Рут Ланган
Замъкът на варварина (16)

Шестнадесета глава

От часове валеше непрестанно. Дъждовните капки се процеждаха през листата на дърветата и пропиваха с влага кон и ездач, додето те бавно напредваха през гората.

Над планинското било се издигаше мъгла — ефирна и призрачна. Почти скрито под нея бе едно езеро. Мередит се сети, че бяха минали покрай него по време на пътуването към крепостта на Брайс. Успокои се, че поне се движи в правилната посока. Ала ако времето все така работеше срещу нея, пътуването щеше да трае двойно по-дълго, отколкото бе очаквала. На една висока скала спря коня си и се обърна да огледа пътеката, по която бе дошла. Нямаше признаци, че някой я следва. И все пак усещаше едно странно гъделичкане в тила си, като че някой я наблюдаваше. Брайс? Макар дневната светлина да бе съвсем слаба, по нейни пресмятания Брайс се бе събудил преди по-малко от час. Невъзможно бе за толкова кратко време да е стигнал тъй далеч. А и в бележката си тя го умоляваше да си остане там в безопасност. Отчаяно се надяваше той да се вслуша в гласа на разума и да остане в защитения си планински замък.

Ако Брайс я гледаше, той щеше да се покаже. Изведнъж я обзе страх и тя плахо погледна през рамо. Ако наистина я наблюдаваха, не беше Брайс, а някой непознат. От тази мисъл стомахът й се стегна.

Придърпа качулката на главата си и се опита да се отърси от мрачното чувство. Като успокоение си каза, че просто е самотна. Никога не бе и помисляла, че ще се чувства толкова самотна. Израснала с любещи родители, тя и сестрите й през целия си живот бяха познали само обич и сигурност. Но и тежък труд. Хората от нейния клан постоянно се сражаваха край границите и тя бе обучена в изкуството на боя. Знаеше какво е да ти се наложи да грабнеш меч веднага щом английските войници нападнеха.

Майка й, тази мила жена, бе насърчавала всичките си дъщери да се учат как да се грижат за хората си. Започнеше ли битка, целият клан Макалпин се приютяваше в имението за по-голяма безопасност. Семействата оставаха в замъка заедно с добитъка си, додето можеха да се завърнат в пръснатите си извън стените му домове. И винаги бяха оставали единни — едно гордо и силно семейство.

Сега, когато родителите й ги нямаше вече, а животът на сестрите й бе в сериозна опасност, бремето на отговорността лежеше изцяло върху нея. Макар да имаше увереност, че ще се справи, силно й липсваше безмълвната горда сила на родителите й.

— Ако Брайс можеше да ме подкрепи сега… — За да прогони самотата, тя заговори на коня си.

Защо се измъчваше с такива мисли? За да се разтовари от притеснението, пришпори коня по-енергично, отколкото бе необходимо, и веднага усети неохотата му да бърза напред в мъглата. Ала мислите не й даваха покой.

— Как се случи така, че един планински боец вече означава толкова много за мен? Кога спрях да мисля само за себе си и започнах да възприемам двама ни като едно? Откога започнах да поставям неговото щастие пред моето?

Конят изцвили в отговор. Въпреки безпокойството си, тя се усмихна.

— Това се случи дълго преди любовта да ни събере…

В началото на пленничеството си бе открила, че мъжът, който я държеше като заложница, не беше онзи, за когото го бе мислила. Жестокият варварин бе мит, създаден от мълвата и злата умисъл на онези, които целеха да опетнят името му.

От дъжда по страните й се образуваха вадички. Замисли се за баща си, известен в цяла Шотландия като справедлив и достоен човек. При тази мисъл я изпълни гордост. Ами ако него някой бе обвинил за чужди злодеяния и омърсеше името му? Ръцете й стиснаха по-здраво студените кожени юзди. До края на света би преследвала виновниците и ако се наложеше, би дала живота си, за да възстанови справедливостта.

