Рут Ланган
Замъкът на варварина (20)

Двадесета глава

Мередит бе безнадеждно изгубена.

И от Кинлох Хаус насам й бе твърде трудно да се ориентира, но след бягството си от крепостта на Макей не успяваше да открие никакви познати места, които да я насочат по правилния път. Движейки се сляпо през гъсталаците, тя току пришпорваше коня си и се молеше на Бога най-сетне да открие поток или река, които да й подскажат посоката към дома.

Единствената мисъл, която й даваше сили да продължи, бе съзнанието, че е успяла да убеди Брайс да не я следва и сега той е в безопасност в планинския си замък. Колчем я сграбчеше страхът, тя се окуражаваше, като си напомняше, че той е извън всякакъв риск. Затваряше очи и се опитваше да си го представи тъй, както толкова често го бе виждала — отпуснат в кресло пред огъня, с халба бира в ръка, хората му скупчени около него и Джейми, ловящ с жадно внимание всяка дума от устата му.

Изпита усещане за толкова огромна загуба, че сълзи замъглиха очите й.

Когато мина под един ниско надвиснал клон, той закачи вързопа зад нея. За миг сухите вейки се оказаха накичени с аленочервен сатен, винено кадифе и искряща синя коприна. Ветрецът подхвана останалите рокли и ги пръсна по околните храсти и тръни.

— Оставям ти тези красиви одежди, госпожо Дърво — засмя се Мередит, ободрена при тази необикновена гледка. — Чудесно изглеждаш така празнично пременена.

Звукът на собствения й глас я стресна. Тъй дълго бе пътувала сама в мълчание.

Като видя открита местност пред себе си, заби пети в корема на коня и го пришпори в галоп.

Нощта отдавна бе паднала, а Мередит все така продължаваше пътя си. Теренът се бе променил от остри скали в плавни тревисти хълмове. Не бе съвсем заспала, но се намираше на границата на съня. Пърхането и приглушените крясъци на нощните птици, както и равномерното подрусване върху коня я унасяха.

Скоро жребецът стигна до брега на река, наведе глава и започна да пие. Звукът стресна Мередит и тя мигом се разсъни.

Взря се в тясната ивица вода, блестяща на лунната светлина и нададе възторжен вик. Чудо на чудесата! Намираха се на брега на река Туийд. В далечината се мержелееха Чевиът Хилс. Англия бе в далечината. А на отсрещния бряг на реката с многобройните си кулички, проблясващи под сребристите лунни лъчи, бе замъкът Макалпин.

Родният й дом! Толкова пъти си бе мислила, че никога вече няма да го види. А сега, когато той бе толкова близо, сълзите рукнаха неудържимо от очите й.

Скочи от седлото, коленичи до брега на реката и пи до насита. Свали наметката си и грижливо я сгъна. Сетне отново се качи на коня и го подкара през реката. Водата скоро стана дълбока и конят заплува, а Мередит ловко се крепеше на гърба му. Когато стигнаха на отвъдния бряг, и кон, и ездач трепереха от студ. Мередит се уви в наметката и привела се над гривата на коня, го подкара в тръс. Нощният вятър танцуваше в косите й, додето конските копита поглъщаха последните километри.

Как копнееше Мередит да прекоси в галоп двора и да хвърли юздите на конярчето, както така често бе правила. Колко й се щеше да чуе старият Банкрофт да обяви пристигането й. Как отчаяно искаше да се хвърли в протегнатите ръце на сестрите си и да ги притисне към себе си. Ала бе нужна предпазливост.

Първо трябваше да се увери, че Гарет Макензи и хората му не са завзели замъка Макалпин с надежда да я пипнат изневиделица.

Остави коня си сред дърветата, после предпазливо завървя към задната кула на замъка. Иззад храсталака погледна към тъмните прозорци на горния етаж.

Мередит и сестрите й често бяха ужасявали майка си, като се катереха до горните балкони. Познаваха всеки камък по стената. Сега детските лудории щяха да й донесат добра отплата. Като захвърли настрани наметката си, тя се улови за един издаден камък. С последни сили се добра до ръба на балкона, прехвърли се на него и дълбоко си пое дъх. От стаите не долиташе никакъв шум.

