Рут Ланган
Замъкът на варварина (12)

Дванадесета глава

Брайс се събуди в ада, в който открай време знаеше, че съдбата му е отредила да попадне. Около него се носеше лютива миризма на пушек. А собствената си плът усещаше изтерзана до краен предел.

Ето как се чувствали обречените да изкупват наказание цяла вечност. Пулсиращата болка го принуди да се сгърчи. И макар да му се струваше, че стене, от пресъхналото му гърло не излизаше нито стон.

Знаеше защо му е изпратено това наказание. Щеше да търпи вечни мъки за това, че не успя да спаси Мередит. В краткия миг, когато я бе видял на прага пред стаята си, бе осъзнал, че не успее ли да надмогне в бой войниците на Макензи, всичко ще бъде изгубено. Мередит, невинната жертва в цялата тази история, щеше да влезе в принудителен брак с Гарет Макензи. А след като бъдеше женен за нея, той щеше да отнеме и земята, и хората й. И щом получеше каквото желаеше, Мередит вече нямаше да му е нужна. Тя щеше да бъде отстранена.

Ето това бе разсеяло Брайс и бе станало причина за поражението му. Присъствието на Мередит го бе накарало да изгуби самообладание. Никога преди петима или дори десет противници не бяха го плашили. Той беше воин, роден и възпитан за битки. Нито за миг не се бе тревожил, че може да умре. Но това бе преди появата на Мередит. Откакто срещна буйната малка красавица, всичко се бе променило. Не можеше да понесе мисълта за онова, което й готвеше Макензи. Този момент на разсейване му бе струвал битката.

Сега всичко бе свършено. Брайс изпитваше непреодолимо отчаяние. Бе изгубил. Макензи бе спечелил. В този момент без съмнение Мередит стоеше пред олтара, заобиколена от хората на Макензи и принудена да изрече клетви, които щяха да решат съдбата й.

Брайс бе обречен да прекара вечността в ада.

Болката отново заприижда на вълни, принуди го да извие тялото си в дъга и да се замята в несвяст. Нямаше спасение. Адските пламъци близваха кожата му и го пронизваха дълбоко в гърба. Вътре в него бушуваше огън.

Нещо хладно докосна лицето му и той се вкопчи в него, за да го задържи. С помътеното си съзнание си въобразяваше, че е малка нежна ръка. Ръката на Мередит… Но това бе невъзможно. Мередит бе пленена от Гарет Макензи. Тя бе завинаги изгубена за него. Но той все така стискаше ръката поради неистовата потребност да я усеща в неговата.

Един глас долетя от толкова далеч, че той не можа да различи думите. Но по меките приглушени тонове, по ниския, леко дрезгав шепот разбра, че е гласът на Мередит. Викаше го. А той я чуваше сякаш от отвъдното. Повдигна ръка и се опита да я докосне, да й отвърне. Да й каже колко съжалява, че не е оправдал надеждите й, че дори и сега би търсил начин да се върне и да я спаси. Ала ръката му се отпусна немощно върху завивките. Щеше да почине малко, да събере сили, за да подготви бягството си от прокълнатата вечност, в която се бе озовал. Една мисъл гореше в съзнанието му. Не смееше да се предава, додето Мередит не бъдеше спасена от Макензи и върната в Кинлох Хаус. Там тя щеше да е в безопасност. Там щеше да е обичана. Обичана…

Да. Макар никога да не би го признал приживе, той я обичаше. Обичаше я не по-малко, отколкото обичаше Джейми. Обичаше я повече, отколкото мислеше, че е възможно да обича жена. Повече от себе си.

Усети как разтварят устните му и наливат между тях студена вода. Преглътна и после още веднъж, преди да извърне глава встрани. Към челото му бе притисната хладна и влажна кърпа. За момент тя му донесе облекчение от изгарящата топлина.

Клепачите му потрепнаха и той видя пред себе си зелените очи с цвят на планинско езеро.

