Рут Ланган
Замъкът на варварина (13)

Тринадесета глава

Брайс лежеше неподвижен и се бореше с пристъпите на болка. Рамото му пулсираше. Раната над хълбока го болеше, а в гърба му сякаш бе забита горяща факла. Опита се да се обърне на една страна, но в дясната си ръка усети такава тежест, че за миг се уплаши да не е била посечена в битката. Очите му се отвориха и го обзе облекчение, и в същото време почуда, когато видя свитата до себе си фигура.

Мередит лежеше с лице към него, отпуснала глава на ръката му и опряла леко длан на гърдите му. Косата й, разпиляна върху чаршафите, изглеждаше още по-тъмна. Дишаше кротко и спокойно.

Няколкото мига, преди тя да се събуди, Брайс успя да я погледа. Кога бе съумяла тази дребна и буйна жена да го обсеби така изцяло? Как бе станало така, че вече значеше толкова много за него?

Хората му, при честите си посещения, бяха разказали как е пренебрегнала опасността от пожара и е останала с него, как се е изправила пред Ангъс и Джейми, заподозрели я в съучастничество в убийството му. Дори слугите не се уморяваха да хвалят Мередит за това, че го е бранила като истинска вълчица, додето е лежал в безсъзнание.

Той я бе отвлякъл само за да предизвика клана Макензи. Намерението му бе да я използва, за да подмами Гарет, и после да я върне при хората й.

А сега? Сега не можеше да си представи съществуването си без нея. Присъствието й изпълваше тези стаи, дома му, самия му живот. И макар да знаеше, че сърцето й е в шотландските низини, копнееше да го превземе. Помисли си, че ако тя отвърне на чувствата му, сигурно би се съгласила да остане тук с него завинаги. Но един слаб вътрешен глас му прошепна, че ако наистина държи на нея, би искал само щастието й.

Той не можеше да я обича. Невъзможно бе. Тя беше истинска дама, благородничка по рождение и възпитание. А той бе планинец, варварин, макар и също благородник.

Ала той я обичаше.

Любов… Защо винаги бе толкова трудна?

Не бе искал да я обикне. А и как би могла жена като Мередит Макалпин да се влюби в мъжа, откраднал й свободата?

Клепките на Мередит затрепкаха и тя отвори очи. В първия миг не осъзна къде е. Очите, които се взираха в нейните, бяха тъмни, замислено присвити.

Брайс я гледаше, додето тя окончателно се отърси от съня и прие реалността.

Брайс? Та тя бе заспала в обятията му. И макар да бе облечена, той пък бе съвсем гол, като се изключеха превръзките. Като осъзна къде се намира, Мередит се отдръпна от него и се надигна.

Той не пропусна да забележи руменината по страните й и напрегнатия поглед. Чудо на чудесата! Същата тази дръзка жена, която го бе съблякла и се бе грижила за раните му, без да отстъпва по умение и старание на кралски лекар, сега внезапно се стесняваше от него. Реакцията й му се стори странно очарователна. Косата й бе разпиляна и объркана и тя я прибра назад.

— Как се чувстваш тази сутрин? — Опитваше се да не гледа тъмните косъмчета по гърдите му, нито жилестите мускули на раменете и ръцете му. Дни наред той бе един ранен, който трябваше да бъде лекуван; днес бе много повече. Днес той бе мъж.

— Като всеки мъж, който се събужда с красива жена в прегръдките си.

— Аз не нарочно… Нямах намерение…

— Мередит! — Той се разсмя гърлено, после повдигна брадичката й и я принуди да срещне погледа на тъмните му очи. — За мен е утеха да разбера, че въпреки сериозните рани, моята мъжественост е непокътната.

Лицето й пламна. Като се изправи, залитайки, на крака, тя подхвърли:

— Ще разпоредя да донесат храна. Много си отслабнал през дните, докато се възстановяваше.

— В този момент далеч не се чувствам слаб. И не за храна копнея.

Мередит го изгледа надменно с повдигната вежда.

— Ще говоря с госпожа Сноу да ти намери някое планинско девойче. Все ще се намери някоя, която няма да се обиди от предложението ти.

Тя изфуча навън, а Брайс се отпусна на възглавницата и се разсмя. Имаше огън в тази жена. Едно от многото неща, които обичаше у нея.

