Рут Ланган
Замъкът на варварина (7)

Седма глава

Макар да бе почти в безсъзнание, Мередит все пак се опитваше да се бори със своя нападател. Усети, че побеснява, когато силните ръце задърпаха бричовете. Лишена от оръжие, тя го дращеше и хапеше. Но Холдън не обръщаше внимание на немощната й съпротива и тя впи зъби в ръката му, от която бликна кръв.

Нейната решителност го стъписа. Макар да имаше вече впечатления за вътрешния й плам и висок дух, бе сигурен, че тъй като е жена, няма как да не отстъпи пред силата му.

— Глупава фуста!

Той я зашлеви тъй силно, че главата й се отметна на една страна. Преди да се строполи назад победена, я проряза болка сред множество затанцували пред очите й ярки звезди.

Холдън посегна към нея и в този миг един глас го принуди да замръзне на мястото си.

— Махни се от жената!

Холдън се извърна и видя пред себе си Брайс. На трепкащата светлина на огъня зърна проблясващото острие на кинжал в ръката му.

Нападателят на Мередит усети как струйка пот се смесва с кръвта от раните му. Не му бе трудно да разпознае по потъмнялото лице на Брайс колко силна е яростта му. С много мъже би се бил за красавица като тази, но никога не би пожелал да се изправи срещу Брайс Кембъл, особено в гнева му.

Като се опитваше да съобразява, нападателят бързо рече:

— Момичето само ме повика! А когато влязох в стаята ти, взе да ме съблазнява. Погледни как е облечена.

Той скочи бързо и се отдръпна от Мередит. Брайс за пръв път видя прилепналите бричове, разгърдената риза.

Мередит отвори очи и когато се опита да се надигне, главата й се замая. Когато зърна Брайс, изправен срещу Холдън с кинжал в ръка, мигом почувства облекчение. Той щеше да я спаси от безмилостния нападател. Ала надеждите й бяха разбити от думите на Холдън.

— Сигурно си е помислила, че ако ме съблазни, няма да ти кажа, че замисляше бягство. Но аз не бях забравил заповедите ти, Брайс. Макар тя да се бори с мен като дива котка, успях да й попреча да се измъкне през прозореца.

Мередит понечи да протестира. Но нима Брайс Кембъл би повярвал на нейната дума срещу онова, което твърдеше един от собствените му хора? С чувство на отчаяние тя се отпусна назад, готова да понесе наказанието на човека, който би трябвало да бъде неин спасител.

Брайс направи една стъпка към нея.

— Да, виждам туниката и дебелото наметало, сгънати върху кожена наметка и приготвени за път. Не можеш да отречеш, жено, че отново си се опитвала да бягаш.

Очите му се спряха върху ивиците от чаршаф, навързани като въже и хвърлени на пода.

— Умно момиче си. Сетила си се как да преодолееш опасната височина.

Внезапно погледът му проследи въжето до края, който бе омотан около шията й. Върху плътта й вече започваха да се образуват морави ивици. От начина, по който ризата й се разтваряше, той можа да прецени, че не е разкъсана от жена, решила да прелъстява. Беше съдрана почти до кръста. Скъсаните бричове бяха още едно доказателство. Очите му се спряха върху лицето на Мередит. Видя болката в оцъкления й поглед. Прочете и нещо друго в него. Ужас. Неподправен ужас.

Яростта му заклокочи. Усещаше топлината на кинжала в ръката си и с голямо усилие устоя на желанието си да го забие в силното тяло на Холдън. Та какъв шанс имаше една крехка невъоръжена жена срещу животно като Холдън Макей?

Но мигом гневът му срещу Холдън се превърна в чувство на вина. А кой беше оставил момичето в ръцете на този звяр? Кой тъй наивно бе сметнал, че на един човек, дал му подкрепата на собствения си клан, може да се повери грижата за затворничка, прелестна като Мередит Макалпин?

Ако не се чувстваше донякъде съучастник, Брайс бе готов да убие Холдън Макей за грозното му дело.

С глас, който контролираше с големи усилия, той изрече:

— Макей, ти ще ни напуснеш! Нападнал си лице, което е под моя закрила. Върни се при хората си. Вече не си добре дошъл в Кинлох Хаус.

Холдън изпита безмерно облекчение. Боял се бе заради дивия поглед в очите на Брайс, че ще трябва да се бие с него до смърт. Но облекчението също тъй бързо изчезна, изместено от нарастващ гняв.

— Много хубаво — с ядно блеснали очи процеди той. — Обърни гръб на старите си приятели заради някаква фуста, която те е омагьосала. Ще дойде ден да съжаляваш. Когато ти потрябва бойната мощ на хората ми, аз ще си припомня тази нощ и ще се съюзя с врага ти.

— Така да бъде!

На Холдън му се прищя да убие този човек, който, без да му обръща никакво внимание, бе вперил състрадателно очи в жената. Хората му щяха добре да го посрещнат, ако им занесеше главата на Брайс. Името Брайс Кембъл все още всяваше страх в сърцата на планинците от север. Ала Холдън долавяше едва сдържаната ярост у мъжа насреща си и знаеше, че щом Брайс е в такова състояние, никога нямаше да успее да го победи. Без да каже и дума повече, той се обърна и излезе от стаята.

Брайс коленичи и докосна тъмните следи по врата на Мередит.

— Този мръсник те е душил?!

Докосването му бе тъй интимно, че тя трепна и се опита да се дръпне.

— Не ме пипай!

— Трябва да прегледам раните ти.

