Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (12)

Глава 11
Татко се измъква

— Свирука си! — прошепна Роуан, сякаш фактът, че татко си свирука сутринта е най-шантавото нещо, което може да се случи в къщата ни за цяла една година.

Роуан се опитваше да заколи хляба върху кухненския плот и застрашително размахваше към мен дългия нож, докато извършваше своето наблюдение.

— Е, и? — прошепнах в отговор и грабнах една чаша от бюфета.

Като говорим за шантави неща, косата на Роуан тази сутрин заслужаваше девет точки от възможни десет по отношение на шантавост. Беше си направила две къси плитки (дотук нищо лошо), но в основата плитките бяха вързани с огромни разноцветни ленти, които висяха надолу по училищната й риза. Ако останеше неподвижна по-дълго време, рискуваше дечицата да я помислят за украсен първомайски пилон.

— Ами, щом си свирука така, значи че може би е щастлив. Може би си е прекарал добре снощи!

Чух какво казва Роуан, но се обърнах през рамо да проверя, дали същото важи и за Тор. За щастие бяхме надули радиото, а брат ми беше доста погълнат да изрязва препечената си филия в причудливи форми.

— Свирукането не означава нищо, Ро. Трябва ни нещо повече, за да…

Сестра ми ми хвърли леко раздразнен поглед. Взе току-що нарязания хляб (присвила очи), обърна се и го тръсна на масата.

— Привет, деца! — гласът на татко заглуши радиото.

— Здрасти, татко! — отвърнахме в хор с Роуан и Тор.

— Ха, така… — възкликна татко, докато се настаняваше на обичайното си място и потриваше корем с ръце. — Подай ми малко хляб, Али Пали — умирам от глад!

В този момент в кухнята леко пристъпи Лин, безупречна и изгладена както винаги.

Това ме накара да погледна маншета на бялата си ученическа риза и да обърна внимание на неприятното влажно усещане, предизвикано от локвичката портокалов сок точно до чинията ми, който вече попиваше в ръкава. Дръпнах ръката си и обърсах покривката като си пожелах — за частица от секундата — да бъда малко по-малко непохватна и малко повече като Лин. (Не ме чувате да казвам подобно нещо твърде често…)

— Какво е това умиране от глад? — усмихна се Лин и се наведе да целуне татко по челото, преди да седне на мястото си. — Има ли причина да си толкова гладен? Да не е свързано със снощи, а?

Добре го каза Лин! Помислих си гордо аз, когато най-голямата ми сестра направи първия си дързък удар, преди дори да е хапнала корнфлейкс.

— Не, не — поклати глава татко и се съсредоточи в размазването на масло върху недодялано отрязаната филия хляб. — Кротка вечер беше. Няколко питиета и приказки. Толкова…

— В коя кръчма беше, татко? — включи се на свой ред Роуан.

— Ами, точно онази на края на Бродуей — измънка неясно той.

Погледнах как Роуан зяпва да каже нещо и затваря уста. Очевидно искаше да попита коя от многото кръчми там има предвид, но осъзна, че може да се издаде. (Допускам, че Роуан не искаше татко да разбере онова, което с Лин добре знаехме — че е ходила в повечето от тези кръчми, благодарение на двамата си най-добри приятели, които бяха осемнайсетгодишни.)

Дойде и моят ред.

— Та, как е Джейк? — попитах аз, като се втренчих в татко, за да видя дали няма да се издаде.

— Джейк ли?

Сянка на объркване пропълзя по лицето му.

Аха… Хванахме го… Помислих си аз, изгаряйки от нетърпение да погледна сестрите си и да видя, дали и те са забелязали.

— Аха, Джейк! Ами, добре е — замаза положението татко. — Да, Джейк е… окей.

Мдааа, такааа. И откога имаш този въображаем приятел, мистър Лав?

— И за какво си говорихте двамата? — продължих аз, зашеметена при мисълта, че със сигурност сме хванали татко в лъжа.

— Ами… за спорт. Такива работи — небрежно отбеляза той.

За да подчертае колко е спокоен, татко взе бурканчето с мармалада и се престори на очарован от надписа на етикета. Кого се опитваше да преметне? И какъв беше този разговор за „спорт“? Татко следеше по телевизията състезанията по колоездене на Тур дьо Франс, но отвъд това знаеше за спорта, точно колкото и за хранителните качества на мармалада.

— Нямаме ли нещо нормално за ядене? — прекъсна ни изведнъж Тор, който се опитваше да натъпче в тостера филията си, дебела десет сантиметра в единия край и прозрачна в другия.

