Рут Ланган
Замъкът на варварина (10)

Десета глава

Огромни облаци прах се издигаха, додето ездачите се скупчваха безредно около портите. Помежду тропота на конски копита в двора се разнасяше глъчка от мъжки гласове, подвикващи насърчителни слова, докато се подготвяха за отбраната на Кинлох Хаус. Вратата към замъка бе здраво защитена и макар да бе масивна и залостена с дебели греди, накрая рухна под силния натиск отвън. Рояци мъже се изсипаха в крепостта и раздраха въздуха с крясъци и ругатни.

При внезапно извилия се жаловит звук на гайда те сякаш спряха за миг, преди отново да се окопитят.

Брайс видя погледите, които си размениха хората му. Те не бяха очаквали повече от петнайсетина-двайсет противници. А врагът бе десетократно по-многоброен. Мнозина от тях, макар да бяха облечени като хора от низините, имаха вид на планинци.

Предупредителна мисъл зазвънтя в съзнанието му, но нямаше време да я разнищи. Имаше нещо нередно в хората, които ги нападаха. Нещо плашещо.

След първото кратко объркване планинците яростно отвърнаха на атаката. Наоколо се разнесе звънтене на саби, ударили се в щитове, гневни бойни крясъци, стенанията и виковете на онези, които първи паднаха в боя.

На светлината на свещниците, наредени по стените, брадясалите лица изглеждаха диви и страшни. И тъй като за главата на Брайс Кембъл, най-страховития от всички планинци, бе обещана награда от сто лири, той се озова атакуван от десетки мечове.

Отраснал бе с меч. От най-ранните си години бе знаел, че ще среща мъже, горящи от желание да му отправят предизвикателство. Ала, макар с готовност да бе приел предизвикателството, не му доставяше удоволствие да убива. Налагаше му се да го върши като водач и воин. Пощадеше ли живота на врага, щеше да загуби своя. А в ръцете си държеше съдбата на толкова хора.

Нямаше време за страх. Отблъскваше ударите изкусно един след друг. Ала, макар да бе опитен воин, жестоката битка го изтощаваше.

Изминаха два часа, сетне и трети, и когато погледна към другарите си, мъка налегна сърцето му. Много добри мъже бяха паднали през този ден. И още много нямаше да видят утрешния.

Долу в подземието на трепкащата светлина на свещите жените люлееха бебета и утешаваха разплакани уплашени деца. Очите им отразяваха всякакви чувства — от неподправен ужас до кротко примирение. Битките бяха също така част от живота им, както яденето и спането. И всяка жена тук носеше като забит в сърцето нож съзнанието, че е майка на бъдещи воини.

Мередит стоеше с ухо, притиснато към тежката врата. Когато чу, че стражите отпред се сражават, стисна юмруци и се напрегна да различи гласовете, произнасящи злостни ругатни и откъслечни фрази. Вик разсече въздуха и тя чу как нечие тяло тупна пред самата врата. Боят сякаш продължи цяла вечност. Чу второ тяло да се свлича, после улови шум от отдалечаващи се стъпки.

Още дълго продължи да се ослушва, но отвън бе съвсем тихо. От горните етажи обаче долиташе далечният екот на сражението.

Колко дълго още трябваше да остане тук с жените? Подземието предлагаше подслон, едно благословено островче далеч от битката. Но горе нейните хора се бореха и умираха. А те бяха дошли да я спасят. Независимо от думите на Брайс, Мередит знаеше в сърцето си, че няма избор. Трябваше да се покаже пред хората си, да им нареди веднага да прекратят боя и да се върнат с нея в низините.

Повдигна потните си длани към резето, с което вратата бе залостена отвътре. Жените зад нея вдигнаха молещи очи, в които личеше неодобрение.

— Моля ви, милейди — прошепна Кара. — Извън тази стая има само смърт!

— Трябва да вървя. Имам властта да спра това клане.

— Не, милейди! — приближи се госпожа Сноу и постави ръка на рамото й, сякаш за да я задържи. — Господарят Кембъл нареди да останем тук, докато навън не стане безопасно. Той единствен има власт да сложи край на тази битка. Умолявам ви, не нарушавайте заповедта му.

Мередит само още по-високо вдигна глава. Никой, нито дори тези добронамерени слуги, нямаше да я разколебае.

