Рут Ланган
Замъкът на варварина (9)

Девета глава

— Умея да си служа с меч, Брайс.

Мередит вдигна глава, като чу молещия глас на Джейми.

— Не, не позволявам! — Брайс рязко изтръгна оръжието от ръцете на момчето. — Не е подходящ за близък бой. Трябва да се държи с две ръце, а това значи, че не можеш да се скриеш зад щит. Освен това разчитам на теб да свириш на гайдата.

— Гайдата! — с презрителна гримаса измърмори Джейми. — Това е работа за малки деца и старци.

— Така ли мислиш? — Брайс прекоси стаята и с обич прекара ръка по гайдата, поставена на полицата над камината. — Когато бях на твоите години, баща ми ми нареди да свиря на гайдата, когато ни нападна могъщият клан Мърей. Щом видях, че Седрик Мърей се кани да атакува татко в гръб, пуснах гайдата и посегнах към меча. Ала татко изкомандва да продължа да свиря. Каза, че това му давало сили да продължи.

За Мередит беше ясно колко горд се почувства Джейми, задето го сравняват със самия Брайс.

— Но как си могъл да свириш, когато наоколо са умирали хора?

— Изпълнявах нареждането на баща си — простичко отвърна Брайс. — Знаех, че за него е по-важно да чува звуците на гайдата, отколкото шума от несръчните опити на сина си да върши работа за големи мъже. — В тона му прозвуча носталгия. — Знаел е, че ще има достатъчно време за това.

— Ами ако ме нападнат?

— Вземи това. — Брайс подаде на младежа малък смъртоносно остър кинжал. — Най-доброто оръжие за бой с враг, проникнал зад крепостната стена.

— Ами това? — обади се Мередит.

Двамата се обърнаха към нея озадачено смръщени. Тя стоеше на прага в застрашителна стойка, грабнала един от мечовете на Брайс.

Брайс се приближи до нея и спря на разстояние колкото едно острие.

— Не е разумно да се пипа оръжие, когато не умееш да си служиш с него.

— Мислиш, че не съм способна да се защитавам?

— Ти си гледай женската работа — кротко рече той.

— Женска работа — презрително процеди тя.

— Да, госпожа Сноу разправя наляво и надясно колко сръчна си била с иглата.

— Уших й рокля, защото тя ми услужи с нейната. Но това не ме прави по-малко опитна в боя. Мога да въртя меч не по-зле от теб, Брайс Кембъл.

— Нима! — Без предупреждение той бързо издърпа меча от ръката й и го запрати на пода. После пристъпи още една крачка напред и я погледна право в очите. — Ето колко си изкусна с меча. — После намигна с усмивка на Джейми. — И как ще се браниш сега, милейди?

— С това! — И тя тържествуващо измъкна от колана на полата си малък остър кинжал.

— Значи пак се осмеляваш да криеш оръжия. Докато си зад тези стени и под моя закрила, нямаш нужда от такива неща.

Тя му отправи студена усмивка.

— Изглежда си забравил да го кажеш на Холдън Макей.

Брайс пламна и несъзнателно пристъпи към нея. Тя заплашително вдигна ножа.

— Предупреждавам те, баща ми ме обучи още като малка. Макар да нямам желание да те нараня, готова съм за двубой.

При абсурдната гледка на дребната стройна фигурка, изправена пред грамадния Брайс, Джейми избухна в невъздържан смях.

— Какво ще правиш сега, Брайс? Ще рискуваш да нараниш Мередит, за да докажеш, че си по-силен, или ще оставиш едно момиче от низините да те заплашва с нож?

Брайс огледа противничката си. Беше съвършено спокойна. Нямаше и следа от страх в очите й. Ръката, която държеше кинжала, не потрепваше. По устните й играеше неразгадаема усмивка.

— И така, милейди, и ти ли като Джейми смяташ, че си успяла да ме притиснеш?

Усмивката й стана по-широка.

— Да, милорд, така смятам. Време е да те убедя да ме пуснеш при хората ми, преди те да са дошли тук и да са влезли в битка с теб.

Той реагира толкова бързо, че тя не успя и да мигне. Сграбчи китката й и я изви. Обгърна я, като кръстоса ръцете на гърдите й, и я прикова към тялото си. Кинжалът се изплъзна от ръката й и падна на пода.

Усети топлия му дъх на слепоочието си, когато той промълви:

— Вярвам, че предимството сега е на моя страна, милейди. Повече няма да говорим по въпроса дали да те предам на Гарет Макензи.

