Рут Ланган
Замъкът на варварина (24)

Двадесет и четвърта глава

Гарет бе изпълнен с върховно самодоволство. Ето че седеше изправен пред кралицата, зад него бяха хората му и той възнамеряваше да представи себе си като героична фигура. Нямаше да пести усилия да очарова младата владетелка на Шотландия.

Репетирал бе речта си и бе сигурен, че нищо няма да пропусне и забрави. Започна с типичната за него дръзка самоувереност.

— По-малкият ми брат Дезмънд трябваше да се венчае с лейди Мередит Макалпин. В деня на сватбата си Дезмънд бе жестоко убит от Планинския варварин Брайс Кембъл. Всички по тези земи познават репутацията му на подъл убиец. Сетне той грабна бъдещата му невеста пред самия олтар и я отвлече в своя замък сред планините.

За Мередит не останаха незабелязани ужасените възклицания, които се понесоха из редовете в залата. Преди седем месеца и тя самата би се разтреперила за съдбата на всеки, похитен от страшния планинец. Добре се бяха погрижили да разпространят мита за неговата жестокост и зъл нрав.

От дъното на залата Брайс внимателно наблюдаваше човека, който си бе поставил за цел да съсипе доброто му име, да го ограби, а накрая да отнеме и живота му.

— За да отмъстя за смъртта на брат си и да спася невинната девойка от ръцете на този звяр, заедно с хората си нападнах Кинлох Хаус, планинския замък на Брайс Кембъл. Макар врагът да ни превъзхождаше по численост, успях да убия Брайс Кембъл. Ала дамата, вероятно тласкана от опасността да загине от ръката на гнусния варварин, бе избягала в гората. Търсихме я дни наред, но не открихме и следа от нея. Ние сме убедени, че тя е загинала из планините.

— Възможно е да е намерила подслон в някоя хижа.

— Разпитвахме навсякъде, но никой не я е виждал.

— Но след като нямаш доказателства за смъртта й, защо настояваш да бъде обявена за мъртва?

— Нейният клан остана без водач и защитник, Ваше Величество. В клана Макалпин са останали само две безпомощни девици. — Гарет се изпъчи и обяви тържествено: — Бих искал да се оженя за по-голямата, Брена, и да им предложа своята закрила.

— Колко благородно — с леден тон продума Мередит. — Ако ти разреша да я вземеш за съпруга, ти сигурно ще обявиш земите й за своя собственост?

— Това ще е мое право, Ваше Величество. Но в замяна моите отряди ще закрилят хората й.

— Значи ако земите на Макалпин станат твои, ще секнат тайнствените нощни убийства и грабежи, за които постоянно бе обвиняван Планинският варварин? Така ли да го разбирам, Гарет Макензи?

Доловил иронията в думите й, Гарет започна да усеща смътна тревога.

— Планинският варварин е мъртъв, Ваше Величество. Нали не сте забравили, че го убих?

— Нищо не съм забравила. Но след като Брайс Кембъл е мъртъв, от кого ще браниш клана Макалпин?

Гарет замълча разколебан, неподготвен за този въпрос.

— Има и други, които дебнат по-слабите. Винаги е било така.

— Значи признаваш, че не всички подли убийства са извършени от Планинския варварин? А от кого тогава? От някой местен човек от низините ли?

Гарет бе смутен. Накъде биеше кралицата?

— Аз… не зная, Ваше Величество.

— Но аз знам! — Тя се изправи пред него в цял ръст. Дребна, но с царствена осанка. — Твоята кралица е длъжна да се интересува за съдбата на всички хора в кралството си. Дори за момчето, убито подло от засада по мръкнало от хора, тръгнали по пътя на дявола.

Гарет потрепери. Значи тя знаеше за внука на Дънкан.

— Младият Макалпин бе убит от Планинския варварин. Аз лично бях свидетел на тази трагедия — понечи да възвърне самоуверения си тон той.

— Явно този варварин е вездесъщ, щом може да бъде на две места едновременно — присмехулно отбеляза кралицата. Гарет понечи да възрази, но следващите й думи го накараха да млъкне. — По времето, когато си станал свидетел на убийството, Брайс Кембъл даваше угощение на твоята кралица в планинския си замък.

Зрителите зашумяха възбудено. Гарет отвори уста, но от нея не излезе нито звук.

— Все още ли настояваш, че той е убил момъка?

— Може и да греша — измърмори Гарет.

— Ала до трупа е бил намерен твоят окървавен нож. Ти твърдиш, че Планинският варварин ти го е отнел и е намушкал с него момчето.

— Аз… може и да съм сбъркал. Стори ми се, че е дело на Планинския варварин.

— А не си ли сбъркал, когато го обвиняваше и за всички останали убийства?