И макар войната да й бе ненавистна, разбираше, че и Брайс имаше същото право. Гарет Макензи трябваше да бъде принуден да отговаря за лъжите си и да възстанови на Брайс доброто му име дори с цената на война. При тази мисъл цяла потрепери.

Когато навлезе с коня си по-навътре в гората, отново усети гъделичкането в тила. Някой… или нещо я следеше. Пътеката бе коварно хлъзгава, ала тя заби пети в корема на коня и го подкара в тръс. Когато натежалите от влага клони се сключиха още по-плътно около нея, тя отпъди обзелия я страх. Как можеше да е толкова податлива на внушения? Кой би я последвал в този гъсталак?

 

 

Като на всеки истински воин и на Брайс често му се бе налагало да изпитва чувството на страх. Винаги бе знаел, че шансовете му да оцелее са точно толкова, колкото и на противника му.

Но този път бе различно. Не неговият живот бе под въпрос, а този на Мередит. И тази мисъл го ужасяваше.

Паниката от първите мигове бе отстъпила място на яростта. Дива бушуваща ярост. Хукна като фурия из замъка, като крещеше заповеди към Ангъс и останалите и доведе до лудешка суетня всички обитатели на Кинлох Хаус и горските хижи наоколо.

Само след час мъжете бяха приготвили бойното си снаряжение и бяха оседлали конете си в двора. Госпожа Сноу и слугите им приготвиха достатъчно храна, за да яздят, без да спират, няколко дни. След толкова време хората щяха да са се върнали у дома си. В противен случай щеше да им се наложи да ловуват, за да се хранят.

— Какъв е планът ни? — попита Ангъс, който редом с Брайс припряно оседлаваше коня си.

— Нямам такъв.

— Нямаш план? — Ангъс се обърна и внимателно изгледа приятеля си. Брайс Кембъл винаги бе бил хладнокръвен воин, готов за всякакви неочаквани изненади по време на битка. Но това бе един нов Брайс Кембъл — Брайс, парализиран от любов.

Брайс бе обуздал вече първите си неконтролирани чувства, ала зад леденото му спокойствие Ангъс чувстваше нарастващия гняв. Гняв, който замъгляваше разума му. Личеше си, че жадува за битка. Горко на врага, който се изпречеше на пътя му този ден.

— Ще яздим, докато открием Мередит. — Брайс скочи на седлото и огледа дузината си мъже. Бяха все опитни воини, яздили редом с него в безчет битки. Винаги бе разчитал на тях, а този път — повече от всякога.

— Ще отидем до граничния район и ще спасим сестрите на Мередит Макалпин от лапите на Гарет Макензи. После ще ги доведем тук, в планината, където ще са в безопасност.

— Изглежда лесна работа — викна Алстън, като се бореше да обуздае коня си.

— Така е.

Брайс ги поведе към гората, а в съзнанието му цареше смут. Лесната работа можеше да се окаже доста трудна. Но за момента можеше да мисли само за Мередит. Милата красива Мередит! Дано Бог я запазеше невредима, додето отново се озовеше в обятията му.

 

 

Сгушена в топлата вълнена наметка, Мередит се оглеждаше да разпознае местността по някой запомнящ се белег. Макар да имаше добро чувство за ориентиране, бе минала само веднъж по тази пътека. Пък и тогава бяха яздили по тъмно.

От часове я преследваше усещането, че някой я следи. Ала, макар често да спираше и да оглеждаше гората наоколо, не бе видяла и следа от човек. Но нали майка й толкова често я бе обвинявала, че има развинтена фантазия. Навремето това й изглеждаше като достойнство, но сега го чувстваше като истинско проклятие. Измисляше си опасности, които не съществуваха.

Недалеч се обади птица и пронизителният й крясък раздра тишината. Мередит мигом посегна към кинжала, готова да се сражава. Когато птицата излетя от дървото нагоре в небето, младата жена избърса изпотените си ръце в бричовете, обзета от облекчение.

