Рут Ланган
Замъкът на варварина (6)

Шеста глава

Когато се нахраниха, кралицата настоя да повика музикантите, които пътуваха с нея. Докато те приготвяха инструментите си, Брайс заведе Джейми при кралицата.

— Този момък свири на няколко инструмента, мадам, включително и на лютня. За него ще е чест да се присъедини към кралските музиканти.

— Чест ще бъде за тях да свирят с него.

С пламнали бузи Джейми взе лютнята си и отиде при музикантите. Брайс му кимна и той засвири. Само след минути забрави притеснението си, когато баладата започна да се излива изпод пръстите му.

— Не съм танцувала, откакто напуснах Франция — миловидно нацупена въздъхна Мери. — Тук, в Шотландия, танците са забранени, както и всичко останало, което носи удоволствие. Ала при вас в планините — внезапно ободрена добави тя — този ужасен Джон Нокс няма как да научи за скандалните ми приключения.

— По-скоро злополучни приключения, доколкото те познавам — добави Брайс с усмивка.

— Замълчи. Сега, след като отново съм облечена като твоята кралица — и Мери погледна красноречиво към виненочервената си рокля, — ти нареждам да покажеш необходимото уважение. Нещо повече, нареждам ти да научиш най-новите танци, донесени от Париж.

— Ваш покорен слуга, мадам.

Брайс с поклон й предложи ръката си и я отведе в средата на залата.

Седнала между Ангъс и Холдън, Мередит само можеше да наблюдава как кралицата и приятелките й учеха Брайс и другите кавалери на най-новите танци.

Почти скандален бе начинът, по който жените наставляваха мъжете да ги въртят под звуците на музиката. Краката им се движеха в съвършен ритъм, телата им леко се полюляваха. Един от шокиращите нови танци дори завършваше с целувка.

Мередит вцепенена наблюдаваше как кралицата повдигна лице към Брайс. Устните им се докоснаха. Мъжете и жените наоколо взеха да пляскат с ръце и да подвикват насърчително.

Младият Джейми Макдоналд ги гледаше онемял. Та Брайс целуваше кралицата!

— Ти си все същият, Брайс — усмихната подхвърли кралицата. — Само с едно докосване караш сърцето ми да подскача.

— А вие, госпожо — също с усмивка й отвърна той, — все така сте най-опасната кокетка и най-прекрасната танцьорка във Франция и Шотландия.

— Ласкаеш ме.

— Не, Мери — поклати глава той, като й предложи ръката си и я поведе през залата. — Очевидно е, че обожаваш танците. Движиш се като лист, носен от вятъра.

— В тази воинска гръд бие сърце на поет — обяви кралицата през смях.

— Ще разрешите ли един танц, Ваше Величество?

Кралицата се остави в обятията на един мъж от свитата си и двамата се отдалечиха във вихрен танц. През рамото на партньора си Мери подвикна:

— Танцувай с пленницата си, Брайс. Справедливо би било да я научиш на парижките танци.

Брайс запази усмивката си само докато се извърна. В следващия миг Мередит го видя загрижено смръщен, но той тутакси промени и това си изражение. Протегна й ръка и Мередит бе принудена да я приеме.

— Аз не танцувам, милорд.

— Твоята кралица ти нареди.

Видя я как прехапва устни, оставяйки се в прегръдките му.

Щом ръцете му я обгърнаха, мигом го заляха объркващи чувства. Усещането съвсем не бе от приятните. Допрял устни до слепоочието й, той промълви:

— Би могла да се усмихнеш мъничко. Да се учиш да танцуваш не е тъй болезнено като публично бичуване.

— Сигурен ли си? Не видях да се усмихваш преди малко — подметна тя, като се опитваше да не обръща внимание на чувството, надигащо се у нея.

— Чудех се дали да не те претърся първо, за да проверя не носиш ли кинжал.

Тя му отправи малко пресилена усмивка.

— Дори и да носех, милорд, нямаше да бъде скрит, а във вашия гръб.

Почувства как ръката му на кръста й се стяга, докато я водеше в сложните стъпки. Телата им, в началото сковани, се движеха в такт. Ала музиката на арфата постепенно ги завладя и те се отпуснаха.