С рамо, опряно на вратата, тя я отвори на сантиметър и надзърна навън. Двама мъже лежаха в локва бавно съсирваща се кръв. Разпозна в тях хората, които яздеха редом с Брайс, и я обзе мъка за вдовиците им, които толкова храбро чакаха зад вратата. Поне още за малко щеше да им спести зловещата гледка, която представляваха любимите им съпрузи.

Като направи знак на госпожа Сноу да залости вратата зад нея, Мередит се измъкна навън, после коленичи до падналите воини. И двамата бяха мъртви. Ако се съдеше по окървавените мечове до тях, бяха се сражавали яростно, преди да дадат живота си.

Тя повдигна глава и се вслуша в шумовете, долитащи от боя, който се водеше над главата й. Вдигна полата си, изтича по стълбите.

Голямата зала бе осеяна с трупове и тела на умиращи. Кръв бе оплискала стените и масите. Тук-там мъже се присвиваха и гърчеха, стенеха или хлипаха. Навсякъде болка и смърт.

Мередит мина сред падналите мъже, като коленичеше да прошепне утешителна дума или да предложи бокал с вода. Нито един сред тях не беше от клана Макалпин. Всички, освен хората на Брайс, й бяха непознати. Брайс? Разглеждаше всяко лице и макар да не го съзнаваше, сърцето й търсеше само едно. Когато не го откри в залата, малко си поотдъхна. Брайс бе оцелял след първата атака.

Откъм двора до слуха й долетяха звуците на гайдата. Когато стигна до вратата и погледна навън, видя пред себе си такава разруха, че дъхът й секна.

Складовата пристройка бе опожарена. Лютив черен дим изпълваше въздуха. Отвързани животни се щураха сред сражаващи се мъже. Пилета, патки и гъски бяха изпотъпкани в суматохата. Кози блееха жално, тичаха и търсеха спасение.

Младият Джейми, застанал сам в ъгъла на двора, с усилие надуваше гайдата, додето наоколо другарите му падаха посечени. Мередит видя, че по изцапаното му лице се стичат сълзи, но той свиреше в забрава и сигурно не знаеше, нито се интересуваше коя е песента. Свиреше, защото Брайс му бе наредил. А за своя любим Брайс той би отишъл дори в ада.

Като зърна един оранжев ръкав, Мередит извика името на Брайс и с ужас видя как високият мъж падна покосен. Ръцете му напразно се мъчеха да изтръгнат меча, забит в гърдите му. Но когато главата му се килна встрани, тя видя, че не е Брайс.

Погледът й обходи воините, стълпили се в двора. Срещу всеки от хората на Брайс имаше двайсет. Откъде се бяха взели?

Мередит чу вик някъде отгоре и повдигна глава. Един мъж бе блъснат от терасата и прелетя покрай нея, като почти се размаза върху твърдия плочник в двора. Беше с гъста червеникава брада и облекло на планинец. Празните му очи бяха отправени към небето.

Мередит погледна нагоре. Оттам към падналия нещастник тържествуващо надничаше Гарет Макензи. По лицето му бе изписана сатанинска усмивка.

Мередит бе уверена, че Гарет все още не я е забелязал. Той продължаваше да се взира към поваления си противник.

Девойката продължи да оглежда лицата наоколо със свито сърце. Брайс… Нима и той лежеше сега в локва от собствената си кръв?

Втурна се вътре в замъка и бегом изкачи стълбите до стаите му. Пред вратата рязко спря. Брайс, с раздран на ивици ръкав и кървящо рамо, се сражаваше с трима противници. Лявата му ръка бе увиснала безпомощно. Дясната държеше блестящ меч. На светлината от огъня инкрустираната с камъни дръжка искреше с кървав отблясък.

Додето наблюдаваше тази сцена, тримата мъже нападнаха вкупом.

Мередит копнееше да има меч в ръцете си. Макар мъжете, биещи се с Брайс, да бяха от хората на Макензи и по тази причина да се смятаха за нейни закрилници, възмущаваше я неравенството на силите. Ако бе въоръжена, боят щеше да бъде поне малко по-справедлив.

През звънтенето до ушите й долетя тропот от тичащи крака. Тя коленичи и се скри в малка ниша. Ужасно бе да си принуден да слушаш безпомощно шумовете от боя и да няма как да се намесиш. Сега дори не можеше да види изхода от него.

— И така — прокънтя гласът на Гарет Макензи. — Най-сетне притиснахме до стената Планинския варварин! Да му покажем как ние от граничните райони се бием с отрепки като него!