Влезе в дневната. В камината не гореше огън и вътре бе студено. Отиде бързо до вратата, ослуша се и като не чу нищо, я отвори и тръгна по ходника. Отмина няколко врати и пред следващата се спря, като предпазливо се ослуша. Отвори я и влезе. От огъня в камината се разнасяше приятен пукот. Във вътрешната спалня видя сенки. Някой се подготвяше за сън.

Притаи се безмълвно и като се увери, че вътре са само свои, излезе на светлината. Сърцето й затупка от радост при вида на стройната млада жена с катраненочерна коса, която падаше на вълни до под кръста й. Виолетово-сините й очи се разшириха за миг, после Брена се втурна към нея с разперени ръце.

— Мередит! О, Мередит!

Двете млади жени се прегърнаха, като се смееха и плачеха едновременно.

— Казаха ни, че си мъртва.

— Сама виждаш, че не съм.

— О, нека те погледам. — Брена отдалечи сестра си, после отново я притисна към себе си, като се опитваше да преглътне бучката в гърлото си. — Толкова си премръзнала и мокра.

— Да, с коня ми преплувахме реката.

Брена бързо взе да сваля мокрите дрехи на Мередит и я загърна в роба, обточена с хермелинови кожи.

От другия ъгъл на стаята една старица се взираше в Мередит, сякаш виждаше призрак. Когато най-сетне се окопити, завтече се към нея и взе да я загръща.

— Ще премръзнеш. Бързо сваляй тези мокри ботуши.

— Морна. — Мередит хвана ръцете на възрастната жена и ги задържа, когато тя се опита да ги отдръпне.

— О, мила… — със сълзи, стичащи се по сбръчканите й страни, промълви старицата. — Мислех, че няма да те видя вече.

— Хайде, успокой се. Виждаш, че съм добре.

Отстрани Брена разчувствана наблюдаваше сцената.

— Трябва да кажа на Меган.

Понечи да изскочи от стаята, но Мередит я задържа и с настойчив тон я предупреди:

— Само на Меган. Никой друг не бива да узнае, че съм тук.

Брена внимателно изгледа сестра си, после кимна.

— На никого няма да кажа.

След минути се върна заедно с Меган. На четиринайсетгодишна възраст Меган вече бе висока колкото Мередит и продължаваше да расте. Косата й с цвят на зряла пшеница и изпъстрените със златисти точици очи на овалното лице обещаваха, тя да се превърне в рядка красавица.

Меган се изтръгна от ръката на Брена, която я държеше здраво, и тропна с крак.

— Какво е това, което не можеш да ми кажеш?

— Ето това! — Брена се отдръпна настрани и позволи на сестра си да надникне в спалнята.

Очите на Меган се разшириха и после се изпълниха със сълзи. Тя изтича към сестра си и бурно я прегърна.

— О, Мередит, мислехме, че си мъртва!

— Да, чух слуховете за моята смърт. И трябва да призная, имаше много моменти, в които смятах, че ще се сбъднат.

— Защо трябва да държиш присъствието си в тайна?

— Дошла съм да изоблича Гарет Макензи като лъжец.

И Меган, и Брена изглеждаха поразени. Особено силна бе болката, изписана по лицето на шестнайсетгодишната Брена.

— Какво има, Брена? — постави ръка на рамото й Мередит. — Нима те засегнах с нещо?

— Гарет… Той ме ухажва. — Брена си помисли за неловките часове, които бе принудена да прекара в компанията на Гарет Макензи. — За щастие, никога не съм оставала насаме с него. Старата Морна се погрижи за това — добави Брена с усмивка, която бързо угасна. — За доброто на клана Гарет настоява да се венчае с мен, когато се върне от Единбург.

— Значи не е тук?

— Не.

При думите й Мередит изпита огромно облекчение. Поне засега бе в безопасност.