Настана продължителна тишина. Гарет не смееше да вдигне глава под острия поглед на кралицата, прикован в него. Предпочете да остави нападателния й въпрос без отговор.

— А сега по въпроса за Мередит Макалпин.

— Да — оживи се Макензи. — Настоявам Ваше Величество да я обяви за мъртва.

Мередит отправи украсения си с голям пръстен показалец към мъжа насреща си.

— Обявявам, че Мередит Макалпин е жива!

В този миг тълпата тъй силно се разшумя, че удави гласа й.

Брайс се размърда неспокойно, обзет от желание да си пробие път през разбуненото множество и да се озове по-близо до Мередит. Макензи водеше доста хора със себе си. Притиснат до стената, той щеше да стане опасен като побесняло куче.

— На какво основание я обявявате за жива, Ваше Величество? — издигна се гневният глас на Гарет.

— Твоята кралица я видя.

— Това… Това е чудесна новина — неуспешно се помъчи Гарет да излезе от положението.

— Да, чудесна, но не за теб! Приех Мередит тази сутрин и тя ме смая с разказа си. Чула те е как се разпореждаш за убийството й.

Тълпата занемя, сетне всички скочиха на крака, за да не пропуснат вълнуващата сцена.

— Тази жена лъже, Ваше Величество.

— И защо ще го прави, милорд?

— Може би разсъдъкът й се е размътил, докато е била в плен в замъка на Планинския варварин. Настоявам да се срещна с нея.

— Все едно че стоиш пред самата нея — подзе Мередит и мигом млъкна. Как можа да забрави чия роля играе? Сетне с царствен тон заглади грешката си: — Пред тази, която говори от нейно име. Нареждам земите ти да бъдат отнети, Гарет Макензи! Те ще бъдат разпределени между клановете, които са изгубили близки хора, убити от твоята ръка. Лишен си от всичките си титли! Заповядвам да бъдеш прогонен завинаги от Шотландия. Върнеш ли се тук, грози те доживотен затвор в Толбут!

Присъстващите изпаднаха в неописуема възбуда. Как биха могли да очакват, че редовните аудиенции на кралицата днес ще им предложат такова вълнуващо зрелище?

Гарет остана закован за миг. После, възползвал се от настаналата суматоха, се втурна покрай трона и изчезна през една от вратите.

— Хванете го! — извика Мередит на стражите, застанали от двете й страни.

Ала преди те да успеят да направят и крачка, Брайс се бе прехвърлил през парапета, отделящ галерията от трона. С меч в ръка той се втурна по петите на Гарет Макензи.

 

 

Над Холируд Хаус се спускаше здрач. Мередит чу вратата да се отваря. От дневната долитаха гласовете на сестрите й, бъбрещи с кралицата, която им разказваше възбудено за преживяната от нея авантюра. Тя самата се бе оттеглила да почива по настояване на сестра си Брена, прието от кралицата за основателно. Реши, че вероятно слугите й носят вечерята. Ала стъпките бяха на здрав и силен мъж. Тя се надигна в радостно очакване.

— Брайс…

Ала човекът, който се изправи до леглото й не беше Брайс. Изкривеното му в злоба лице я накара да застине от ужас.

— И така, милейди, най-сетне те открих!

Мередит понечи да извика, ала той затисна устата й с ръка.

— Държа смъртоносен кинжал. Изборът е твой.

Той грубо отметна завивките и я измъкна от леглото. Сетне се втренчи в нея смаян.

— Тази рокля… Ти… — Очите му се присвиха отмъстително. — Значи не кралицата ме унижи публично днес. Това си била ти!

— Да. Изпитах същото удовлетворение, сякаш съм те видяла мъртъв. — Тя отметна гордо глава. — Не можеш да се надяваш, че ще ме убиеш и ще се измъкнеш безнаказано. Дворецът е пълен със стражи.

— От часове им се изплъзвам. След малко ще се присъединя към хората си, които ме чакат извън града.

— Но къде ще идеш? Не можеш да се криеш вечно. Ти си прокуден от Шотландия.

— От теб! Не от кралицата.

— Говорех от името на кралицата. Думите, които изрекох днес, вече имат силата на закон.

— Винаги има начин да се заобиколи законът. Има много страни, където на драго сърце ще приемат човек, водещ своя войска.

— Нима ще принудиш хората си да напуснат своите домове и да те последват?

— Те ще направят каквото им заповядам! Френската кралица мрази Мери Стюарт. Ще ми плати богато да се бия за нейната кауза.

— Това ще те направи не само убиец, но и предател.

— Ти си глупачка — процеди той, като огледа стройното й тяло. — Заедно можехме да владеем цялата граница.

— Ако мислиш така, глупакът си ти! По-скоро бих умряла, но не бих ти позволила да ме докоснеш.