Мигове по-късно се разнесе шумолене на листа и тя съгледа елен, който, уплашен от присъствието й, се шмугна зад една скала. Дълго след това не можа да усмири лудия бяг на сърцето си. Преглътна, наруга се, че е страхлива глупачка и насочи коня си към един скалист хребет на изток.

Дъждът най-сетне бе спрял, но земята бе подгизнала от влага. Мередит позволи на коня си сам да избира пътя по пътеката, доверявайки се повече на инстинктите на животното, отколкото на своите. На няколко пъти жребецът се препъна, но само за секунди възстанови равния си ход.

Стигнаха до върха на хребета. Изтръпнала от дългите часове езда, Мередит слезе на земята. Хвана юздите на коня и го поведе към ръба на клисурата, откъдето погледна надолу. От гледката дъхът й замря.

Дърветата смирено издигаха клони към небето, сякаш в молитва. Мередит знаеше, че под гъстата зелена пелена се извива лабиринт от планински потоци, оградени от стръмни скали.

Ако искаше да достигне тази равна местност до падането на вечерния здрач, не можеше да си позволи почивка. Пътеката под нея беше също толкова коварна и опасна, като онази, по която току-що бе минала.

За миг притисна ръце към хълбоците си, за да поразпусне стегнатите мускули. После метна юздите на коня назад през главата му и морно стъпи на стремето, за да се качи на седлото.

В този миг силна ръка я стисна за врата и я накара да залитне. Понечи да изкрещи, ала другата ръка запуши устата й.

Прозвуча глас, който смрази кръвта във вените й. Разпозна го безпогрешно — гласът на Холдън Макей, треперещ от възбудата на преследването.

— И така, милейди. Колко удобно, че напусна безопасността на леглото на Кембъл и дойде при мен. Изглежда, че все пак ще довършим онова, което започнахме в Кинлох Хаус.

Как можа да забрави за този опасен враг? Наруга се за своята небрежност. Тревогата за сестрите й бе замъглила здравия й разум.

Опита се да се изтръгне, но хватката му бе желязна. Той се разсмя и стисна по-силно шията й, додето пред очите й заиграха тъмни петна.

Мередит отчаяно стисна дръжката на меча, запасан на кръста й. Нужно й бе да призове цялата си сила, за да извади оръжието от ножницата. Ала когато острието блесна, нападателят й отстъпи назад, принуден да я пусне.

Тя вдиша дълбоко няколко пъти, преди да се обърне към него.

— Ако имах меч в Кинлох Хаус, Макей, щях да те убия още тогава!

Макар да бе стреснат, той отметна глава назад и се разсмя.

— Мислиш ли, че можеш да се мериш с мен в двубой, милейди? Спомни си, жено, аз съм планински боец! Роден съм с меч в ръце.

— Тогава се приготви да умреш от меч — извика Мередит, като насочи острието към сърцето му.

Той отскочи настрани, стъписан от нейната дързост. Очаквал бе тя да заплаче и да се моли за милост. Не бе и помислял, че ще го нападне.

Той също извади своя меч и го размаха във въздуха. Тя започна да го атакува и да се брани като опитен боец.

Холдън Макей избърса потта от челото си. Бе по-опитен с масивния широк меч. Нечувано бе жена да надвие мъж в бой. Тя просто го бе сварила неподготвен.

Втурна се напред, с меч, насочена към сърцето й. Тя ловко се изви и на свой ред го нападна, като успя да закачи рамото му. Върху пелерината му изби тъмно петно.

Изруга злобно и опита отново. Този път почти я бе притиснал, но тя отново му се изплъзна и меча й мина на косъм от слепоочието му.

Холдън присви очи. Тя беше добра. Много добра. Отстрани сигурно изглеждаше пълен глупак. Следващият му удар, предназначен за нея, разсече клона на близкото дърво.