Там, където ръцете му се допираха до нея, плътта й гореше. Мередит чувстваше всеки от пръстите му на гърба си и се тревожеше от сладостното усещане, предизвикано от неговото докосване. Дъхът му пареше слепоочието й. Бяха заобиколени плътно от другите двойки и той я притегли по-близо към себе си, при което тя усети как устните му се притискат към косата й. Ръката, хванала нейната, бе силна и здрава и той я водеше с лекота. Цяла трепереше отвътре, но това нямаше нищо общо с обстоятелството, че нарушава пуританските закони, като танцува. Не, не в танца бе провинението й, а в мъжа, който я бе прегърнал.

Брайс я завъртя и потръпна, когато гърдите й се притиснаха към тялото му. В същия миг и бедрото й се допря до неговото и той усети разлялата се топлина. По ръката й, тъй малка и мека в неговата, личаха белези от насилието, което бе проявил към нея през нощта. Нападнаха го угризения заради начина, по който бе принуден да се държи към нея.

— Бях планувал днес да се върна в граничния район и да довърша спора с Гарет Макензи. Тогава вече можех да те пусна при хората ти.

— А вместо това танцуваш под свирнята на кралските музиканти.

— Нищо не може да се направи.

— Да, изглежда за толкова много неща нищо не може да се направи. — Очите й станаха мрачни. — Не можеше да не убиеш Дезмънд. Не можеше да не ме вземеш в плен…

Брайс продължаваше да я държи в прегръдките си, но усещаната топлина сега бе по-различна. Не се гордееше с това, че по погрешка бе убил невинен човек. Нито се радваше, че е взел момичето в плен. Засегнала го бе по болното място. Прииска му се да я разтърси, да я хване за гърлото и…

Мередит се бореше с бушуващите си чувства. Бе се надявала, че като го обиди, като си напомни отново кой е той, ще отпъди тази си срамна реакция при неговия допир. Ала изглежда нищо не можеше да я спаси от слабостта й.

— Край на танца! — извика кралицата. — Трябва всички да се целунем.

Мередит се дръпна назад, ала нямаше как да се съпротивлява на силата на Брайс.

Той се наведе, решил небрежно да докосне с устните си нейните. В края на краищата това не бе истинска целувка. Бе чисто и просто последната глупава парижка мода.

Наистина бе просто докосване на устни. Продължи само части от секундата. И все пак в този кратък миг тя почувства огъня и отскочи, сякаш се бе опарила.

Брайс също го усети. Опита се да потули вълнението си с безизразно лице. Ръцете му на кръста й си оставаха абсолютно неподвижни и той си нареди да не я притегля по-плътно. Ала нямаше как да контролира ударите на сърцето си. Усещаше пулса в слепоочията си, а кръвта му завря неудържимо.

— Благодаря за танца, милейди. — Той повдигна глава и изръмжа гневно: — Ангъс!

Приятелят му мигом скочи и бързо дойде при тях. Мередит случайно погледна през рамото на Брайс към мястото, където седеше Холдън Макей. Лицето му бе тъй мрачно и яростно, че тя с усилие потисна треперенето си.

— Танцувай с дамата — изрече Брайс и я бутна към изненадания Ангъс.

Без нито дума повече Брайс се обърна и напусна залата.

Мередит повдигна брадичка, решена да не го поглежда, докато излиза. Но очите й неволно го проследиха, като поглъщаха всяко негово движение. Завърши танца с Ангъс Гордън в пълно мълчание.

Джейми също наблюдаваше оттеглянето на своя герой. Изгаряше от желание да му подражава в абсолютно всичко, което той вършеше. От другия край и кралицата забеляза гневното напускане на Брайс. Не пропусна също и погледа на Мередит, вперен в него. Докато ги наблюдаваше с жив интерес, по устните й плъзна усмивка на разбиране.

 

 

Късно следобед кралицата и свитата й се приготвиха за заминаване. Преди да тръгнат, тя изпрати един от слугите да доведе Мередит.

Кралицата я прие в уютната библиотека и Мередит си припомни неловката им първа среща, когато бе изпаднала от шкафа в ръцете на Брайс. Страните й се обагриха с очарователна руменина.

— Може би решихте да ме вземете със себе си, Ваше Величество?

Кралицата поклати глава.

— Не бих налагала волята си на един стар приятел. Каквото и да е намислил Брайс Кембъл, аз се доверявам на преценката му.