— Желанието ти ще се изпълни. Но не още. Ти ще си гаранцията, че аз ще напусна този затвор — закани се Гарет, грабна я и я повлече към коридора.

В този миг вратата откъм дневната внезапно се разтвори и на прага застана Брайс. При вида на Мередит, до гърлото на която бе опрян нож, той замръзна.

А Гарет го гледаше втренчен, сякаш виждаше пред себе си призрак.

— Ти си мъртъв! Аз те убих!

— Върнах се от онзи свят, за да те накажа — процеди Брайс.

— Не може да… да бъде — заекна Гарет. — Аз те промуших с меча си, също както баща ми стори с твоя баща.

При тези думи настана гробно мълчание. Наруши го Брайс.

— Значи твоят баща разпространяваше клеветите срещу татко?

— Да — злобно се ухили Гарет. — Той преследваше богатството и титлите му. Възпита и синовете си да се стремят към тази цел. Лепнеш ли веднъж петно върху името на човека, то си остава завинаги.

— А лъжите, които се разправяха за мен във френския кралски двор?

Мередит внезапно осъзна откъде иде горчивината на Брайс, свързана с престоя му във Франция.

— Мое дело! — изсмя се Гарет. — Кралицата майка недоволстваше от влиянието, което ти имаше над младата кралица. Задачата ми бе да те принудя да напуснеш Франция.

— Пусни я! — с опасно тих глас продума Брайс. — Двубоят е между нас двамата.

Гарет стисна още по-здраво шията на Мередит.

— Пусни оръжието или ще я промуша.

Останалите придворни дами стояха вкаменени от ужас на прага.

Брайс се взира в Мередит в продължение на една безкрайна минута. Припомни си битките и извоюваните победи. Колко просто бе всичко, когато нямаше какво да губи, освен собствения си живот. Но сега на карта бе заложен животът на Мередит. С радост би платил със своята смърт, за да я спаси.

Понечи да хвърли меча си настрани.

— Не, Брайс! — изпищя Мередит. — Той ще те убие!

В паниката си Гарет притисна острието към гърлото й. Тя изкрещя от болка. По роклята й се застича кръв.

При вида на кръвта Брайс почувства, че губи разум. Скочи напред като безумен, грабна Мередит и я изтръгна от смъртната хватка на Гарет. После с един мощен удар заби меча си в гърдите му. Ала Мередит не видя това. Миг по-рано мрак бе обгърнал съзнанието й.

 

 

Мередит лежеше неподвижна, заслушана в птичите песни откъм поляните на замъка Макалпин. До обонянието й долиташе сладкият аромат на розите, посадени под прозореца й.

Отвори очи и видя, че някой седи на стола до леглото й. Беше Брайс, с набола гъста брада и вперени в нея зачервени от дълго безсъние очи.

— Най-сетне се пробуди! — наведе се той към нея и хвана ръката й.

— Дълго ли спах? — При тези дрезгаво изречени думи усети болка в гърлото си.

Той кимна.

— Боях се, че никога няма да се събудиш. — Усмивката му накара сърцето й лудешки да затупти.

— Отдавна ли съм у дома?

У дома. Тази мисъл й причини болка. Колко дълго й бе отказвал той утехата на родния дом.

— Вече от три дни спиш в собственото си легло. Но всъщност те нямаше тук. Ти беше нейде далеч, където нито аз, нито някой друг можеше да те достигне.

— Да, аз съм в своя дом и никога повече няма да го напусна.

Видя как по красивото му лице пробяга болка и закопня да го прегърне и утеши.

— Защо чувствам гърлото си толкова стегнато?

— Нищо ли не помниш? — Под въпросителния й поглед той поясни. — Гарет Макензи те прободе.

Тя докосна превръзката върху шията си.

— А с Гарет какво стана?

— Мъртъв е.

Доста време й бе необходимо да приеме този факт. Не си спомняше нито болката, нито страха. Всичко бе милостиво заличено от съзнанието й. След дълго мълчание прошепна.

— Остави ме сега, Брайс, и върви да отдъхнеш. Най-после всичко свърши… Сега вече можем да заживеем в мир.

Мир. Гледаше как клепачите й се отпуснаха и сънят я обори. Как бе могъл да забрави, че тя е преди всичко водачка на своя клан? Наивно бе лелеял мечтата, че може да я направи своя невеста и да обединят двата клана. Ала тя бе от низините, а той — планинец. И никой от двама им не би могъл да изостави хората си без закрила. Орисани бяха с това задължение по рождение и съдбата им бе да му се подчинят.

 

 

Брена и Меган седяха прегърнати на терасата. Отдалечаващи се от замъка, към река Туийд препускаха двама ездачи. Брайс и Ангъс. Сестрите ги гледаха с натежали сърца, без да откъсват поглед от тях, додето не се изгубиха в мъглата, в която тънеха планините.