— Тръгна вчера с голяма група свои хора, за да издейства аудиенция при кралицата. Ще иска от нея да те обяви за мъртва.

— И да обяви теб като моя наследница — довърши Мередит, като помилва сестра си по косата. — Ти обичаш ли Гарет Макензи?

— Да го обичам?! — Брена потрепери и Мередит я притегли по-близо към себе си. — Изобщо не го обичам! Боя се от него. Ала Дънкан и останалите настояваха да приема предложението му за женитба, за да осигурим границите си.

— Дадоха на Брена за пример теб, Мередит — обади се Меган с искрящи очи. — Ние знаехме, че ти не обичаш Дезмънд. Ала заради клана се съгласи да го приемеш за съпруг.

— Да, бедният Дънкан… — меко промълви Мередит. — Той бе толкова заблуден от Гарет и вярваше в искреността му. Както и всички останали.

— Стига толкова за Гарет Макензи! Разправи как успя да избягаш от Планинския варварин — подкани я Меган.

Мередит изведнъж осъзна колко много неща са се случили, откакто бе похитена пред олтара. Собствените й сестри дори не знаеха за човека, на който принадлежеше сърцето й.

— Ела — улови Мередит за ръката Меган. — Намери ми нощница. Ще се сгушим в огромното легло на Брена, ще си шепнем и ще се смеем, както когато бяхме деца. Всичко ще ви разкажа.

 

 

— Значи и той те обича?

— Да.

— Колко романтично — въздъхна Брена.

— Нищо не разбирам — прекъсна я Меган. — Той е планинец. Варварин. А ти си Макалпин.

— Той е образован благородник — обясни Мередит. — Близък приятел е на кралицата.

— Ако Брайс Кембъл те обича, защо те остави сама да очистиш петното от името му?

— Защото сега, когато всички го мислят за мъртъв, няма да бъде преследван повече. Ако се появи, животът му отново ще бъде в опасност.

— Но той е Планинския варварин — продължи да настоява Меган. — Той е най-силният и храбър мъж на света. Откакто се помня, слушам за него да се пеят песни и да се шепнат легенди. Ако е толкова безстрашен, защо се бои, че ще го преследват?

— Мислиш ли, че ще ти се притече на помощ? — попита Брена, като сподави една прозявка.

— Не. — Мередит със смущение се опитваше да пропъди напиращите в очите й сълзи. — Аз настоятелно го помолих да си остане у дома.

— Но ако те обича толкова, ще го вълнува повече твоята безопасност, отколкото неговата собствена! — отряза Меган. После погледна внимателно най-голямата си сестра. — Ти плачеш ли? — Обърна се към Брена озадачена. — Никога досега не съм виждала Мередит да плаче.

Брена, най-мекосърдечната от трите, отправи към малката предупредителен поглед.

— Мередит е преуморена. Минала е през толкова премеждия. Има право да си поплаче.

— Не плача. — Мередит избърса очи с опакото на дланта си и се зави през глава. После продума изпод чаршафите: — Добре де, плача. Пътуването наистина бе тежко.

— Да спим сега — подкани ги Брена. — Утре сутринта всичко ще ти изглежда по-добро.

— Да, точно от сън имам нужда — промълви Мередит и целуна сестрите си.

Сетне се отпусна на възглавницата и затвори очи. Ала сънят не идваше. Въпросите на Меган отекваха в съзнанието й. Наистина тя бе молила Брайс да не я следва. И вярваше, че го желае искрено. Ала сега я чоплеше неканено подозрение. Наистина ли Брайс я обичаше достатъчно, за да рискува собствения си живот? Или вече я бе забравил, зает с хората си по възстановяването на Кинлох Хаус?

Когато най-сетне заспа, сънят й бе неспокоен, изпълнен със зловещи кошмари. Преследваше я някакъв мъж, непознат за нея. Но на моменти лицето му се променяше, чертите ставаха познати, очите му я зовяха властно. Около него витаеше злокобност, която тя се опитваше да отхвърли. Ала всеки път, когато изтичваше към него, той изчезваше нейде из планинските мъгли.