— Мередит…

Устните му изрекоха думата, но от гърлото му не излезе никакъв звук.

Тя се усмихна и той си помисли, че никога няма да види нищо по-прекрасно от усмивката й. Ослепителна като слънце в летен дъждовен следобед. Топла и сгряваща като огън в студена зимна вечер.

Стотици настойчиви въпроси се тълпяха в главата му. Как се бе спасила от лапите на Макензи?

Може би вражеските воини все още бяха в Кинлох Хаус и я държаха пленница в тази стая? Сърцето му спря за миг. Или пък и тя бе мъртва? Беше ли й разрешено това единствено посещение, преди да се възнесе към рая?

Устните му се движеха, но думите бяха неразбираеми, безсмислени. От устата му излизаше само немощно хриптене.

— Почивай си сега — прошепна тя и докосна бузата му с ръка.

Разбра, че тя е просто видение. Едно прекрасно ефимерно видение.

Отново спусна клепачи. Макар огънят все така да бушуваше, почувства се в покой. Всичко можеше да бъде понесено, дори и адът, щом му бе позволено да зърва от време на време обичното й лице.

 

 

— Как е той?

Ангъс влезе на пръсти в стаята и надникна над рамото на Мередит, която сменяше превръзката на гърба на Брайс.

— Сякаш ту идва, ту си отива от този свят — шепнешком отвърна тя. — Боя се, че още не разбира къде е и кой е при него.

— Той е силен мъж, милейди.

Ангъс я докосна по рамото и отново се учуди колко малка и крехка е тя. И все пак под тази й външност се криеше огромна душевна сила. Всички в Кинлох Хаус говореха с възхищение как лейди Мередит Макалпин се грижи за техния водач. Как отказва да го напусне, дори и за да се нахрани. Спеше свита край него и ядеше каквото й донесяха слугите. Докато беше будна, ту приготвяше нови отвари, ту сменяше превръзките му и се грижеше за всички негови нужди.

Джейми Макдоналд бе станал най-верният й почитател. За момчето тя бе нещо повече от истинска дама; бе светица. Не се уморяваше да разправя как Мередит му е позволила да спи до Брайс първите две нощи, докато се убеди, че неговият герой няма да умре, ако той го напусне. И макар Джейми да се бе върнал в своите стаи, Мередит го насърчаваше да се отбива, когато желае, при Брайс, за да се осведомява за състоянието му.

— Брайс няма лесно да се откаже от живота, милейди. Ако му е съдено да умре, няма да го стори без борба.

Тя плахо се усмихна.

— Откъде си толкова сигурен?

— Познавам го, милейди. Познавам го както себе си. Брайс е воин.

— Да. И като ви гледам двамата, мога да преценя колко са пострадали и противниците ви. Как са раните ти, Ангъс? — Тя погледна подновената превръзка на главата му, знак за любещите грижи на госпожа Сноу.

— Болката поизчезна. Сега се чувствам просто като че някой е забил брадва в главата ми.

Мередит се засмя на тъжната му шега и Ангъс се зарадва, че е подобрил настроението й.

Каква ли сила движеше тази жена? Кое я караше да бди над човека, откъснал я от всичко, което бе обичала? Нима страдаше от чувство за вина, защото хората й се бяха съюзили с Макензи? Или пък бе замесено някакво по-дълбоко чувство?

Ангъс погледна към мъжа върху постелята. Бе неподвижен. Тъй блед. Двамата бяха неразделни още от детинство. Ангъс никога не бе поставял под въпрос честта на Брайс Кембъл. Имал бе възможност хиляди пъти да е свидетел на благородните му постъпки. Но тази жена? Какво знаеше тя за Брайс и неговия живот? Как се бе получило така, че бе решила да му се посвети и да се грижи за него?

— Не се страхувайте за него. Брайс ще се оправи под вашите нежни грижи. Смъртта ще се откаже от него.