 

 

— Къде ще ходиш?

Брайс лежеше, подпрян на възглавници, и наблюдаваше Мередит, която се загърна с топла наметка.

— Ще пояздя с Ангъс, за да разгледаме как са поправени някои къщи.

Той кимна, доволен, че Мередит проявява такъв интерес към съдбата на хората му. Когато тя излезе, отпусна се назад и затвори очи, раздразнен от слабостта, пречеща му да вземе нещата в ръцете си, както бе нормално да бъде.

Ангъс му бе разправил за многото добрини на Мередит към планинците, останали бездомни след нападението на Гарет Макензи. Докато мъжете поправяха изгорелите си домове, жените и децата бяха удобно настанени в Кинлох Хаус. Мередит бе разрешила на госпожа Сноу всичко останало в опожарения склад да бъде използвано, така че хората да са добре нахранени и облечени. Трапезарията се бе превърнала в кухня, открита за всички.

Брайс лежеше, вслушан в шумовете, долитащи отвън. Гората кънтеше от брадви, сечащи дървета за нови къщи. От долния етаж се чуваше слабият плач на новородено. В двора жени си подвикваха една на друга, додето простираха пране. По ходниците ехтеше лаят на кучетата, тичащи насам-натам с децата, които като че изпълваха всяка стая. Жизнерадостният им смях ехтеше из целия замък.

Благодарение на Мередит неговите хора споделяха дома му, храната му, припасите му, додето бъдеха в състояние сами да се погрижат за нуждите си.

Мередит бе влязла в този студен древен замък и го бе изпълнила с обич и смях. За нея стореното не бе нищо особено. За него бе изумително постижение. Дом. Тя бе превърнала къщата му в дом.

 

 

Честите посещения на Мередит в гората винаги й носеха нови изненади. Всеки планинец имаше по някоя история за Брайс Кембъл. И всеки от тях държеше да я разправи на Мередит.

— Когато загубих мъжа си в битка — разказваше госпожа Сноу, която яздеше редом с Мередит, — нападателите започнаха да палят хижите ни. Аз се скрих с бебето си в гората. А когато враговете си отидоха, се върнах в изгорялата постройка, която някога бе мой дом. Тъкмо там ме намери Брайс Кембъл. Седях върху купчина обгорели греди и люлеех бебето си на ръце.

— Какво направи той? — попита Мередит.

— Качи ме на коня си и ме отведе в Кинлох Хаус. Там всички бяха толкова добри. А когато закрепнах достатъчно, за да бъда отново самостоятелна, реших, че предпочитам да остана в Кинлох и да се грижа за замъка, вместо да се върна и да заживея сама в планината.

— Но какво стана с бебето? — Мередит не си спомняше да е виждала дете около нея.

Очите на госпожа Сноу се замъглиха.

— Бебето беше мъртво от часове, когато Брайс дойде и ни намери. В скръбта си нямах сили да я погреба. Само тя ми бе останала от съпруга ми и знаех, че предам ли я на земята, ще остана съвсем сама.

— О, госпожо Сноу! — Мередит притисна ръката на жената между дланите си. — Колко ли сте страдали!

— Да, беше преди четири години, а още нося болката у себе си. — Сетне добави кротко: — Но разбрах, че животът продължава. С всеки ден болката отслабва по мъничко. Благодарение на добрината и търпението на господаря вече знам, че всичко мога да преживея.

Мередит си обясни най-сетне защо въпреки обстоятелството, че Ангъс бе привлечен от икономката, а и тя несъмнено отговаряше на чувствата му, все още не бяха предприели нищо, за да се оженят. На госпожа Сноу й бе нужно време. А силно влюбеният Ангъс разбираше тази нужда.

Мередит запази разказа на госпожа Сноу дълбоко в сърцето си. А когато всяко семейство в гората й разказа подобно преживяване, свързано с Брайс, тя започна да осъзнава колко дълбоко е неговото благородство. Сега разбираше защо хората му толкова го обичаха.

Мислеше си колко е странно, че бе разкрила толкова много загадки около този човек. Бе вярвала в мита за Планинския варварин. Ако обстоятелствата не бяха я принудили лично да научи повече за него, нямаше да открие прекрасния човек зад митовете.