Видя как лицето на Мередит помръкна при тези думи.

— Но нали на масата…

— На масата аз се забавлявах за сметка на Брайс. — И за да облекчи болката на Мередит, добави меко: — Но знай едно: макар избухливият му нрав и умението му да върти меч да са легендарни, Брайс е прекрасен и достоен човек. Въпреки враждебното си отношение към рода Макензи, той ще се погрижи да останеш невредима.

Невредима? Ами чувствата, които предизвикваше у нея? Чувства, на които дори не бе подозирала, че е способна. Потръпваше само при мисълта как едва не бе се разтопила в обятията му, докато танцуваха. А и онази целувка. Бе като допир от крила на пеперуда. И все пак сърцето й тъй силно бе забило, че тя се уплаши да не би околните да го чуят. Милостиви боже, какво ли й бе писано? Внезапно я обзе отчаяние. Нима щеше да остане завинаги да вехне в този затвор?

— Искам да си ида у дома, Ваше Величество!

— Да, у дома… — Мери Стюарт долови искреността в молбата й. Нима тя самата не мислеше за Франция като за свой дом? Нима не копнееше да се завърне към разкоша и веселието на френския кралски двор? Мрачното настроение в Шотландия, откакто тук се слушаше думата на Джон Нокс, бе потискащо за светска дама като нея. — Не се съмнявам, че скоро ще се върнеш у дома си, Мередит. Но докато Брайс не вземе това решение, не бих искала да се меся. Бъдещето ти е в негови ръце.

Мери се изправи, давайки ясно да се разбере, че Мередит е свободна. И макар че младата жена копнееше да се хвърли в прегръдките на кралицата и да я моли за нейната намеса, гордостта й не го допускаше. Тя стана, изправи се с достойнство, а кралицата прати да повикат Брайс, за да я изпрати.

Опряна на ръката му, кралицата излезе в двора на замъка. Хората от свитата й я следваха. Мередит вървеше зад тях помежду Ангъс и Джейми.

Брайс помогна на кралицата да възседне коня си и тя обходи с поглед присъстващите, за да открие младата затворничка.

— Брайс, струва ми се, че си се сдобил с неприятности, каквито не си очаквал. С това момиче все едно си хванал дива котка за опашката.

Не убягна от вниманието й замисленото му изражение, което Брайс прикри зад усмивка. Не й отговори нищо. Кралица Мери го погледна с разбиране.

— Довиждане, приятелю. Надявам се скоро да те видя в Единбург.

— Фамилията Кембъл не се приема добре напоследък извън планинския район…

Очите на кралицата заискриха.

— Ти си също така и граф Кинлох! По силата на това си член на кралския съвет.

— Тази титла принадлежеше на баща ми — меко поясни Брайс. — Тя умря заедно с него. Аз съм просто Брайс Кембъл.

— Ти си просто… един от най-скъпите ми приятели — нежно промълви тя. После тонът й стана твърд. — Каквото и да говорят другите, Кембъл винаги е добре дошъл в дома на кралицата. — И Мери подкара танцуващия си на място жребец в тръс.

Раздаде се тропот на копита, свитата на кралицата прекоси двора и изчезна по горската пътека. Когато се изгубиха от поглед, Брайс се обърна към Мередит и видя, че очите й още са отправени натам с жадуващ свободата поглед. Усети остро болката й, защото знаеше какво е да тъгуваш по родния дом.

— Ела — каза той и тонът му бе по-мек, отколкото бе възнамерявал. — Едва ли скоро ще имаме други гости.

— Не е ли самотен животът тук, в планините?

Брайс й предложи ръката си и тя се облегна на нея. Той отново усети как го залива топлина и за кой ли път се учуди, че тази жена можеше да му причинява такива терзания.

— Никога не съм се чувствал самотен тук. — Заведе я в библиотеката и нареди на един слуга да донесе две чаши вино. Издърпа канапето по-близо до камината и й даде знак да седне, а самият той остана прав до огъня, облегнал се на полицата.

— Никога ли не си познал самотата? — попита Мередит.

— Напротив. — Той пое чашата с вино и отпи. — Придружавах кралицата във Франция. Това бяха най-самотните дни в живота ми.

— Защо отиде?