Мередит отправи към Ангъс изпълнен с благодарност поглед.

На вратата се почука и в стаята влезе госпожа Сноу, последвана от слугиня с поднос.

— Ето бульона, който поръчахте, милейди. — Госпожа Сноу посочи на момичето къде да остави подноса, после се обърна и тревожно огледа Мередит, чиято бледност бе подчертана от тъмни кръгове около очите. — Ако не си починете, скоро и вие ще легнете болна като милорд Кембъл.

— Добре съм. — Мередит коленичи и опита бульона, сетне кимна одобрително на слугинята. — Започнаха ли да се оправят ранените на долния етаж?

— Да, милейди. — Икономката се осмели да погледне Ангъс, сетне добави: — Но не ни беше лесно да задържим някои от тях достатъчно дълго на легло. Има такива сред тях — и тя красноречиво погледна мъжа, който се подсмихваше насреща й, — дето са решили да започнат да ремонтират Кинлох Хаус, преди раните им да са заздравели.

— Чух удари от брадва в гората и падането на дървета. Реших, че ще се заемат само с най-неотложните поправки.

— Неотложни! — Госпожа Сноу се засмя. — Ако оставите на Ангъс, той би искал замъкът да е като нов, преди Брайс да е успял да види разрухата, в която го оставиха хората на Макензи.

— Ще го заболи, като научи, че прастарото семейно гнездо е било опожарено от враговете му — тихо рече Ангъс. — А на мен ми се ще да спестя на стария си приятел допълнителното страдание. Сега трябва да сляза долу и да видя как върви работата.

Когато той излезе от стаята, Мередит се обърна към икономката, която загрижено гледаше към затворената врата.

— Знам от какво се боиш — че Ангъс твърде много насилва себе си и останалите. Но по този начин човек се справя с чувството си за безнадеждност. Сега, когато водачът им е покосен, а врагът не може да бъде настигнат, те имат потребност да вършат нещо, което да ги уморява физически и да ги отвлича от мрачни мисли.

— Откъде благородничка като вас е научила такива неща? — Икономката наблюдаваше Мередит, която загреба лъжица бульон.

— Баща ми бе миролюбив човек, но той беше и воин. — Мередит допря лъжицата до устата на Брайс, като го наблюдаваше внимателно, додето той преглътна. — Всеки път, когато бе принуден да се лекува от раните, нанесени му от англичаните, много бързо се захващаше за някоя трудоемка задача. Майка ми го обясняваше като задължителна част от оздравяването на тялото и на душата.

— Майка ти е била мъдра жена — въздъхна тежко госпожа Сноу. — Колкото до мен, предпочитам Ангъс да си остане в леглото и да се лекува по недотам изтощителен начин. — Когато разбра, че се е издала, икономката цяла пламна.

— Милейди, простете…

Мередит звънко се разсмя.

— О, госпожо Сноу, ако можехте да се видите отстрани.

— Трябва… трябва да видя какво става в кухнята — рече жената и забърза към вратата, за да скрие срама си. — Ще изпратя Кара, за да ви помогне с каквото е нужно.

А когато вратата се затвори след нея, Мередит поклати глава и продължи да се смее. После отново напълни лъжицата с бульон и прегърнала главата на Брайс в скута си, изсипа още малко от течността между устните му.

 

 

Изглежда, тъкмо смехът на Мередит разкъса мъглата, обвила съзнанието на Брайс. Очарователен звук като нежното чуруликане на птичка. Не можеше да го сбърка. Това наистина бе красивата Мередит, дошла отново да го навести в ужасното място, където бе попаднал.

Усети как леко повдигат главата му и я поставят в нечий скут. Вдиша ароматния бульон, когато лъжицата се приближи до устните му. После течността се изля в гърлото му. Топла, даваща сили. С благодарност прие и следващата лъжица.