Добротата му бе още една причина да го обича тъй силно. Ако го напуснеше, сърцето й щеше да бъде разбито. Ето защо престана да прави тайни планове за бягство. Нейният затвор се бе превърнал в рай.

 

 

— Какъв е този ужасен шум? — Мередит вдигна очи от туниката, която кърпеше.

Сега, когато раните на Брайс заздравяваха, той започваше да се дразни, задето още не може да напуска стаята.

Дни наред бе нареждала на госпожа Сноу да приготвя любимите му ястия. Насърчавала бе Ангъс и другите мъже често да посещават Брайс, за да минават по-бързо часовете на бездействие. Джейми също прекарваше дълго време със своя герой, като четеше от старите книги в библиотеката на Брайс и многократно разказваше за геройствата на мъжете, проявени по време на нападението на Макензи.

След време същите тези истории щяха да се превърнат в легенди.

Ала Ангъс и останалите, след като поправиха близките хижи, бяха заети с ремонтни работи по замъка. Малко време им оставаше да разсейват своя водач. И макар госпожа Сноу да караше прислугата да се старае извънредно, Брайс оставаше безразличен към специалитетите, които му поднасяха.

— Хората ти подменят гредите в голямата зала, която бе унищожена от пожара.

— И как да почивам при всичкото това чукане?

— Те го правят за теб. — Тя откъсна със зъби конеца и остави настрани туниката. — Възнамеряват да възстановят Кинлох Хаус, преди да си се вдигнал на крака. Искаха да ти спестят гледката на разрушението.

Той се размърда с въздишка.

— Достатъчно мързелувах тук. Хората имат нужда от моите напътствия.

— Ангъс ги напътства и те се справят чудесно.

Нямаше представа, че думите й само го раздразниха.

— Съобщи на госпожа Сноу, че искам да си спя в моето легло тази вечер, а не на тази мизерна постеля на пода.

Мередит се изправи, уязвена от острите му думи.

— Веднага ще я уведомя.

Когато мина покрай него, Брайс я улови за ръката. Тя го погледна и видя угризенията, ясно изписани по лицето му.

— Прости ми, Мередит. Никога преди не съм се оплаквал от недостатъчни удобства. — Въздъхна и прокара пръст по китката й. Пулсът й мигом се ускори. — Просто досега не ми се е налагало да лежа и други да се грижат за мен и да ми угаждат. Може би това е мечтата на много мъже, но не е по моя вкус.

Тя се усмихна и коленичи до него.

— Знам това, милорд. Но ми се струва, че не разбираш колко близо беше до смъртта. Всяка минута се бояхме да не ти е последната. Сега, след като оживя, ни доставя голяма радост да се грижим за теб. Всички се бояхме, че няма да се върнеш от отвъдното, смъртта здраво те беше сграбчила.

— Ако не се бях върнал, щеше ли да скърбиш, милейди?

Думите бяха изречени безгрижно, но Мередит усещаше напрегнатия му поглед, докато чакаше отговор на въпроса си.

— Да, щях да скърбя. Както и всички други, които… държат на теб.

Отговорът й внезапно подобри настроението му.

— Помогни ми да стана, Мередит.

— Искаш да идеш до прозореца ли?

— Не. — Отправи й неочаквана усмивка, от която сърцето й спря за миг. — Искам да сляза долу и да видя какво толкова правят хората ми, та нарушават моята почивка.

— Още не си слизал по стълбите, милорд. Усилието ще те изтощи.

— Крайно време е да опитам. Ела да ме подкрепиш.

Мередит се приближи към него. Той обви ръка около раменете й и се изправи. Макар цяла да потръпна при допира му, насили се да се държи, сякаш нищо не се е случило.

— Спри така за момент — предупреди го. — Естествено е да ти се замае главата, когато се изправиш за пръв път.

— Аз пък мислех, че е от твоята близост.

Тя се обърна към него и видя немирната му усмивка.

— Предупреждавам те, че ако продължаваш да ме дразниш, ще бъда принудена да взема мерки.

— Ще сложиш отрова в бульона ми?

Тя се засмя.

— Не, милорд. Просто няма да те подкрепям. А без мен си безпомощен като бебе.

— Нима ще бъдеш толкова жестока към човек, който се е върнал от отвъдното?

