Рут Ланган
Замъкът на варварина (15)

Петнадесета глава

Отпусната в нежните прегръдки на любовта, Мередит се носеше върху облак от блаженство. От дни наред се бяха затворили в покоите на Брайс, като напускаха своя рай само за да проверят как върви ремонтът на голямата зала.

Макар всички в Кинлох Хаус — слуги и войници — да шушукаха за любовниците, Брайс и Мередит си оставаха в щастливо неведение за околния свят и всеки виждаше само другия.

Оттеглили се в любовно уединение, те нехаеха за многото приказки по техен повод.

Когато госпожа Сноу разбра какво става, нареди на слугите да се съобразяват с господаря на замъка и неговата дама. Съобщаваха им предварително, че носят храната им, сетне я сервираха бързо в дневната. Паленето на камината, подмяната на свещите и на спалното бельо се извършваше колкото е възможно по-бързо и ненатрапчиво.

Дори Ангъс в нямо съучастие успяваше дотолкова да ангажира с работа младия Джейми, че той рядко имаше случай да посети Брайс и Мередит и да наруши блаженството им.

При все това двамата млади бяха тъй погълнати от новооткритата си любов един към друг, че изобщо не забелязваха какво става наоколо им.

В голямата зала Брайс често обикаляше сред хората си и се спираше да се порадва на напредъка на работата им. Мередит го наблюдаваше. Толкова хубаво бе, че той отново се движи без доскорошната скованост. Силите му напълно се бяха възстановили.

При тропота на пристигащи коне в двора, тя тръгна към вратата.

Алстън, червенобрадият боец, който от дълги години се сражаваше редом с Брайс, скочи от жребеца си, повери го на едно конярче и с бързи крачки тръгна през двора към замъка.

Мередит погледна запотения му кон и рече:

— Отдалеч си яздил насам, Алстън.

— Така е, милейди. — Той отпусна прашната си шапка, помълча и добави: — Идвам от низините.

Родният дом. Мисълта я бодна за миг, но тя побърза да я отпъди.

— По някаква специална причина ли ходи чак в низините?

— Брайс ме прати да събера сведения за Макалпин и Макензи.

Трогна я загрижеността на Брайс.

— И как се оправят хората ми без мен?

— Все така са тормозени от нощни нападатели, които задигат овцете и добитъка им и дори убиват нещастниците, останали навън след мръкване.

Усмивката й угасна.

— А Гарет Макензи?

Човекът се поколеба за секунда, преди да отвърне тихо:

— Гарет Макензи се стяга да иде до Холируд Хаус, за да отправи молба до кралицата да ви обяви за мъртва.

— За мъртва! — Очите й се разшириха от изумление. — Но защо му е да постъпва така?

— Тъй като никой не ви е виждал, той и хората му са убедени, че сте загинала в планините. — Видя болката, пробягала по лицето й и добави с по-мек тон: — Бъдете ли обявена за мъртва, водач на рода ще стане следващият по възраст от семейството ви.

— Какво говориш?!

Алстън й се поклони и тръгна да влиза.

— Извинете ме, милейди, трябва час по-скоро да съобщя на Брайс какво съм узнал.

Той се отправи към покоите на Брайс, а Мередит, внезапно осъзнала положението, безсилно се облегна на масивната врата. Следващата по възраст в семейството беше шестнайсетгодишната й сестра Брена. Милата, свенлива Брена.

Тя не би могла да устои на лицемер като Гарет Макензи. Той щеше да я убеди, както беше убедил и самата Мередит, че трябва да обединят земите и силите си, за да се изправят срещу невидимите планински чудовища, които ги нападат по късна доба. Макалпинови — старият Дънкан, жена му Мери и останалите бяха толкова изтерзани от непрестанните убийства, че щяха да настояват пред горката Брена да обединят съпротивата си срещу общия враг. Веднъж венчан за Брена, Гарет щеше да сложи ръка върху земите й, а сетне да се отърве от нея, ако му създава неприятности.

