Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (19)

Глава 18
Само по-лошо ще става…

Загледах се в картата на стената, едва осветена от уличните лампи пред прозореца ми, чиито завеси не бях пуснала.

Беше ми горещо и нервно под завивките и затова ги изритах.

Откъм краката ми се разнесе възмутено „Мъррр!“, което ме наведе на мисълта, че едно космато същество увеличава температурата в и без това прегрятото ми легло.

— Съжалявам — прошепнах аз на котака, който не беше Колин, след което седнах и го освободих от завивката.

Преди да успея да го идентифицирам, той тупна нацупено от кревата и се упъти към друга част на стаята, където сънят му нямаше да бъде така грубо накърняван.

След като така и така бях седнала, протегнах ръка и докоснах стърчащите цветни карфици, които маркираха местата, откъдето мама ни пращаше писма. Понякога траекториите, които карфиците очертават, адски ме объркват. Изглеждат толкова случайни, сякаш мама често пъти се намира на две места едновременно. Веднъж е в Тайланд, а след два месеца получаваме писмо от Щатите, после се връща в Индонезия. „Как може да си го позволи?“ — попитах Лин преди време, когато вече бях достатъчно голяма, за да преценя, че пътуването струва пари. „Всички околосветски пътешественици, които пътуват с къщата на гърба си, знаят как да преживяват почти без пари“ — обясни ми тя, сякаш знаеше отговор на всеки въпрос (което често пъти не е далече от истината). „Нали все разказват къде са най-евтините места за отсядане, или къде можеш временно да поработиш. Виж какво пише мама — рисува тишърти и ги продава, или понякога е сервитьорка. Ето как си плаща пътуването.“

Най-дразнещо от всичко беше, че майка ни се движеше постоянно и никога не се задържаше достатъчно дълго на един адрес, за да й отговорим. Много ми тежеше, че контактът ни е едностранен. Хиляди пъти изпитвах нужда да си поговоря с нея. Както в момента…

Но какво можех да й напиша? „Скъпа мамо, спомняш ли си твоята приятелка Шарън? Майката на Били? Ами, изглежда, че има връзка с татко…“

При мисълта за това потреперих и изстинах. Събрах завивката и добре се увих в нея, така че само носът ми остана да стърчи. Погледнах през прозореца нагоре, там където се очертаваше Палата Александра.

Защо точно майката на Били? Та тя няма нищо общо с мама. Луда е на тема чистота, а къщата й е пълна с неща, които са толкова нови, че направо още са с етикетите. Управлява магазин за дрехи в един мол на Уд Грийн и всички дрехи, които продава, са за жени на средна възраст, ако ме разбирате какво имам предвид. Нали се сещате за онези сака със златни копчета и поли до коляното, които се носят с елегантни обувки на високи токчета? Знам, че тя трябва да се облича така, когато е на работа, но в интерес на истината седи облечена по същия начин вкъщи. Ако се случи да я срещна с джинси и без прическа, просто ще припадна.

Знам, че в момента звуча, все едно съдя хората по външността им (виновна съм!), но има още нещо, свързано с майката на Били: тя се държи с подчинените си в магазина заповеднически и покровителствено. Същото обаче прави и у дома си. „Били“ — ще каже тя и ще кръстоса крака пред масичката за кафе, — „тук има правила!“

Не знам как баща му понася всичко това (не че го познавам добре след толкова години, той е от хората, които гледат на децата и тийнейджърите, сякаш са непознати видове, към които самият той никога не е принадлежал и е които не може да контактува). Били твърди, че баща му просто се съгласява с всичко, което майка му каже и крие главата си зад вестника, или зад каквото му падне. Е, няма да му се налага да го прави още дълго… не и ако жена му избяга с татко! — помислих си мрачно аз и усетих сълзи на самосъжаление да се събират в очите ми.

Едно „туп“ в леглото провъзгласи завръщането на котака, който не беше Колин. Тор винаги твърди, че животните усещат чувствата ни (не знам дали това важи и за буболечките) и идват при нас, когато се нуждаем от успокоение. Извадих ръка изпод завивката и погалих косместата мъркаща топчица. А щом усетих късото опашкоподобно нещо, разбрах, че това е Флъфи.

— Хей, Писи, какво ще се случи? — прошепнах аз.

В отговор Флъфи потърка муцунка в носа ми.

— Какво ще стане, ако тя реши да се премести тук? — измънках. — Ще иска да пребоядиса стените и да изхвърли всички мебели. Ще държи да се отърве от животните, защото няма да търпи косми по скъпоценните си бизнес-костюми!

В този миг цялата се разтресох.

Ами Прешъс.

Щеше да доведе ужасното си джафкащо, фризирано пуделче да живее с нас, при което Ролф и Уинслет трябваше да се изнесат на двора, или още по-лошо.

Тогава друга една мисъл ме порази.

Ами Били? Били щеше да ми стане полубрат!

Пльоснах се в леглото и се завих презглава.

Всичко беше толкова нелепо, че главата ми съвсем се обърка…