Тя продължаваше да се бори, но не можеше да помръдне в здравата му хватка и проговори задъхано:

— Не на Гарет трябва да ме предадеш, а на хората ми!

— Които сега са в съюз с Макензи — процеди гневно той.

— Ако съм свободна, хората ми ще ме последват.

— Да, ти си силна жена, водачка, както често ми го изтъкваш.

В другия край на стаята Джейми се засмя и запляска с ръце.

— Какво ще кажеш сега, Мередит, признаваш ли се за победена?

Тя спря да се съпротивлява. Цялата трепереше, но това нямаше нищо общо с борбата. Причината изцяло бе мъжът, който я държеше в плен в обятията си.

— Да, Джейми. — Тя сведе поглед, уплашена той да не види в него искриците на възбуда от тази близост с Брайс. — Може би съм победена, но само за момента.

Брайс прошепна до ухото й:

— Ще се задоволя дори с мимолетна победа над теб. — И той вдиша дълбоко аромата й. Пръстите му докоснаха гърдите й и лумналото желание дори при този бегъл допир го стъписа.

Усещаше, че и тя е напрегната, и възбудата му се засили. Възможно ли бе той да пораждаше такова вълнение у нея? Или тя бе просто притеснена от мисълта за предстоящата битка?

С усмивка я пусна и отстъпи встрани. Когато тя се обърна към него, отправи й лек поклон.

— Чакам с нетърпение следващия рунд на двубоя ни, милейди.

Мередит го изгледа как прекоси стаята и продължи разговора си с Джейми, сякаш не беше го прекъсвал. Как можеше да е толкова спокоен, когато нейното сърце едва не се пръскаше?

Постоя още миг така, додето пулсът й се успокои. После излезе от стаята, без да съзнава, че Брайс наблюдава всяко нейно движение. Ала Джейми не пропусна да забележи колко разсеян бе Брайс, додето събираше оръжията, за да продължи урока по самоотбрана. И дълго след като тя бе излязла, Брайс се взираше дълбоко умислен в затворената врата.

 

 

— Приближават ездачи.

Тъкмо от това се бе опасявала Мередит дни наред. Новината бе предадена от мъже, разположени високо по скалите, до други, които се криеха в клоните на дърветата или зад големи камъни. Вестоносци дотичаха да я съобщят на пазачите при портите на Кинлох Хаус.

Отряди от планинци дни наред претърсваха горите, но бяха срещали само разпръснати групички от въоръжени хора от низините. Основните сили на Гарет Макензи се придвижваха вкупом, съзнавайки, че силата им е в тяхната многобройност. Именно тази многочисленост не даваше възможност на планинските воини да ги атакуват. Вместо това на групи от по трима-четирима верните хора на Брайс Кембъл наблюдаваха и изчакваха, а после се отправяха обратно към Кинлох Хаус, където близките им ги чакаха с тревога.

Вътре в замъка всичко беше подготвено. По стаите бяха настанени семейства и никой не знаеше колко дълго ще им се наложи да понасят теснотията. Дори овцете и добитъкът бяха докарани в крепостта, за да не бъдат изклани от врага. Намерението на Брайс бе скоро да принудят нападателите, лишени от храна, освен онази, която носеха, да се оттеглят и да се върнат в низините.

Жените се редуваха да готвят и да се грижат за децата, додето мъжете точеха оръжията си, прибягваха на групи да нападат изолирани чуждоземни и преди да мръкне, отново се връщаха в защитения замък.

На всички бяха възложени задължения, освен на най-малките. Складираха се провизии в тъмните подземия под замъка, в случай че на жените и децата се наложеше да прекарат затворени там дълго време.

Мередит се бе надявала, че Брайс ще се смили и ще й отдели самостоятелна стая. Копнееше за малко да остане насаме със себе си, далеч от този мъж, който провокираше всяко нейно движение, било в будно състояние или насън. Ала сега, когато и други бяха надошли в замъка, нямаше надежда за такъв лукс. Тя бе принудена да споделя с Брайс дневната и спалнята му. По нейно настояване й бе разрешено да спи вместо в леглото на Брайс на канапето пред камината. Но и това по никакъв начин не облекчи напрежението помежду им. Тя все така болезнено чувстваше присъствието на мъжа, чието спокойно дишане накъсваше тишината на нощта. Съжителството им й позволяваше да види колко внимателно се подготвя Брайс за очакваното нападение. Оръжията му блестяха излъскани върху полицата над камината. Мечът — двуостро оръжие с убийствена мощ — бе наточен до такава степен, че можеше да отреже глава с един замах. Друго оръжие — с по-късо острие и широка позлатена дръжка, инкрустирана със скъпоценности — също бе наострено като бръснач. Приготвени бяха арбалет и колчан със стрели. И макар Брайс да притежаваше повече от половин дузина кинжали, всеки един бе идеално наточен.