Тя го изгледа изкосо и бавно запристъпва към вратата, додето Брайс се подпираше на рамото й.

— Ще получиш отговор на въпроса си, ако злоупотребиш с търпението ми.

Като стигнаха до прага, той леко й се поклони и пак улови ръката й.

— Ще бъда образец на шотландски джентълмен.

— Точно това очаквам. Иначе ще се появиш на долния етаж съвсем не по джентълменски, а изтърколен на кълбо.

Той със смях заслиза по голямото каменно стълбище, отпуснал почти цялата си тежест върху нея.

На долния етаж все още се носеше мирисът на овъглено дърво. По стените на парцали висяха скъпи гоблени, много от тях тъкани преди близо век. Гредите на тавана бяха почернели, а покритите със сажди прозорци едва пропускаха мъжделива светлина.

Десетина мъже, съблечени до кръста, се потяха под тежестта на огромен дънер, който издигаха със скрипци и въжета към тавана, за да замести греда, унищожена от огъня.

Щом зърнаха Брайс, всички се занадпреварваха да го поздравяват. Онези, които не бяха непосредствено ангажирани със задачата, се скупчиха около него. Едни го прегръщаха топло, други го потупваха по рамото.

Ангъс раздаде още няколко заповеди, преди да се завтече да посрещне стария си приятел.

— Надявахме се да завършим, преди да успееш да видиш щетите.

Брайс не преставаше да се оглежда и когато заговори, тонът му прозвуча развълнувано.

— Като гледам, цяло чудо е, че сградата не е изгоряла до основи. Как успя да спасиш Кинлох Хаус, приятелю?

— Всички помагаха — скромно отвърна Ангъс. — Слугите работеха наравно с мъжете до пълна изнемога. Видях хора да се сражават с голи ръце срещу пламъците. Но накрая победихме огъня.

— А сега се трудите да възстановите унищоженото.

— Работата е за добро. Тя ни обедини в името на една обща цел. Гневът срещу Гарет Макензи ни удвоява енергията ни.

Брайс с възхищение погледна другаря си, после се обърна към групичката, сред която бе и Джейми, заета в нивелирането на втора греда.

— Реших, че е време момчето да научи и нещо друго, освен изкуството на боя — тихичко рече Ангъс.

Подпомаган от Мередит, Брайс се приближи към тях.

Джейми му се усмихна широко и сърдечно.

— Боуън казва, че скоро ще мога да работя самостоятелно, той само мъничко ще ми помага.

— Значи добре се справяш. Боуън е най-опитният дърводелец сред хората ни.

Джейми засия при тази похвала. Макар че продължи да работи, често вдигаше поглед към Брайс, който продължи обиколката си из голямата зала. Облегнат на рамото на Мередит, Брайс се движеше бавно и често спираше да разговаря с мъжете.

Когато госпожа Сноу съобщи, че храната е сервирана, хората оставиха инструментите си, свалиха работните си дрехи и последваха водача си.

За Мередит бе радост да види Брайс сред хората му на масата. Слуги разнасяха купички с гореща супа и прясно изпечен хляб. Менюто допълваха овнешки бутове и бяло месо от фазан, заедно с халби ел. Макар Брайс да хапваше по мъничко, явно черпеше сили от присъствието си сред тази весела компания.

Когато останалите приключиха с храненето, Брайс се изправи и тежко се подпря на ръката на Мередит.

— Ще продължиш ли да наблюдаваш работата на хората си, или предпочиташ да се оттеглиш на спокойствие в покоите си?

— Хубаво беше, че отново бях заедно с останалите. Това възвърна енергията ми. — После се наклони към нея и полугласно добави: — Все пак тишината и покоя, който предлага стаята ми, вече не ми се струват толкова потискащи като преди.

Когато заизкачваха стълбите, Мередит бе изненадана от силата, която усети у него. Съвсем скоро той щеше да е в състояние да язди и да върти меч.

