Рут Ланган
Замъкът на варварина (25)

Двадесет и пета глава

Брайс седеше до прозореца и гледаше как един сокол бавно кръжи в небето и дири плячка.

Отдолу долитаха тъжните звуци от флейтата на Джейми. От дни наред музиката му сякаш бе огледало за душата на Брайс.

Какво бе казал някога на Мередит? Че никога не се чувства самотен в своя планински замък. Усмихна се горчиво и отправи взор нагоре. Към сокола се бе присъединила неговата вярна другарка. Двете птици волно се носеха нагоре, устремени сякаш към сипещото жар слънце.

Изпита непоносимо чувство на загуба.

Замъкът, обновен след пожара, блестеше под грижите на прислугата, умело напътствана от госпожа Сноу. Ала бе тъй празен и пуст.

Виждаше я навсякъде: в трапезарията да се храни мълчаливо сред хората му; в голямата зала, седнала пред огъня; в спалнята, изпънала тяло до неговото. Мисълта за нея не му даваше покой. Ако го обичаше толкова силно, както твърдеше, как можеше да понесе раздялата? Защо не се върне при него, където бе мястото й.

Наруга се заради самосъжалението си. Държеше се като побъркан от любов хлапак. Стана и грабна решително брадвата. В гората имаше много дървета за сечене. А след ден, прекаран в изтощителен труд, сигурно щеше да се почувства по-добре.

 

 

Вечерният здрач падна бавно и обгърна Кинлох Хаус. Брайс бе в покоите си. Някъде отдолу отново долиташе тъжната мелодия от флейтата на Джейми. Момчето страдаше за Мередит. Обикнало я бе като своя сестра и не скри разочарованието си, когато Брайс се завърна в замъка без нея.

Брайс си обеща да прекарва повече време с него и да го развлича. Може би след време болката щеше да утихне. И за двама им.

Вдигна халбата с бира и жадно отпи. В този момент на вратата се почука.

— Влез!

Появи се Ангъс, следван плахо от госпожа Сноу.

— Безпокоим ли те, приятелю?

— Не.

Брайс се изправи и ги покани. Икономката приседна на стола, но Ангъс предпочете да остане прав.

Брайс ги погледна с любопитство. И двамата си разменяха усмихнати погледи и имаха такова изражение, сякаш щяха да се пръснат, ако не съобщят новината.

— Госпожа Сноу прие да се омъжи за мен! — обяви на един дъх Ангъс.

Брайс се приближи и притисна приятеля си в мечешка прегръдка.

— Много съм щастлив за теб! — Сетне се обърна да прегърне смутената годеница. — Радвам се и за двама ви.

— Благодаря, милорд.

Брайс се обърна към Ангъс.

— Кога ще е венчавката?

— Още утре отиваме при свещеника. Ако зависеше от мен, да е станала вчера, само че на годеницата ми й трябваха две седмици, за да подготви хижата, където ще живеем.

— Хижата? — Брайс постави ръка на рамото на Ангъс. — Не смятам, че скромна хижа ще е подходящо жилище за новия водач на клана Макей.

Ангъс го погледна с недоумение.

— След като Холдън Макей е мъртъв вече, трябва да намерим начин да обединим клана му с нашия — поясни Брайс. — Мисля, че ти си идеален за водач, приятелю! Досега не ми се щеше да те изпращам далеч оттук, защото знаех, че сърцето ти принадлежи на госпожа Сноу. Ала с вашата венчавка вие разрешавате проблема ми. Би ли искал да заживееш с невестата си в замъка на Макей и да ми помогнеш да въдворим мир в планинската област?

Ангъс дълго го гледа, без да може да продума, сетне се обърна и прегърна годеницата си.

— Ти какво ще кажеш, момичето ми? Склонна ли си да се откажеш от задълженията си на икономка тук, в Кинлох Хаус, и да заживееш в замъка Макей като негова господарка?

— О, Ангъс! — с щастлив смях възкликна тя. — Просто не мога да повярвам…

— Аз също — рече Ангъс и се обърна към Брайс. — Бих искал да взема Алстън като своя дясна ръка. Той умее да ръководи хората. Мъжете на Макей ще го харесат.

— Имаш го.

— А сега, да слезем долу и да съобщим новината на всички — рече Ангъс. — Ела и ти.

— След малко.

Когато си тръгнаха, Брайс замислено впери поглед в камината. Щяха да му липсват и верният приятел, и безупречната икономка. Но той се радваше на щастието им.