Ами най-малката, Меган? Импулсивната, твърдоглава Меган? Нима след време същата орис щеше да сполети и нея?

Мередит се разтрепера от ужас и омраза. Ръцете й бяха студени като лед. Додето тя самата бе на сигурно място в планината, закриляна от любовта на Брайс, малките й сестри бяха в смъртна опасност.

Първата й мисъл бе да изтича със сълзи на очи при Брайс и да го моли за подкрепа. После си помисли за огромната омраза, която Гарет хранеше към Брайс. Засега Брайс беше в безопасност само защото Гарет го смяташе за мъртъв. Докато любимият й бе в гористите планини, нищо не можеше да му се случи.

Същото се отнасяше и за нея. Но имаше разлика. Това беше нейна лична битка. Не можеше да си стои тук защитена и спокойна, докато семейството й е застрашено. Трябваше да се появи пред хората си. Да изобличи Гарет Макензи, че е лъжец и убиец, в което вече бе напълно убедена.

Кланът Макалпин щеше да се обедини около нея. Очакваше ги кървав бой, ала те бяха потомствени воини. Нима векове наред не бяха давали отпор на английските грабители по протежение на границата?

Решението бе взето мигновено, без мисъл за огромния риск, на който се излагаше. Щеше да се върне в низините, да събере хората си. Тогава, прогонили Гарет Макензи от земите си, щяха отново да вземат съдбините си в свои ръце.

Мередит забърза към стаите на Брайс. Имаше много неща да приготви, преди той да се върне от голямата зала.

 

 

Брайс бе в празнично настроение. Работата напредваше бързо. Съвсем скоро замъкът щеше да възвърне предишната си красота, а залата — своята тържественост. Дори в този момент, додето все още се подменяха овъглените греди, а прозорците се миеха от пушека и саждите, дърводелци вече майсторяха нови канапета, маси и столове. Ловците се завръщаха с кожи, които да подменят изгорелите. И макар много от гоблените да бяха безвъзвратно съсипани от пожара, жените от клана вече бродираха нови, изобразяващи дедите на Брайс, победите им, родословието им. Както му съобщи госпожа Сноу, новите гоблени щяха да включват и събитията от неговия живот, бъдещата му жена и децата, които щяха да му се родят.

Значи те знаеха, помисли си той с усмивка. Всички в замъка бяха наясно, че с Мередит са любовници. А щом се бе разчуло сред прислугата и бойците му, известно бе вече и сред целия клан, разселен из околните гори.

Тая мисъл му достави удоволствие. Искаше всички да знаят, че обича Мередит Макалпин. Щеше му се приятелите му да споделят неговата радост. И веднага щом бъдеше завършен ремонтът на голямата зала, тук щяха заедно да отпразнуват венчавката му с Мередит.

Зарадвала го бе също и новината, донесена от Алстън. Щом Гарет Макензи вярваше, че Мередит е мъртва, нямаше опасност да предприема нови покушения срещу нея. Поне дотогава, докато тя не докажеше на хората от низините, че е жива. На Гарет му бе нужно време, за да иде до Холируд Хаус и да получи аудиенция при кралицата. Дотогава Брайс и Мередит щяха да са венчани. Щяха заедно да поведат хората му към низините, за да отвоюват обратно правата по рождение на Мередит. С численото превъзходство на обединените отряди на Кембъл и Макалпин щяха да пресекат всички опити на Гарет Макензи да присвои със сила онова, което не му принадлежеше.

Мир… Любов… Брайс никога не си бе позволил надеждата, че може да ги изпита в живота си. А сега бе в състояние да получи и двете.

Нареди на госпожа Сноу да приготви отбрани празнични ястия и тръгна към покоите си. Тази вечер, ако се отдадеше подходящ момент, щеше да обяви плановете си пред своята любима. И щеше официално да поиска ръката й.

 

 

Мередит стоеше пред дрешника. Страните й бяха силно зачервени. Когато го видя, тя нададе тихичък вик и изтича да се хвърли в прегръдките му. От целувката й сърцето му се разтуптя неудържимо.