През съзнанието й премина мимолетно чувство на съжаление. През тези дълги дни и нощи бе й дарена скъпоценна награда. Принудена бе да го гледа как лежи безпомощен, ликувала бе при всяко негово, макар и слабо, подобрение и бе узнала много за Планинския варварин. Той бе истински воин, който не би се предал, дори да остане сам срещу всички. Беше мъж с високи морални принципи, въпреки лъжите, които се разправяха за него. Бе човек, обичан искрено от хората си. Човек, който постепенно бе заел първостепенно място в живота й. Когато укрепнеше и бъдеше в състояние да я върне у дома й, щеше много да й липсва.

Тая мисъл я разстрои.

Отвори вратата на стаята му и отново пое ръката му.

— Поръчах на госпожа Сноу да ти приготви леглото.

Прекосиха дневната и влязоха в слабо осветената спалня. В камината гореше огън. Свещите в аплиците по стените бяха запалени. Снежнобелите чаршафи бяха отметнати, готови за завръщането му.

Тя внимателно му помогна да седне на ръба на леглото.

— Ще бъда в дневната, милорд. Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.

— Не ме оставяй!

Когато лицето му се сгърчи от болка, тя се намръщи угрижено.

— Не си добре. Къде те боли?

— Тук. — И той докосна едно място на гърдите си.

— Но там не си бил ранен.

Тя посегна да го докосне, а той грабна ръката й и я притисна до сърцето си.

— Усещаш ли? — промълви полугласно.

— Какво да усещам?

— Как бие сърцето ми при допира ти.

— Милорд…

Тя понечи да се отдръпне, но той задържа ръката й до гърдите си. Макар да я придържаше нежно като крехко цвете, тя почувства овладяната му сила.

Думите му прозвучаха меко и прелъстително.

— Каза, че ако искам нещо, мога да те повикам.

— Да, но…

— Искам теб, Мередит! Ти си първото, което виждам, щом се пробудя, и последното, преди да склопя очи. Присъстваш дори в сънищата ми, докосваш ме, възбуждаш ме… През всички тези дълги дни и нощи желаех само теб. А сега, когато вече съм достатъчно силен, искам да ти покажа какво изпитвам.

— Не бива…

— Не мога да те пусна, милейди.

— Струва ми се, че и аз имам думата.

— Не — дрезгаво изръмжа той. — Нямаш думата.

Придърпа я здраво към себе си. Тя опря ръце в гърдите му, сякаш за да го задържи на разстояние. Но вече бе твърде късно. Устата му се впи в нейната.

Не беше нежно докосване на устни. Със страст, която стъписа и двама им, Брайс изля целия си копнеж, изгарял го толкова дълго. А най-шокиращото бе, че и Мередит му отвърна с не по-малка жар.

Откъде се бе взел този глад за близост? Как се бе разраснал тъй неимоверно?

Трябваше вече да са се отдръпнали един от друг, а те все тъй силно се притискаха, обзети от желание да продължат.

— Искам те, Мередит! Господ ми е свидетел, колко те искам.

При думите му тя притихна неподвижно. Дни наред бе бдяла над изнемощялото му тяло и бе отправяла молитви той да оздравее от раните си. През цялото това време й бе напълно ясно, че никой мъж никога няма да означава за нея толкова много, колкото Брайс. Никой друг мъж не би могъл да я разтърси само с една дума, с един поглед.

Но да желаеш някого не бе достатъчно. Ако се отдадеше на Планинския варварин, щеше да се превърне в паднала жена в очите на всички останали.

Ала сърцето й нашепваше, че това вече е без значение. В цяла Шотландия нямаше друг, който би могъл да притежава душата й. Съществуваше само този единствен мъж. Любовта й към него изместваше всички разумни мисли.

Седеше, притисната между коленете му, додето той обсипваше лицето й с целувки. Усети ги по устните, по страните, по слепоочията си.

Жаждата за нея му причиняваше болка, по-силна от всички, изпитани по време на дългото му възстановяване и тази болка го докарваше почти до лудост.

Трябваше да я има или да умре!

Изправи се, хвана ръката й и я повдигна. Хванал лицето й между дланите си, го заразглежда на светлината на свещите.

— Искам те, Мередит! Обичам те, магьоснице моя…

Единствено с любовта той бе неспособен да се бори.

— И аз те обичам, Брайс — простена тя и му поднесе устните си.

Прошепнатите думи го изпълниха с такава жар, че той можа само да я прегърне и да се наслади на готовността й да му се отдаде. Притисна я тъй силно, че сърцата им забиха като едно.