Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (18)

Глава 17
Всичко е надолу оттук…

Не беше особено късно (тръгнахме си от купона рано, защото се оказа адски тъп), но около стените на Палата Александра не се виждаше нито една кола.

— Хей, погледни червената светлина ей-там! — посочих на Кайра. — Това е Кенъри Уорф, долу в Докландс. А светлината по-натам е кулата на Телеком в Уестенд.

— Брей! — учуди се Кайра и се загърна в късото си черно сакенце, усетила пронизващия нощен хлад. — Трябва да доведа татко тук — ще му хареса!

— Макар че през деня се вижда по-добре — намеси се Били. — Тогава можеш да различиш и купола.

— Защо не ми показа това, когато се качвахме за пързалката онази вечер? — сопна се Кайра на Ричи/Рикардо.

Той вдигна рамене.

Щеше ми се да й напомня, че вероятно са били твърде заети да се натискат в моментите, в които не са се пързаляли. А когато седиш със затворени очи и лице в лице е някой друг, е много трудно да се наслаждаваш на каквато и да било гледка.

— След като разглеждаме забележителности — виждате ли онази пейка ей-там долу? — каза Били.

— Не — отвърна Кайра, взирайки се неосветената и затревена зона на парка.

— Нито пък аз — съгласи се с нея шегаджията Били. — Но там има една пейка, на която се срещаме с Али всяка неделя заедно с кучетата си. Нали, Ал?

— Мда — кимнах аз, отделих се от останалите и поех надолу по тъмните стъпала.

— Къде отиваш? — попита ме загрижено Кайра.

— Слизаме надолу по хълма — отвърнах.

Момчетата ни бяха предложили да ни изпратят до другата страна на Али Пали, където улиците бяха осветени и с Кайра можехме сами да поемем към къщите си.

— Какво — директно надолу по хълма?! — намръщи се тя. — Мислех си, че ще вървим по обиколния път.

— Но оттук е много по-пряко — обясних аз.

(Опитвах се да убедя в това себе си, както и Кайра — знаех, че татко ще подскочи, ако разбере, че минаваме през парка през нощта — смята този път за опасен. Е, не бих тръгнала сама, или — както беше тази вечер, ако бяхме само с Кайра — но след като момчетата щяха да ни изпращат, а и не беше особено късно, прецених, че може да рискуваме само този път А и възнамерявах да пъхна парите, които татко ми беше дал за такси, обратно в джоба на джинсите му, тъй като и без това не е милионер, че да ги пръска на вятъра.)

— А и надолу по хълма е по-забавно! — ухили се Били. — Хайде, да тичаме!

И той ме дръпна за ръката и хукна презглава в тъмното, където единствено най-високите клони на дърветата се очертаваха в звездното небе.

Полу-на смях, полу-пищейки, аз затопурках след него.

— Няма да тичам надолу — тъмно е! Може да настъпя кучешко лайно без да разбера! Не може ли просто да… Не, Рикардо! Рикардо! Ааааауууууу!

От тичащите стъпки зад нас и от писъците и кикота на Кайра, стана ясно, че Рикардо не й е оставил избор. Те ни следваха плътно, докато с Били си проправяхме път през шумолящата висока трева, вече прекосили половината хълм.

Само да ви напомня, че така и не разбирах защо Кайра така се тревожи да не настъпи кучешко лайно със скъпоценните си обувки — не и при положение, че вече бяха оповръщани. Макар че се бяхме постарали да ги изчистим в банята, те продължаваха да изглеждат доста съсипани…

В интерес на истината, трябва да кажа, че след инцидента с повръщането, двете с Кайра променихме мнението си за нашите момчета. Щом почистихме обувките й и се върнахме в дневната (а Кайра оставяше след себе си мокри следи по пода), изведнъж стана ясно като бял ден, че повечето момчета на купона — не само скейтърът и приятелят му — бяха ужасяващо, отвратително пияни. В сравнение с всички тях, Ричи/Рикардо и Били се оказаха успокояващо трезвени и беше истинско облекчение да се върнем в тяхната компания.

— Къде ходи? — попита ме Били, когато най-накрая го открих на дивана до Ричи/Рикардо. — Реших, че си навън, за да опитваш онзи смъртоносен коктейл. Вече смятах, че ще трябва да те нося на гръб до вас.

Именно въпросният коктейл, за който беше чул Били, се оказа причината, поради която повечето момчета (и множество момичета) се бяха натряскали. Според Били, някой беше открил голяма купа и бе излял вътре всички налични видове алкохол — каквито и бутилки да бяха донесли хората, в един момент се оказаха вътре, плюс питиетата, които принадлежаха на домакините. Стана ми мъчно за момчето, организирало купона — родителите му щяха да го убият, като видят колко разбита е къщата и как всичките им алкохолни запаси са отишли по дяволите. Но Били ми каза да не се тревожа, тъй като домакинът на купона сам забъркал „коктейла“…

— Хей, смотаняци — бихме ви! — извика Рикардо и прелетя покрай нас, хванал за ръка пищящата Кайра — две мъгляви петна в мрака.