— Баща ми се боеше за сигурността на младата кралица. Държеше тя да бъде обградена от верни приятели. Настояваше също така, че във Франция ще получа по-добро образование, отколкото тук, в Шотландия. — Брайс се изсмя горчиво. — Наистина получих изискано образование във френския кралски двор. Научих, че не всички животни обитават гората. Някои са облечени в скъпи дрехи и се представят за аристократи, като изчакват удобна възможност да нападнат нищо неподозиращата жертва.

Мередит остана учудена от жлъчния му тон. Какво ли тъй силно го бе огорчило във Франция?

Дълго време той се взира замислено в пламъците, преди да се откъсне от мрачните си спомени. Остави чашата си на ниска масичка и повика една от прислужниците.

— Придружи дамата до покоите ми — нареди й. — Поръчай на Ангъс и Холдън да я пазят до завръщането ми.

Мередит се обърна и понечи да възрази срещу последната му заповед, но при вида на плътно стиснатите му устни предпочете да замълчи. Брайс Кембъл не бе в настроение да й отговаря. Сега не би отговорил никому.

 

 

Мирисът на изгорели дърва се смесваше с аромата на печено месо. Двамата мъже седяха пред покоите на Брайс.

— Угощението наистина бе достойно за кралица — замислено промълви Холдън Макей.

— Така е.

— Дивеч в изобилие — продължи Холдън да дразни приятеля си, чиято уста се пълнеше със слюнки. — И заешкото, и гъшето, и еленското бяха прекрасни. Но най-вкусни ми бяха тлъстите яребички.

— Дали госпожа Сноу не е запазила малко от яребиците? — рече Ангъс, като протегна дългите си крака.

— Как може да мислиш за храна след всичко, което изядохме днес? — ухили се Холдън. На всички бе известно, че Ангъс Гордън, тънък като тояга, беше вечно гладен. Само споменаването на храна мигом възбуждаше апетита му. Освен това младата вдовица Сноу, която работеше в кухнята заедно с майката на Кара, беше също толкова изкусителна, както и ястията, които приготвяше. Ангъс се мотаеше часове наред край нея.

— Бих хапнал мъничко. Но Брайс иска да седим тук, докато се върне.

— Брайс едва ли ще се върне преди разсъмване. Нали видя лицето му. Когато го нападне някое от тези мрачни настроения, язди с часове из гората.

— Да. — Ангъс се изправи и взе да крачи наоколо. — Но аз държа да съм тук, когато се върне. Вече ме е сполетявал гневът му, когато заповедите му са били престъпвани.

Холдън се облегна на пейката и протегна ръце над главата си.

— Госпожа Сноу прави чудесен пудинг. А на кифличките й завижда всяка жена по тия места.

— Стига си говорил за ядене. — Ангъс се извърна и закрачи в другата посока.

— Ако искаш, аз ще седя тук и ще пазя. — Холдън погледна към затворената врата. — От цял час никакъв звук не сме чули. Обзалагам се, че момичето е заспало.

— Да. — Ангъс сподави една прозявка. — Доста е късно вече. Ако скоро не хапна нещо, едва ли дълго ще остана буден.

— Върви тогава. — Холдън се изправи и избута леко приятеля си по посока на стълбите. — Измоли нещо за хапване от госпожа Сноу и после — добави той с похотлива усмивчица, — когато се наситиш на яребиците и на вдовицата Сноу, пак ела и ще пазим заедно.

— Нищо против ли нямаш? — спря се Ангъс на стълбите.

Холдън поклати глава и му направи знак да върви.

— Не, отивай, стари приятелю.

Ангъс се засмя и слезе надолу по стълбите.

Когато шумът от стъпките му затихна, Холдън се огледа и крадешком се промъкна до вратата, която водеше към стаите на Брайс. Слуша няколко минути, с ухо, прилепено към ключалката. После, като хвърли към ходника един последен поглед, натисна я с рамо и влезе вътре безшумно.

 

 

Мередит бе решила да вземе нещата в свои ръце. Тъй като Брайс се бе погрижил да постави пазачи пред вратата на стаите, където я държеше, просто се налагаше да потърси друг изход от затвора си.