— Лудетино — прошепна той. — Нима толкова много ти липсвах?

— Да.

Очарован бе от страстта, с която се притисна към него, сякаш се бяха разделили за дни, а не само за няколко часа.

Тя го заведе до покритата с кожи дълга пейка пред огъня и седна, все така плътно сгушена до него, сякаш той бе спасителната й опора.

— Знаеш ли колко много те обичам?

— Далеч не толкова, колкото аз те обичам, мила. Бих умрял за теб — пошушна й той, опрял устни до слепоочието й.

Тя мигом сложи показалеца си на устните му, за да го накара да замълчи.

— Никога повече не го казвай. Не искам да умираш, милорд. Дори заради мен.

— Но какъв ще е смисълът да живея, ако ти не си до мен?

— Ти си важен за хората си — рече тя и леко се отдръпна от него. — Те зависят от теб, твой дълг е да останеш при тях.

— Така и ще бъде, лудетино моя. — Той я притегли в обятията си и обсипа челото й с целувки. — И двамата ще бъдем с тях. — Целуна връхчето на носа й. — Ще прекараме дните си, създавайки дечица, а после ще ги водим на разходки в гората. — Накрая притисна устни към нейните.

Думите му я натъжиха. Позволи си да се наслади дълго-дълго на целувката, преди да прошепне:

— Колко прекрасна мечта, милорд.

— Не е мечта. Ние ще го изживеем. Ще имаме всичко.

— О, Брайс, само ако бе възможно!

С парещи в очите й сълзи тя обви врата му и зарови лице в гърдите му.

— Имай ми доверие — промълви той гальовно. — Толкова неща искам да ти кажа. Толкова много имам да споделя с теб.

— Замълчи! — Тя примигна, за да отпъди сълзите, и приближи лице към неговото. — Не сега. Не мога да понеса да чувам само думи. Покажи ми.

С нежност, каквато не бе изпитвал към друг, той я вдигна на ръце и я положи върху кожата, постлана пред камината.

Когато понечи да разкопчае роклята й, тя го хвана за ръката и се взря право в очите му.

— Искам да знаеш едно — рече с треперещ от вълнение глас. — Каквото и да се случи, аз те обичам, Брайс Кембъл. Завинаги. Където и да съм, ти ще бъдеш с мен.

Той бе трогнат не само от думите й, а и от дълбокото вълнение, с което бяха изречени. Макар тази сериозна дребна жена често да го караше да се смее, този път нямаше и намек за смях в отговора му.

— Аз също те обичам, мъничката ми. Ще те обичам цял живот, а и след това…

Под отблясъците на огъня, те отново се отдадоха на чудото на своята любов. Брайс бе поразен от силата на страстта й. Никога преди не бе показвала тъй красноречиво любовта си. Никога чувството им не бе сияло по-ярко и не бе запалвало толкова силен пламък помежду им.

 

 

Мередит погледна към заспалия си любим. Нужно й бе да напрегне цялата си воля, за да не заплаче. Не биваше да плаче. Трябваше да бъде силна не само заради Брайс, а и заради сестрите си, които имаха нужда от нея.

— Моля те да ме разбереш — прошепна тя, додето пишеше посланието си върху къс пергамент, и сетне го постави на масичка до леглото.

Взе от килера дрехите, които бе приготвила по-рано. Свали фината бродирана нощница, обу бричове на Брайс и ги напъха във високи ботуши. Върху яркооранжевата риза, символ на планинците, и тъмната туника сложи плътна наметка. На кръста си запаса меч. В колана си бе затъкнала малък остър кинжал. Прибра косата си под шапка и преметна една кожа през ръката си. В малка торбичка събра остатъците от вечерята.

Спря за миг до леглото и впери любещ поглед в заспалия Брайс. През цялото време, докато бяха похапвали от превъзходните гозби на госпожа Сноу, той бе шепнал любовни слова. А докато отпиваха от виното, с усмивка й бе намекнал за важните планове, които имал да сподели с нея. Планове, които щели да променят живота и на двама им.

