Рут Ланган
Замъкът на варварина (17)

Седемнадесета глава

Преметната с вързани ръце напряко на коня на Макей, Мередит се бореше с нарастващото чувство на паника. Не стигаше унижението, че я мъкнат като торба жито, а ръцете на Макей грубо опипваха гърдите й, а това вече не можеше да понесе. Повдигаше й се.

Само да не изпадне в истерия. Чудовището точно това би искало. Нужно бе да остане спокойна, каквото и да кажеше или стореше той.

Над главата й отново се появи небе. Въпреки дебелата си наметка, Мередит чувстваше как студът прониква в костите й. Не само времето бе виновно, съзнаваше го. В ума й непрестанно се въртеше сцената в покоите на Брайс, когато Холдън Макей едва не я бе насилил. Подозираше какво я чака в края на това пътуване и колкото и да се мъчеше, не можеше да прогони тази мисъл.

Яздиха близо три часа, като често напускаха утъпканите пътеки и минаваха през гъсталака. Мъжете, оживени допреди малко, вече рядко си говореха и Мередит забеляза, че си предават сигнали. Дали пък някой не ги следваше? Или те просто предпазливо си избираха заобиколен маршрут.

Помисли да извика за помощ. Ала кой ли щеше да я чуе в тази гора, а и така щеше само да предизвика гнева на Макей. Тръгнаха да прекосяват реката и Мередит се замисли дали да не скочи във водата. Ала бе с вързани ръце и не би могла да отплува надалеч. Но дори удавянето в този миг й изглеждаше по-желана съдба.

Сякаш прочел мислите й, Холдън Макей я стисна по-здраво за кръста и нададе дълбок гърлен смях.

— Мислиш да ми бягаш ли, милейди? Хората ми ще те прободат, преди да си стигнала до водата.

— Поне смъртта ми ще бъде бърза.

— Да, но на мен това не ми се нрави.

Цялата се разтрепера от гняв. Едва възпря напиращите думи. Ала сега не бе моментът да го дразни. Щеше да се оглежда, да се ослушва и да чака.

Напред в мъглата се мержелееше крепостта на Макей. Макар да не бе тъй достолепно извисена като тази на Брайс, бе също така добре укрепена. Построена бе върху солидна скала и имаше само един начин да се влезе или излезе от нея. Масивната й двойна порта водеше към обширен двор. От двете страни на портата стояха въоръжени стражи. Те поздравиха водача си, после портата се отвори и слуги забързаха да помогнат на уморените мъже. Слугите не изглеждаха изненадани от присъствието на непозната жена и Мередит се запита дали на Макей не му се случва често да води и други нещастници в замъка си.

Една намусена жена пристъпи напред. Очите й бягаха надолу, сякаш се бояха да срещнат погледа на господаря. Колко ли бой бе изяла от него, рече си Мередит.

— Да заведа ли жената в покоите ви, милорд?

— Не. Никой да не я пипа. Тя ще дойде с мен! — Без усилие свали Мередит от коня и я сложи да стъпи на краката си. Когато тя залитна, не направи усилие да я задържи. Поведе я по големите каменни стъпала към горния етаж. Спря пред една врата и отмести тежката греда, която я залостваше. Озоваха се в малка стая без прозорци.

Блъсна я вътре, запали една от факлите на стената и изръмжа:

— Ще останеш тук, докато бъда готов за теб. — По устните му заигра жестока хищна усмивка.

Той извади нож от колана си и пристъпи към нея, като я наблюдаваше внимателно.

Мередит забеляза, че рамото му още кърви. Може би възнамеряваше да си отмъсти за раната, която му бе причинила. Помисли си за ножа, затъкнат на кръста й. Но при близък бой Макей имаше всички предимства. Беше два пъти по-висок и по-тежък. Вече бе изпитала силата му.

Видя как в очите й проблясва страх. Ала въпреки това тя вдигна предизвикателно брадичка и дръзко посрещна погледа му.

Проклета жена! Защо не молеше или поне не се разтрепереше?

Застана пред нея, а острието на ножа блесна зловещо на пламъка на свещта. Без да каже дума, той хвана ръцете й и сряза въжето, с което бяха завързани.

Макар да изпита облекчение, тя не си позволи външно да изрази чувства.

— Ако си разумна, ще поспиш. Няма да видиш много сън тази нощ.