Коленичила на пода, тя съединяваше разкъсани ивици от чаршафи. От време на време в двора все още се движеха слуги и нямаше как да спусне саморъчно направеното въже от прозореца, за да провери дължината му. По нейна преценка щом завържеше останалите три парчета, то щеше да стигне ако не до земята, то поне достатъчно близо до нея, за да й позволи да скочи. Щом слугите си легнеха, под прикритието на мрака щеше да се смъкне от прозореца в двора. Готова бе да скочи от известна височина, ако се наложеше, и се молеше при падането да не си счупи някоя кост.

В подготовката за бягството бе свалила изцапаната си венчална рокля и бе избрала от дрешника тесни бричове и риза. На пода край нея лежаха туника и топло наметало, които възнамеряваше да облече в последния момент.

Додето връзваше стегнато ленените ивици, разбърканата коса падаше над лицето й и й пречеше. Нямаше време да я сплита. С една ръка отмахна надвисналите кичури и продължи работата си.

Единствените звуци в стаята бяха пращенето и съскането на огъня в камината. Едва когато забеляза надвисналата сянка, вдигна поглед изненадана.

— Какво значи това?

Холдън се пресегна и издърпа ивиците плат от ръцете й. Взе да оглежда направеното от нея въже, повдигна вежда и я погледна с уважение.

Мередит скочи пъргаво като котка. Още една възможност за бягство й се изплъзваше.

— Дай ми го! — извика тя с нисък дрезгав глас. Когато посегна към въжето, пръстите му се сключиха около китката й и я спряха.

— Гневът на Брайс, когато види това, ще е страшна гледка.

Огледа я, застанала пред него с разпусната до под кръста коса. Погледът му се спря върху ризата на Брайс, прилепнала върху високите й стегнати гърди. Дори да не бе възбуден, гледката на жена в прилепнали бричове би стопила самообладанието му.

— Кълна се във всичко свято, ти си най-съблазнителната жена, която съм виждал!

При жадния поглед в очите му внезапно я обзе парализиращ страх. Опита се да отстъпи назад, но той все така здраво държеше китката й.

— А може би — с глас, в който се прокрадваха прелъстителни нотки, изрече той — не е нужно Брайс да узнава за плановете ти.

— Нима ще премълчиш това пред него?

С бързо движение той метна въжето като примка около врата й и грубо я придърпа към себе си, докато лицата им почти се докоснаха.

— Бих могъл да бъда убеден.

Сърцето на Мередит трепна. Нямаше съмнение за какво намеква Холдън.

Докато с една ръка държеше въжето, другата постави върху връзките на ризата й. Когато тя се опита да се съпротивлява, той хвана яката й и рязко я дръпна надолу. Тъканта се разцепи с рязък звук и отдолу се показа фина дантелена камизола.

— Моля те. Аз… — Опита се да преглътне твърдата бучка заседнала в гърлото й. Не биваше да пищи. Това би довело всички слуги до един. А все още имаше шанс да се освободи и да избяга. — Аз никога не съм била с мъж.

Видя пламъчето, което проблесна в очите му, докато я оглеждаше.

— Толкова по-добре. — Започна да усуква въжето, додето тя не си пое шумно въздух и прошепна й с престорена сериозност: — Прощавайте милейди. Да не би да ви задуших?

Ръцете й задърпаха въжето, а той само го усукваше още по-силно и очите й се изпълниха със сълзи.

— Моля те… — Вече се бореше за глътка въздух. — Не мога да дишам.

— Искате ли да го разхлабя, милейди?

Тя кимна и се вкопчи в ръцете му, но той се засмя и още веднъж злобно усука въжето.

— Не ми се съпротивлявай, Мередит Макалпин! Скоро ще изгубиш съзнание. А когато се свестиш, ще разбереш какво е това, на което ние мъжете сме се наслаждавали, откакто свят светува.

— Не…

Имаше чувството, че подът се накланя и стаята се върти наоколо й, но той не знаеше пощада. Макар да риташе и да дращеше ръцете му, Холдън не разхлабваше въжето около шията й.

Усети странно бръмчене в ушите си и пред очите й заиграха черни петънца. Макар да се съпротивляваше на чувството, усещаше как потъва дълбоко, дълбоко… Ръцете й отмаляха, коленете й омекнаха.

Когато се отпусна на пода, той коленичи над нея и разхлаби въжето, сетне хвана вече скъсаната й риза.

В някакво тъмно кътче на съзнанието си чу шума от раздиращ се плат.