Колко го обичаше! Колко щеше да й липсва през идващите дни и седмици…

Ала домът й я зовеше. Кланът й се нуждаеше от нея. Тя нямаше избор.

На прага на дневната спря и се огледа на слабата светлина. Нямаше никой в коридора. С облекчение затвори вратата и бързо слезе по стълбите.

Реши да избегне двора и вместо това излезе през една задна врата откъм кухните. В конюшнята си избра едър черен жребец. Без да поглежда дори към дамските седла, го оседла с мъжко седло, зад което привърза увитата на руло кожа.

Знаеше, че хората на Брайс патрулират по пътеките, водещи към замъка, затова поведе коня през гъстите храсти и нискорасли дървета. Когато вече бе сигурна, че се е отдалечила достатъчно, за да язди, без да я открият, тя се метна на седлото и пришпори жребеца. Додето Брайс се събудеше и известеше хората си за бягството й, щеше вече да бъде далеч.

 

 

Брайс се носеше из блажените селения на съня, полуразбуден-полуунесен, сякаш не искаше да се лиши от омаята им.

Каква красива нощ бяха преживели с Мередит! Каква чудесна находка за изтерзаното му сърце се оказа тя. Това невинно момиче с огнен нрав, което бе довел в Кинлох Хаус, бе постоянен извор на наслада за него. Всеки път, когато свалеше някакъв пласт от нея, откриваше отдолу едно още по-възхитително създание.

Непорочността й изваждаше наяве всичките му инстинкти да я брани яростно. Дяволчето у нея го разсмиваше. Жената пък му причиняваше страст до болка.

Завъртя се на една страна и се пресегна да я прегърне. Твърде увлечен бе през изминалата нощ от красотата й и от отчаяната й любов, за да сподели плановете си с нея. Днес вече официално щеше да поиска ръката й. А когато тя приемеше, щеше да й разкаже какво е намислил за бъдещето им.

Леглото до него бе празно.

През полуотворените си клепачи забеляза, че през прозореца вече струят слънчеви лъчи. Защо й бе притрябвало да става толкова рано, когато го бе обзела такава сладка нега и желание да я подържи в прегръдките си, да я люби както през изминалата нощ? С въздишка се прехвърли откъм нейната страна на леглото и вдиша уханието й. След минути щеше да се върне, може би натоварена с поднос топли бисквити от госпожа Сноу. Щяха да прекарат една сутрин в леност и любене, а после той щеше да й довери намеренията си.

Ала постелята, където тя бе лежала, беше студена.

Внезапно разтревожен, Брайс седна и се огледа. Огънят отдавна бе загаснал. Никой не се бе погрижил за него. Малкото остатъци от вечерята лежаха върху поднос край камината.

Нощницата на Мередит бе захвърлена на пода. В отворения дрешник се виждаха роклите й, спретнато окачени редом с неговите туники. Нито един от тоалетите й като че не липсваше. Брайс прекоси стаята и вдигна нощницата. Не бе присъщо за Мередит да я захвърли така. Преметна я върху ръката си, обърна се и тогава видя пергамента. Бързо отиде до масичката и прочете написаното върху него.

„Любими мой Брайс,

Отивам при сестрите си, които имат нужда от мен. Не бива да идваш да ме търсиш. Гарет смята, че си мъртъв. Аз ще запазя тайната ти. Винаги помни, че те обичам.

М.“

От гърдите на Брайс се изтръгна гневен стон. Отпусна се на ръба на леглото и зарови лице в нощницата. Тя все още бе запазила аромата й. Дълго седя и вдишва с разширени ноздри.

Сетне се изправи и хвърли дрехата настрана. Нямаше време за губене. Тя бе нейде в труднодостъпните гори на планинската област. Дебнеха я много опасности. И не само от страна на диви зверове.

Трябваше да я намери, преди да я открият онези, които биха й сторили зло. Иначе щеше завинаги да я загуби.