Призивът да се грабне оръжие накара Брайс да хвърли бърз поглед към Мередит.

— Слез долу при жените. Възложил съм на двама от воините си да пазят вратата. Те ще ви бранят с цената на живота си.

Усети как я обзема тревожното вълнение, познато от моментите, когато замъкът на баща й биваше обсаден. Тъй като бе най-голямата дъщеря, на нея се падаше задължението да се грижи за безопасността на сестрите си. Обучена бе да се бие. И макар да усещаше страх да свива сърцето й, никога не би побягнала от противника.

— За последен път те умолявам, Брайс. Освободи ме. Пусни ме да посрещна хората си. Те ще се откажат от битката, щом видят, че съм свободна.

— Няма да говорим повече за това. Решението ми е взето.

Тя се опита да го убеди по друг начин.

— Щом не искаш да ме освободиш, поне ме остави тук. — Погледът й се отклони към оръжията върху полицата и после пак се върна към Брайс. — Мога да помагам на ранените.

Лека усмивка пробяга по устните му.

— Нима? Може би ще им помагаш да умрат по-бързо.

— Не мога да остана в подземието, Брайс. Като водач на клана Макалпин имам право да участвам в битката.

— Мислиш ли, че бих могъл да се съсредоточа в боя, като знам, че си в опасност?

— Хората, които идват с Гарет, никога не биха ми сторили зло. Това са моите хора.

— Сигурна ли си? — Брайс седеше, загледан в косата й, чиито краища пламтяха под нахлуващите през прозореца лъчи. Копнееше да я докосне, да усети копринената мекота на къдриците й. После рязко отпъди тия мисли. — Ами ако хората от клана Макензи не те разпознаят и в жаждата си за кръв убият тъкмо онази, която са дошли да освобождават?

Подобна възможност не бе хрумвала на Мередит. Макар че за миг се почувства несигурна, тя настоя:

— Аз съм причината за това нападение. Ако покажеш на хората ми, че съм невредима и ми позволиш да се върна с тях в низините, животът ти ще си продължи както досега.

— Да — сурово изрече той. — И както преди, ще има нови невинни жертви, а за смъртта им ще бъде обвинен Планинския варварин. Кой може да гарантира, че дори ти ще бъдеш в безопасност по пътя към дома си?

Тя се вцепени.

— Нима намекваш, че има такива, които желаят смъртта ми?

Той видя болката в очите й и съжали за острите си думи. Ако само имаха малко време. Време да обсъдят подозренията, които се бяха породили у него относно хората, които я заобикаляха. Време да сподели мислите си за Гарет Макензи и мъртвия му брат. Ала нямаше време дори да я подготви за онова, което предстоеше.

Той прекоси стаята и грубо я хвана за рамото.

— Точка по този въпрос!

— Но…

Погледът му се спря на устните й. Без никакво предупреждение той я целуна с дива страст, която я смая и развълнува.

Той не можеше да се насити на целувката, искаше да вкуси повече от нея. Всемогъщи боже! Какво го прихващаше? Никога преди не бе допускал някой или нещо да го отвлече от непосредствената задача. Никога не бе му се налагало да води толкова тежка битка със себе си. Тази жена, която не би трябвало да означава нищо за него, твърде често смущаваше мислите му. Тревожеше се за нейната безопасност. А тази тревога можеше да му струва живота. В смъртния бой дори най-краткото разсейване можеше да се окаже фатално.

Повдигна глава и се взря в очите й, горящи със странен блясък. Тази жена го омагьосваше. Изпита неприязън към себе си. С глас, треперещ от гняв, той прошепна:

— Сега иди при жените и децата в подземието! — Извика един от хората си. Ангъс Гордън отвори вратата и застана в очакване на заповедите му. — Заведи дамата долу и се погрижи да остане там!

Мередит отстъпи от Брайс и го изгледа с ярост.

— Добре, ще отида долу, додето ти и другите уредите този въпрос.

Мина покрай него и забързано се отправи към вратата. Когато ръката й беше вече на дръжката, извика:

— Но макар да се мислиш за велик воин, предупреждавам те. Не обръщай гръб към нападателите си. Иначе може да се озовеш с нож на Макалпин, забит между раменете.

Той я изгледа как профуча покрай Ангъс. Когато се наведе да вземе оръжията си, още чувстваше вкуса на устните й.