Той се извърна и излезе от стаята. Мередит чу как залоства отвън вратата. Миг след това започна да оглежда стаята. Беше студена, без камина и освен застопорената врата, друг изход нямаше.

Уви се в няколко кожи и се сви на пода. Въпреки добрите си намерения морно се предаде и заспа.

 

 

Брайс яздеше бързо начело на хората си. Макар клони да шибаха лицето му и да закачаха дрехите му, той не биваше да забавя ездата си. Само една мисъл кънтеше в ума му. Мередит! Неговата красива, обична Мередит бе в ръцете на звяр. И този звяр щеше с радост да я подложи на болка и унижения.

— Да не минаваме напряко към крепостта на Макей — предложи Ангъс.

— А защо не? Знаем, че той е пленил Мередит.

— Така е, приятелю. Но не ти ли хрумва, че Макей очаква да го посетим?

— Ще го проследя където и да иде, за да я спася.

— Точно на това разчита. Тогава ще постигне всичко, което желае. Мередит, с която да се гаври, и теб, за да те убие, щом го нападнеш със сляпа ярост.

— Какво предлагаш да направя? — Брайс задържа коня си, когато стигнаха до скалист хребет. — Да оставя Мередит на това чудовище?

— Не. — Ангъс постави ръка на рамото му. — Всички знаем колко страдаш. Ако Холдън Макей бе отвлякъл госпожа Сноу, щях да направя невъзможното, за да я спася.

Брайс погледна приятеля си. Никога досега Ангъс не бе си позволявал такава откровеност.

— Но се надявам, че ти и останалите бихте ми попречили да извърша нещо глупаво.

Брайс пое дълбоко въздух, сетне подкара коня си бързо.

— И как смяташ да ме предпазиш да извърша глупост, приятелю?

— Додето яздим на север, трябва да си съставим план. Какъв е смисълът да попаднем в капан?

— Ще помисля по това — кимна Брайс.

Ангъс се усмихна.

— Мисли с главата си, Брайс, не със сърцето!

 

 

Мередит чу как се отмества тежката греда, залостваща вратата. Мигом скочи, цялата нащрек. Вратата се отвори и в стаята влезе Холдън Макей. Облечен бе в чисти, сухи дрехи. Рамото му бе превързано.

Следваше го фигура в тъмна наметка с качулка. Когато я погледна по-отблизо, Мередит видя, че е жена. Ниска, приведена жена. Наметката й бе влажна, което сочеше, че не живее в замъка. Доведена бе някъде отвън.

— Е, не е ли тя истинска награда? — отекна гласът на Холдън Макей в стаичката. Около него се носеха алкохолни изпарения.

— Нищо не мога да кажа, много е навлечена.

— Скоро ще я видиш без дрехи. — Макей грабна Мередит за ръката и я блъсна към прага. — Ела! Ще идем в моите покои.

Поведоха Мередит по един дълъг коридор и накрая се озоваха в обширна, но схлупена стая. Неколцина слуги се движеха наоколо: едни стъкваха огън в камината, други подреждаха красиви рокли върху застланото с кожи легло. По команда на Макей всички те излязоха от стаята и затвориха вратата.

Мередит се втренчи в огромния леген с вода пред камината, сетне в роклите, разпрострени върху леглото. Забелязал въпросителния й поглед, Макей се ухили злобно.

— Ти си тук, за да ме забавляваш, Мередит Макалпин. Искам да изглеждаш като дама, когато те обладая, а не като някое мърляво конярче. Роуина — обърна се той към приведената жена, — ти ще изкъпеш дамата и ще измиеш косата й с ароматизирана вода.

— Да, милорд. — Жената хвърли настрани пелерината си и се приближи към Мередит.

— Не ме пипай! — остро й рече Мередит. — Мога и сама да се съблека.

Жената веднага спря и погледна към Макей в очакване на заповедите му.

— Ние тук не сме някакви варвари. — В гласа му звучеше спотаен гняв. — Мога да ти дам всичко, което ти е дал Брайс Кембъл. И най-вече слуги, които да те обслужват. От вида й не личи, но Роуина е прислужвала някога на кралски особи.

Мередит внимателно разгледа жената. Въпреки приведената й стойка, у нея се чувстваше някакъв финес. А и роклята, която носеше под влажната пелерина, бе изкусно ушита. Какво толкова, ако й прислужваше. Поне щеше да спечели малко време. Измъкнала се бе от онази ужасна клетка и се намираше в стая с врати и прозорци, която даваше възможност за бягство. Това бе първата стъпка. Ала й бе нужно време, за да измисли план.