— Искате да се състезаваме ли? На ви тогава едно състезание… — изкрещя след тях Били. — Давай, Ал!

Едва си поех въздух и хукнахме надолу по хълма, като Били продължаваше да стиска ръката ми. Беше забавно. Откакто бях научила за купона, непрестанно си фантазирах как ще бъде там, а се оказа, че да се държа като десетгодишна с най-добрия си приятел е много по-голям смях, отколкото с когото и да било друг по време на цялата вечер. (Въпреки че по някаква необяснима причина, изпълнението на скейтъра ми допадна — за мен беше ново преживяване някое момче да се държи като глупак пред мен, обикновено се случваше точно обратното…)

Най-сетне хълмът премина в плоска затревена площ, а светещите тук-там прозорци на къщите зад Али Пали обляха лицата ни в бледа светлина.

— Спечелихме! — изпъшка Били и вдигна ръката ми високо във въздуха.

Ричи/Рикардо и Кайра нищо не казаха — просто се ухилиха, докато се опитваха да успокоят дъха си. Забелязах обаче, че са се прегърнали през рамо. Изглежда Кайра беше променила решението си да го зарязва…

— Хей — каза Ричи/Рикардо, веднага щом събра дъх. — Нали спомена, че живееш някъде към Палас Хайтс Роуд?

Говореше на мен (а аз подозирах, че продължава да не си спомня името ми).

— Да — кимнах.

— Ами — продължи той, — значи оттук трябва да ти е най-пряко. Но за Кайра е по-пряко да мине оттам. Затова ние ви оставяме…

Въпреки слабата светлина, успях да забележа, че Кайра го е зяпнала влюбено. Изглежда двамата се опитваха да ни намекнат, че отиват на романтична разходка, на която не сме поканени.

Помахахме им с ръка, след което аз се обърнах към Били.

— Не е нужно да се разкарваш — казах му, — после ще трябва отново да катериш хълма.

— Няма проблем — вдигна рамене той и продължи надолу. — Ожаднях след цялото това тичане. Ще те изпратя до денонощния магазин на главната, за да си взема кола и после сигурно ще се кача на автобуса.

Окей, промених си мнението на сто и осемдесет градуса. Изведнъж ми хрумна едно от преимуществата да си имаш приятел-момче. За разлика от момичетата, момчетата могат да изпълняват ролята на стражи.

Тъкмо кривнахме от алеята в една малка задрямала уличка и Били изтърси нещо, което изкара от дробовете ми малкото останал въздух.

— Хей, исках да те попитам — вдигна рамене той, — знаеш ли защо майка ми звъня на баща ти преди няколко вечери?

— А? — запримигвах аз.

Баща ми естествено познаваше майката на Били, но доста бегло. Майка ми беше доста близка приятелка с нея — излизаха заедно, докато двамата бяхме в детската градина. Но татко не поддържаше особени контакти е родителите на Били. Имам предвид, че ако случайно се срещнеха някъде из Крауч Енд, щяха да спрат и да си кажат „здрасти“, но чак пък да си звънят…

— Какво, не ви ли е казал, че е звъняла? — попита Били.

Поклатих глава.

— Ами, тогава може би аз не съм разбрал. Просто я чух да се обажда на някой си Мартин и веднага си помислих за баща ти. Сигурно е бил някой друг със същото име. Тя познава купища хора. Води много по-сериозен социален живот от мен.

Опитах се да си втълпя в обърканата глава, че това е единственото възможно обяснение. Говорела е с някой друг. Не и с баща ми. Не може да е друго.

— Да бе, сигурно е бил някой друг, защото се уговаряше за среща в неделя. Т.е. утре — вдигна рамене Били.

Тръпки полазиха по целия ми гръб. Не знаех какво да мисля, какво да кажа, какво да правя.

— Били — изведнъж заявих стреснато, — благодаря ти, че ме изпрати, но сега трябва да бягам. Много закъснях…

Даже не му оставих възможност да ми каже „чао“ и хукнах презглава по тротоара. Дори и не се замислих, че Били ще се чуди какво ми става (Закъсняла? Как може да съм закъсняла, след като се измъкнахме рано от купона?). Единственото, за което мислех, беше съобщението, предадено от баба на татко в четвъртък.

„Ако си навит за неделя, да й се обадиш“ — измърморих аз, докато търчах напред, а сърцето подскачаше в гърдите ми.

Да „й“ се обади.

На майката на Били.

Просто не можех да го повярвам.