— Имаш предвид нарязан хляб? Не, свърши. Само такъв има — каза Роуан малко троснато, усещайки, че кулинарните й способности са отново атакувани, макар и да ставаше дума само за хляба.

— Но с това не мога да довърша каквото съм започнал! — взе да хленчи Тор като подхвърляше хляба във въздуха.

— А какво си започнал, Тор? — попитах го, примижавайки срещу изрязаната препечена филия в чинията му.

Брат ми припна към масата и постави препечената филия на лицето си.

— Готино е! — измънка Роуан като кимаше одобрително при вида на тост-очилата в стил Крис Еванс, които Тор беше закрепил на върха на носа си.

— Трябва ми още хляб за дръжките! — обясни той като ни гледаше през майсторски изрязаните дупки и сочеше мястото между домашноприготвените очила и ушите си.

Техническите спецификации на това произведение на изкуството определено превръщаха обичайно едносричния ни брат в доста приказлив тази сутрин. Тъкмо се канех да го попитам как точно възнамерява да закрепи дръжките към останалата част на хлебните очила, когато татко изскърца със стола си, което означаваше, че се кани да тръгва.

— Къде отиваш? — попита Лин, виждайки, че плячката ни се опитва да се измъкне.

— Хм, сетих се, че имам ранна доставка в магазина — отвърна той и се насочи към вратата на кухнята с филия хляб и мармалад в ръка. — По-добре да побързам…

— По дяволите! — тихо изръмжа Лин.

— Чух те… — неодобрително измърмори Тор.

И така — нищо не успяхме да изкопчим от татко. Но за щастие имаше някой, който беше готов да разказва, и то в подробности. Макар и разказът да беше свързан със съвсем различна тема.

— … и тогава той взе да се пързаля право към мен, а аз пищях и така нататък, но той нарочно се блъсна в мен, грабна ме и ме гушна — кикотеше се Кайра при спомена за срещата си. — И се смяхме като луди, а после той каза „Замръзвам, имаш ли нещо против малко да ме стоплиш?“. А аз отговорих „Естествено, искаш ли да ти купя кафе от автомата“. Нали схващаш?

Всичко схващах. Толкова за Кайра и готиния й начин да върне топката на дръзкото си гадже. Със сигурност добре се справяха със стоплянето, когато ги видях предишната вечер — а именно това ми беше най-интересно да чуя. Все още не можех да преодолея шока да видя Кайра и Рикардо в сцена от страстен филм, особено когато декорът беше автобусната спирка на номер седем.

Честно казано, не бях главозамаяна от разказа за очевидните чарове на Рикардо, но ми беше приятно да слушам историите на Кайра, макар и стегнати в няколко изречения на път от кабинета по английски към кабинета по математика.

— И той определено иска да се видим отново! — не спираше да бърбори Кайра, а навиреното й носле се бърчеше, докато се хилеше, при което луничките й изчезваха. — Покани ме да отида на купона на негов приятел в Мъсуел Хил в събота.

— Наистина ли? — печално отбелязах и изведнъж ме заля вълна на тъга, при което съвсем забравих да я подразня за натискането на автобусната спирка.

— Какво има? — попита ме Кайра, като се втренчи в лицето ми.

— Ммм, нищо — опитах се да се засмея, благодарна, че точно в този миг вратата на кабинета по математика се отвори и не се наложи да давам допълнителни обяснения за своя комплекс с купоните.

Не исках точно сега да разказвам на Кайра за това (тъй като не желаех да изглеждам като вечно оплакващото се и самосъжаляващо се същество, каквото знаех, че мога да бъда.) Но ето го моят комплекс с купоните: да чуя за купон, на който ще бъда поканена, е вълнуващо. Да чуя за купон, на който няма да бъда поканена, си е жив тормоз.

Имам предвид, че купоните често биват пълен боклук, нали? Но винаги съществува възможността да се посмееш великолепно с приятелите си, да срещнеш нови хора, нови момчета… (Ох, пак затънах в темата за момчетата.)

Но това е проблемът с купоните, на които не си поканен — възможността си седи отворена, а ти си затворен вкъщи и играеш детски скрабъл с братчето си, докато кучето-клептоман от време на време изръмжава.

Окей, говоря за себе си, но надявам се ме разбирате.

— Както и да е, ще те държа в течение! — усмихна се тайнствено Кайра, преди да хукне за нейния си час.

— Дааа, дръж ме в течение за всички фантастични неща, които се случват в благословения ти живот, Кайра — мрачно измърморих.