Мередит се изправи на крака. Щеше да се покаже на тези мъже, за да ги увери, че е жива и невредима. После щеше да поиска от хората на Гарет да се върнат с нея до дома им в низините. И макар че Гарет щеше да настоява да вземат Брайс в плен, тя щеше да се погрижи поне да остане жив.

Когато понечи да излезе от скривалището си, чу гласа на Гарет, предрезгавял от ярост:

— Хей, вие, помогнете на тези трима и притиснете планинеца! Искам моят меч да сложи край на живота му.

Мередит изтича до прага.

Петима мъже бяха насочили мечовете си срещу гърдите на Брайс, а Гарет Макензи стоеше пред него. Оръжието на Брайс лежеше в краката му.

Като зърна движението край вратата, очите на Брайс се присвиха. Господи боже! Точно сега ли? Не биваше да забележат Мередит. Ако тези зверове я видеха, всичко щеше да бъде загубено. У Брайс нямаше съмнение, че Гарет Макензи е зъл демон, решен да унищожи всеки, който се изпречи пред жаждата му за земя и власт.

— А когато ме убиеш, кому ще припишеш вината за следващото си убийство? Когато бъдат посечени невинни момчета и старци в късна доба, чие име ще проклинаш?

— Когато взема земята ти и тази на Макалпин, няма да имам нужда от повече измами — заяви Гарет. — Всичко ще бъде мое!

— А какво ще правиш с жената? — измъчено се усмихна Брайс. — Какво ще стане, ако Мередит Макалпин откаже да се омъжи за теб?

— Няма да има възможност да откаже. И този път ще се погрижа да не ми я грабнат пред олтара.

Мередит направи крачка напред, но замръзна при следващите думи на Гарет.

— След като нейният клан не е тук, за да свидетелства, лично ще се погрижа за нея. Искам Мередит Макалпин венчана за мен и после мъртва. Ще отнесем тялото й на нейните хора, за да го видят.

— Защо кланът Макалпин не е тук с теб? Нали за тяхната водачка се биете! — процеди Брайс гневно.

— Бояха се господарката им да не пострада в битката. Предпочетоха да се пазарят с теб, за да им я върнеш жива и здрава.

— Кои тогава са хората, които се бият редом с теб?

Гарет се ухили злобно.

— Имам неизчерпаем източник от бойци. Изглежда, Планинския варварин е предизвикал гнева на много шотландци. — С нисък, невесел смях той добави: — Ако трупът на Мередит Макалпин не е достатъчен, за да ни осигури подкрепата на клана Макалпин, останалата част от плана ни ще свърши работа. — Той разгледа окървавения си враг, изправен пред петимата най-опитни воини от клана Макензи. — Възнамерявам да пронижа сърцето на Мередит Макалпин с твоя меч и да го покажа пред всички.

Мъжете, заобиколили Брайс, се засмяха и заподвикваха одобрително.

— Всички от граничните райони ще ми се закълнат във вярност в борбата за освобождаване на земите ни от Кембълови.

— Значи признаваш, че ти си убивал безпомощни хора и си прехвърлял вината на мен?

— Да!

— Тогава ми подай меча и се бий с човек, който не е безпомощен. Искам да измия позора от името си.

— Кой би повярвал на думата на един варварин! — изсмя се Гарет и докосна с върха на меча си тялото на Брайс. — Особено пък на мъртъв варварин. — После извика към хората си: — Аз ще нанеса първия удар.

Мередит видя как проблесна острието, когато Гарет замахна с меча си. После и другите нападнаха, а тя се сви в скривалището си, тъй като Гарет тръгна да излиза. Притисна ръка към устата си, за да не изкрещи. На Гарет сякаш му бе нужна цяла вечност, за да слезе по стълбите, и тя бе принудена да слуша грубия смях на хората му, додето продължаваха да забиват мечовете си в падналия планинец.

Това бе краят на битката. Петимата окървавени бойци последваха водача си към подземието. Един от тях носеше окървавения меч на Брайс и със смях съобщи на другарите си, че ще бъде нужен на Гарет, за да го забие в сърцето на Мередит.

Мередит изпълзя с треперещи крака от нишата и отиде при Брайс. Кожите, покриващи стените и пода, бяха обагрени в червено. В далечния ъгъл на стаята лежеше безжизненото му тяло.

С рукнали по страните й сълзи, Мередит се изправи над Брайс. Кръв бликаше от толкова много рани, че тя не можа да ги преброи. А когато коленичи и постави ръка на гърлото му, той не помръдна. В безмерната си скръб изобщо не успя да напипа пулс.