— Много си страшен! Гората се стресна от теб.

— Искам да ти покажа как ще разсека теб. Когато приключа, ще ти се иска никога да не си се раждала.

Мередит не си направи труд да отговори. С умели движения тя го притисна към един широк ствол и опря острието в гърлото му.

— Това са последните ти думи!

— Не ми се вярва. — По лицето му бавно пропълзя усмивка като смъртоносна змия. Притисна ръка към раненото си рамо, но кръвта бликаше между пръстите му и обагряше каменистата земя. — Ще предадеш меча си на хората ми, които стоят зад теб, или те ще те насекат на малки парченца и ще нахранят с тях дивите зверове, скитащи наоколо.

— Мислиш ли, че съм толкова глупава, та да се обърна и да те изпусна от очи дори за миг? Познавам подлостта ти. Имаш намерение да ме обезоръжиш, когато се разсея.

Усмивката му стана по-широка.

— Вземете оръжието на дамата.

Мередит почувства ръка на рамото си и се обърна, готова да се бори и с друг противник. Озова се лице в лице с пет-шест мъже с извадени мечове. От изражението на лицата им разбра, че не биха се поколебали да я убият на място.

Зад гърба й се разнесе злобният смях на Холдън Макей.

— Хвърли оръжието или хората ми ще те промушат!

Наблюдаваше присмехулно как мечът й се изплъзна и тупна на мократа земя.

— А сега, милейди, имаме сметки за уреждане, ако не се лъжа. — На хората си подвикна: — Вържете я и я метнете през седлото ми. Тази жена е за мен. — Наведе се, отново се изсмя зловещо и с глас, предназначен само за нейните уши, добави: — Ще правя с нея каквото си искам!

 

 

Брайс и мъжете му яздеха в колона по пътеката, утъпкана от коня на Мередит. Докато валеше, лесно бе да я проследят. Ала сега дъждът бе спрял и те се молеха да я открият, преди земята да е изсъхнала и следите й да са се изгубили.

Никой от мъжете не продумваше и макар да бяха уморени, не се чуваха оплаквания от дългите часове езда. Знаеха колко много техният водач обича жената, която търсеха. А за Брайс Кембъл бяха готови да идат и в пъкъла.

Когато изкачиха един хребет, Брайс внезапно спря коня си и скочи на земята.

— Тук е имало мъже и коне. — Брайс посочи към изровената земя. — Виждат се и следи от борба.

Направи няколко крачки и се наведе. Докосна с пръсти малкия отпечатък от обувка в калта.

— Нито един мъжки крак не може да остави толкова малка следа.

Ангъс извика Алстън и двамата прегледаха всички следи по земята.

— Планинци са били — извика Алстън. — Шестима или седмина.

— Дошли са от север — обади се Ангъс. — После пак натам са заминали.

— Хората на Макей — промълви Алстън.

Сякаш кинжал се заби в сърцето на Брайс. Холдън Макей. В съзнанието му още бе жива сцената в неговите покои, когато Макей за малко не бе обладал Мередит със сила. Спомни си за синините по врата й и за страха в очите й.

— Господи боже!

Чули възклицанието на Брайс, Ангъс и Алстън изтичаха към него. Брайс бе коленичил край възлесто старо дърво. В основата му лежеше меч. Неговият меч, изчезнал заедно с дрехите и жребеца му.

Прекара ръка по влажната земя в основата на дървото.

— Кръв.

Ангъс и Алстън се спогледаха, сетне Ангъс продума:

— Да, кръв е. Но не можем да сме сигурни, че е на момичето.

— Не можем да сме сигурни и че не е. — Брайс скочи на седлото. Лицето му бе сгърчено от гняв. — Кълна се във всичко свято, че ако Холдън Макей й стори нещо, с него е свършено! Тръгваме на север! Отиваме да се срещнем със самия дявол.