През леко отворените си клепачи я съзря, грижовно приведена над него. Косата й бе разпусната и копринените кичури милваха ръката му. Когато тя отново потопи лъжицата в купичката, леко се приведе напред. Той усети допира на гърдите й и отново познатата топлина се разля по жилите му.

Вече не апетитният мирис на бульона възбуждаше сетивата му. Цял бе изпълнен от чистия фин аромат на бор и диви цветя, който се излъчваше от тялото й. Вдиша го с пълни гърди, обзет от желание да я чувства до себе си.

Тя продължи да го храни, благодарна, че той вече не й се съпротивлява. За пръв път с желание приемаше храна. Когато най-сетне, неспособен да поеме повече, отблъсна леко ръката й, тя го погледна и видя, че я наблюдава.

Лъжицата се изплъзна от ръката й и изтрака на пода. Остана да лежи там забравена.

— О, Брайс. Най-сетне се пробуди.

— Буден ли съм? — По лицето му заигра унесена усмивка. — Боях се, че си призрачно видение.

— Не съм никакъв призрак.

Той се огледа, като се мъчеше да фокусира зрението си.

— Къде сме?

— В твоята дневна в Кинлох Хаус.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Тя се засмя и положи главата му обратно върху възглавницата. Искаше да й каже, че предпочита главата му да си остане в скута й. Ала се оказа, че му е трудно да събере мислите си. А още по-трудно бе да ги изрази с думи.

След продължително мълчание той пророни:

— Сънувах, че съм в ада. Навсякъде около мен пламъци…

— Имаше пожар. Гарет Макензи нареди на хората си да подпалят с факли дома ти. Но след като нападателите си тръгнаха, твоите хора успяха да потушат огъня.

— И ти… — Брайс повдигна ръка към лицето й. Дори това малко усилие му струваше много. Ала бе доволен да се увери, че тя наистина е тук, а не е просто видение. — Боях се, че Макензи те е отвлякъл и те е принудил да се омъжиш за него.

— Не, милорд. Скрих се от него. Ако бях по-смела, щях да се изправя срещу него, макар и въоръжена само с нож. Но аз като страхливка се скрих под леглото ти, додето той и хората му си отидоха.

— Ти, страхливка?!

Прииска му се да се разсмее, но усещаше твърде силна болка в гърлото. Остана просто да лежи, подвластен на новите силни чувства, които го заливаха.

— Оттогава съм тук с теб. По едно време се боях, че те губя… — Сълзи напълниха очите й и потекоха по страните й, но тя не понечи да ги изтрие. Вместо това обхвана с ръце обичното му лице и го загледа през влажната пелена, премрежваща взора й. — О, Брайс, такова облекчение изпитвам, че отново се върна в света на живите!

— Наистина ли? Липсвах ли ти?

Тя кимна и сърцето му сякаш политна към небесата.

— Може би тъкмо това ме е спасило. Съзнанието, че се връщам при теб. — Той хвана ръцете й и ги стисна с всичка сила. — Не ме напускай, звездице моя! Обещай, че когато се събудя отново, още ще си тук.

Всичко би му обещала в този момент. Всичко.

— Няма да те оставя, Брайс.

Клепачите му потрепнаха и се затвориха. Ръцете му я пуснаха и тежко паднаха върху завивките. Дишането му скоро се успокои и стана равномерно.

Мередит дълго седя коленичила до него. Наблюдаваше го как спи. Жив! Брайс беше жив. За пръв път, откакто бе получил смъртоносната рана в боя, тя бе уверена, че той не само ще оживее, но и ще възстанови предишната си сила.

Внезапно се почувства невероятно изтощена. Енергията, която я бе крепила, бързо я напускаше. Дългите дни и нощи, прекарани в грижи за Брайс, бяха оставили отпечатъка си върху нея. Крайниците й тежаха като олово, виеше й се свят. Копнееше да затвори очи. Силата й бе изцедена до капчица. Всичките й мисли напуснаха ума й.

С дълбока въздишка Мередит се сви до него и потъна в безпаметен сън.