При шума от стъпки по стълбите Мередит вдигна глава. По гласовете можеше да съди, че са неколцина мъже. Хора на Брайс? Или на Гарет?

Сърцето й едва не спря, когато чу познатия плътен глас. Гарет! Но защо се връщаше? Какво повече можеше да стори на мъжа, който лежеше мъртъв на плочите?

Мередит изтича до спалнята на Брайс и грабна един кинжал от полицата. Видя как сянка падна пред входа на дневната. Шумът от стъпки затихна.

С пулсиращи слепоочия Мередит се пъхна под леглото. Чу как тежко някой крачи в съседната стая.

— Кембъл е мъртъв.

— Естествено. Нима не го пронизах със собствения си меч?

От гласа на Гарет по гърба й пролазиха ледени тръпки.

— Ами жената?

— Претърсете всички стаи.

— Вече го направихме.

— И няма следа от нея?

— Не, милорд. Всички жени и деца бяха долу.

Настъпи тишина. Гарет изруга.

— Вещицата трябва да е избягала в гората по време на битката. Налага се да я намерим, преди да е стигнала обратно при хората си.

— Нима мислите, че сама жена би оцеляла в тези гори?

— Ще се погрижим да не оцелее. Елате! Да приберем нашите убити и ранени и да се махаме оттук.

— А какво ще кажем на клана Макалпин? Те се надяваха да им върнем водачката.

Гарет спря и размисли.

— Ще им обясним, че е избягала. Ще им наредя да не излизат от домовете си, додето аз и хората ми не я спасим.

— Но тогава няма да може да го обвините за смъртта й.

— Дори и мечът на Кембъл да не е пронизал сърцето й, ще накарам хората й да повярват, че той е виновен за смъртта на водачката им. Та нали тя се е опитвала да избяга от неговия плен в гората.

Един от мъжете кимна.

— Да изгорим ли замъка, милорд?

Сърцето на Мередит спря.

— Да! — проехтя гласът на Гарет. — Нали убихме водача им. Сега ще разрушим крепостта и ще разпръснем клана му. Само че действайте бързо. Да не губим време да търсим жената.

Мередит чу как се отдалечават, но изчака, за да е сигурна, че са си отишли. Лежеше под леглото и се бореше със сълзите, които я давеха. Трябваше да направи нещо. Но какво?

Измъкна се навън и пропълзя в съседната стая, където лежеше Брайс. Сълзите, които едва бе удържала до този момент, бликнаха с всичка сила.

Брайс. Нейният силен, сърдит гигант беше мъртъв. Обхвана лицето му с ръце и се вгледа в гордите му красиви черти.

— Колко съм грешала за теб! Ти не си някакъв жесток дивак. Ти си един мил, силен мъж, изненадващо почтен към мен, щедър към приятелите си…

Сълзите й отново потекоха и тя с мъка ги удържа.

— Прав беше за Гарет. А аз така съм се лъгала. Гарет е въплъщение на злото.

Лицето й бе обляно в сълзи, които тя вече не се мъчеше да спре.

— Каква глупачка съм била! Ако съдбата не бе попречила да се омъжа за Дезмънд Макензи — рече, като допря чело до това на Брайс, — вече щях да съм мъртва, а земята и хората ми — в лапите на жестокия Гарет. О, Брайс, сега виждам, че благодарение на теб ми бе дадена възможност да разбера ужасната истина.

Вгледа се в лицето му, тъй красиво в покоя. Стори й се, че видя гримаса на болка да пробягва по него. Невъзможно! Брайс бе мъртъв. Но в този миг усети потрепване под пръстите си. Пулс? Докосна устните му и като че усети леко дихание. С последен проблясък на надежда повторно притисна ръце към гърлото му. Да, имаше пулс. Много слаб и накъсан, но все пак пулс! Жив! Брайс беше жив.

Със слаб вик тя се зае да разкъса напоената с кръв туника. Примигна, за да прогони сълзите си. Сега нямаше време за сълзи. Чакаше я работа.

Трябваше да спре изтичащата му кръв. Да го стопли със собственото си тяло, ако се наложеше. Щеше да го запази жив, додето събереше сили сам да се бори с раните си!

А после заедно щяха да се сражават с Гарет Макензи. Със звяра, който целеше да подчини хората й и да открадне земите й.