Само да можеше да се отърси от тази тежест, притиснала сърцето му…

Отдолу долетя възбуденият лай на кучета и радостният възглас на Джейми. В замъка явно до късно щеше да се празнува.

Изпи до дъно бирата си и остави халбата на полицата. Чу шум от леко открехваща се врата и се извърна.

Май започваше да се побърква или паметта си правеше шеги с него. Ето, отново я виждаше, застанала на прага, по-красива от всякога…

Загърната в зелена кадифена пелерина, обточена с хермелини. Страните й розовееха, а очите й искряха както в нощта, когато се бяха любили за първи път. Отметна качулката си и изпод нея се изсипа водопад от тъмночервени къдрици. Сред тях пъстрееха бръшлян и диви цветя, чието сладко ухание сякаш плъзна из стаята…

Той примигна. Ала видението не изчезна. Напротив, приближи се към него. Устните й разцъфнаха в прекрасна усмивка.

— Мередит…

— Да, милорде мой…

Усети как гърлото му пресъхва.

— Нима не си видение?!

— Не — засмя се тя и застана точно пред него. — Докосни ме! Хайде! Ще видиш, няма да изчезна.

Да я докосне? Искаше да я притисне буйно в прегръдките си! Ала само нежно погали страната й с връхчетата на пръстите си.

— Как се озова тук?

— Препусках дни и нощи.

— Сама?

— Не, милорд. Със свита свои хора.

Вгледа се в очите й.

— Защо си дошла, Мередит?

— Да те поканя на сватба.

— На сватба? — смръщи чело той. — Чия сватба?

— Моята.

Намръщената му физиономия се вкамени. Отпусна ръце и ги стисна в юмруци, отчаяно мъчейки се да запази хладнокръвие.

— Не си чакала дълго, решила си да се омъжиш, значи…

— Напротив, достатъчно дълго чаках! — звънко се засмя тя, неспособна повече да продължава замисленото представление. — О, Брайс! Ако можеше да се видиш!

Тя отривисто дръпна наметката от раменете си. Облечена бе в бяла рокля, която падаше на меки гънки до върховете на пантофките й.

Ръцете му я стиснаха толкова трескаво за раменете, че тя изохка.

— Изглеждаш тъй прекрасна, като онази сутрин в катедралата, когато те видях за първи път! — прошепна задъхано той.

— Но сега — изрече тя с искрящи от любов очи, — се облякох за теб.

— За мен?! — Погледът му я поглъщаше ненаситно.

Тогава най-сетне разбра.

— Дошла си, за да останеш завинаги?!

— Да! Стига да ме искаш…

— О, любов моя — промълви той и я притисна с цялата страст, на която бе способен. — Та ти си всичко, което искам!

Целувката им бе силна и опияняваща, по-вълнуваща от всичко, което бяха преживели досега.

— И аз искам само теб, Брайс — продума тя. — Без теб животът ми е пуст…

— Лудетина! — засмя се щастливо той. — Но как уреди нещата с твоя клан?

— Сега Брена е водач на клана Макалпин. Макензи вече го няма да разединява хората от граничните области и те заедно ще отбиват атаките на англичаните. Макар че Брена ще си има по-голяма грижа от англичаните: сестра ни Мегън.

— Да — засмя се Брайс. — Това момиче ми напомня за едно друго момиче…

— Внимавайте, милорд! Все още не сме венчани.

— Не сме. Но Ангъс и госпожа Сноу са долу и подготвят собствената си венчавка. Можем да се присъединим към церемонията утре.

— О, Брайс, наистина ли?! — Тя го улови за ръката. — Да идем долу да говорим с тях!

Остана изненадана от съпротивата му. Когато отново го дръпна настойчиво, той я притегли властно към себе си и впи устни в нейните. Желанието мигом лумна у нея, молейки да бъде удовлетворено.

— По-късно ще говорим с тях — промълви той и нежно докосна устните й.

Отпуснаха се на колене върху кожата, просната пред камината.

— Ами хората ми…

— Ще бъдат поканени на сватбата. Но тази нощ, обична моя, нека те любя безкрай.

— О, толкова те обичам, Брайс!

— И аз те обичам, Мередит! Безмерно те обичам… Добре дошла у дома, лудетино!

У дома. Да, планината сега бе нейният дом. Този мъж, Варваринът от високопланинската земя, бе грабнал сърцето й завинаги.

Чувстваше се преизпълнена от любов.

Любов, която щеше да пребъде в отвъдното.

Любов, орисана да трае цяла вечност.

Любов легенда…