Крадешком погледна към двата прозореца, които очевидно водеха към балкони. Оттам би могла да се измъкне, стига отдолу в двора да не бяха оставени стражи. Макей се спря пред роклите, разстлани върху леглото му. Повдигна блестяща бяла сатенена рокля, обшита с перли, и рече на Роуина:

— Да облече тази. — А към Мередит добави: — Така ще ми напомня за младоженката, която Брайс Кембъл похити пред олтара. Жената, която сега ще бъде моя невеста. — Отметна глава назад и се разсмя гръмогласно на собствените си думи. — Поне докато не ми омръзне.

— Нали не се каните да гледате, докато я събличам и къпя.

Той мигом стана сериозен. Гласът му прозвуча заплашително.

— А защо не? Аз съм нейният господар! Ще правя каквото искам.

Разположи се на един стол и протегна дългите си крака напред.

— Свали й наметката.

Жената се поколеба, сетне пристъпи напред и дръпна тежкото наметало от раменете на Мередит. То падна на пода.

Мередит се насили да остане равнодушна, додето жената сваляше туниката й. Под нея носеше една от копринените ризи на Брайс.

— Това е мъжка риза. — Гласът на Роуина бе нисък, изискан и напомняше на Мередит за дамите от свитата на кралицата.

— Да, и не е подходяща за женско тяло. — Макей вдигна пръст. — Свали я.

Преди Роуина да посегне към копчетата на ризата, Мередит я спря.

— Жалко е — заговори тя на жената, без да обръща внимание на Холдън, — че твоят лорд Макей не може да бъде с хората си в голямата зала, да пие бира и да си разказва за вълнуващото преследване днес.

Макей присви очи.

— Ти играеш ли си с мен?

— Да си играя с вас? — Мередит се усмихна невинно. — Просто си казах, че ще ви е по-приятно при мъжете, отколкото тук, където можете да слушате само женски приказки. — На Роуина тя рече със заговорнически тон: — Ти знаеше ли, че милорд Макей тръпне от желание да преследва хора в гората? А жените са любимият му дивеч. Защото повечето от тях са безпомощни. Повечето — добави многозначително, — но не всички.

С крайчеца на окото си видя как Холдън Макей потърква рамото си.

— Колко жени пленихте през последната година, милорд?

Дълго време Макей само я гледа безмълвно. Сетне скочи с гневен пламък в очите.

— Трябва да пийна малко бира.

Отиде до вратата, решен да повика някого от прислугата. Отдолу долетя смях — смехът на хората му, събрани около огъня в голямата зала. Сигурно му се подиграваха, задето едва не бе победен от една жена. Там долу цареше приятелска мъжка атмосфера между сурови воини, обединени от общи спомени за битки и проявена храброст.

Дойде една слугиня, но Макей поклати глава и я отпрати. Сетне отправи поглед към дребната жена, която едновременно го привличаше и вбесяваше.

— Колкото и да ми е приятно да гледам как се къпеш и обличаш, предпочитам да пийна една-две халби с хората си! — Той тръгна към вратата, сетне се обърна и я изгледа подигравателно-заплашително. — Освен това след малко ще имам удоволствието сам да те съблека. Тогава ще видим кой е победителят и кой — победеният. — Посочи към бялата рокля на леглото. — Запомни, жено, искам тя да изглежда като младоженката, която Брайс Кембъл похити пред олтара! Като невестата, която Брайс Кембъл никога няма да притежава.

Думите му й донесоха неописуема тъга. Ала не биваше да му позволява да разбере колко лесно може да я нарани.

Макей се изсмя и излезе.

В краткия миг, когато вратата се отвори и затвори зад него, Мередит зърна стражите, чието присъствие щеше да затрудни бягството й. Ала не биваше да се поддава на отчаяние. Оставаха прозорците. И ако този опит се провалеше, щеше да намери друго средство да се измъкне. Когато гърмящият глас на Холдън Макей заглъхна по ходника, тя се закле, че той за нищо на света няма да я задържи в своя ужасен затвор. Опипа ножа, скрит под колана й. Каквото и да станеше, нямаше да му позволи да я омърси с допира си.