И тъй като той се опита да я удържи, тя разбра погрешно намеренията му и започна борба, за да докопа кинжала, който той все така здраво държеше в другата си ръка.

Брайс прочете бушуващите чувства в очите й и се наруга за своята недосетливост. Като хвърли оръжието настрани, вдигна ръце с обърнати към нея длани, за да й покаже, че не желае да й навреди.

— Не съм въоръжен, милейди. Опитвам се само да поправя стореното.

При този миролюбив жест Мередит усети как сълзи запариха под клепачите й. Не биваше да му позволи да види слабостта й.

— Не ме пипай. Аз сама… Сама ще се погрижа за себе си.

Колкото повече тя се опитваше да бъде смела, толкова по-безпомощен се чувстваше Брайс. С яростна ругатня той размота въжето и го захвърли настрани. Вдигна я на ръце и прекоси стаята. С ритник отвори вратата на спалнята, приближи до леглото и внимателно я положи върху него.

В стаята бе тъмно и единствената светлина идваше от пламъците в камината. Гласът му бе кротък и приглушен като нощта, която сякаш ги бе обвила в мекото си тъмно покривало.

— Прости ми, Мередит. Изобщо не ми хрумна, че някой от хората ми би могъл да ти причини такава болка.

Тя не отговори и той прошепна:

— Съжалявам, че се налага да ти причиня още неприятни изживявания. — Той посегна към колана на бричовете. — По дрехите ти има кръв. Трябва да разбера откъде идва.

— Не. Не.

Тя се опита да се съпротивлява, но той все пак успя да смъкне съдраните й дрехи.

Под бричовете и ризата по кремавата й камизола също имаше петна кръв. Но когато той развърза връзките на гърдите й, тя извика тъй жално, че Брайс бе принуден да спре.

Седна на ръба на леглото и се приведе към нея, като обхвана главата й с ръце.

— Холдън те е наранил, Мередит. Тече кръв. Позволи ми да ти помогна.

При това внимание и загриженост ужасът й се стопи донякъде. Може би той наистина нямаше намерение да й стори нещо лошо. Може би наистина се опитваше да й помогне.

— Не тече кръв — прошепна тя.

Дъхът й опари бузата му. Брайс едва удържа порива си да приближи уста към нейната.

— По дрехите ти има кръв…

— Кръвта на Холдън — все така шепнешком обясни тя.

— На Холдън ли? — Той се приведе към нея с изпитателен поглед. — Но ти не беше въоръжена.

— Така е. Но нали имам нокти и зъби.

— Ухапала си го? — Гневът му стихна и взе да го напушва смях.

— Ухапах го.

— В такъв случай явно няма нужда да свалям камизолата ти.

— Няма нужда.

— Жалко. Готов бях да изпълня дълга си, колкото и да е… неприятен.

Възможно ли бе само допреди минути да изпитва ужаса на обречена, а сега, с Брайс до нея, да се чувства тъй защитена и дори да се усмихва и да отговаря на глупавата му шега?

— Добре си помисли, преди някога да решиш да сваляш дрехите ми, милорд. Ще ти се наложи да прибегнеш до услугите на кралския лекар, за да изцери раните от зъбите ми.

— Това са ръце на воин, милейди. Те трябва да са готови да се притекат на помощ на слабите и страдащите.

— Ще бъдат силно пострадали ръце на воин, ако се озоват, където не им е мястото.

Той я изгледа продължително.

— Ти си удивителна жена, Мередит! — Видя как бузите й леко порозовяха. — Наистина ли си цяла и невредима?

Нежността в гласа му едва не я накара да се предаде. Той усети как тя се разтрепери.

— Да, милорд… — Гласът й пресекна, додето тя се бореше да овладее тръпката, разтърсила тялото й. — Оцелях. Нищо ми няма.

Внезапно тонът му се промени. Бе разпознал признаците на шока и умората, които я връхлитаха.

— Ти наистина си прекрасна! Но все още не си се съвзела напълно. Сега трябва да поспиш.

Придърпа чаршафите върху нея и после грижливо я зави с топла кожа.

Мередит хвана ръката му.

— Ще останеш при мен, нали? Няма да пратиш друг да ме пази?

— Щом така искаш, добре.

— Да — стисна тя ръката му. — Така искам.

Той се вгледа в малката ръка върху неговата. В този миг би слял небето и земята, ако тя го пожелаеше.

— Няма да се отделям от теб.

— Цяла нощ ли?

— Дори и утре сутринта, ако поискаш.

Брайс придърпа стол до леглото и метна една кожа върху коленете си. В огнището остана само жарава, а той все тъй я гледаше, утихнала в сън.

 

 

През прозорците нахлуха първите слънчеви лъчи и прогониха сенките на нощта. Мередит лежеше неподвижна под завивките и си припомняше събитията, разиграли се предишната вечер.

В съзнанието й ясно се бяха отпечатали нападението на Холдън и нежността, с която Брайс я бе отнесъл на леглото. Не толкова отчетливи бяха сънищата, които я бяха преследвали през нощта. На няколко пъти бе извиквала на сън. А Брайс неотлъчно бе до нея, готов да я погали и успокои. Последният път се бе разридала, като че сърцето й се късаше, а Брайс я взе на ръце и я залюля като малко дете.

Брайс. Тя отвори очи и погледна стола край леглото. Беше празен. Мигом изпита силно разочарование. Той бе престъпил думата си и я бе оставил.

Тогава някакво движение в леглото до нея я стресна. Обърна се и се озова лице в лице с Брайс.

Без да каже нито дума, той я погали по лицето. При този мил жест усети как бучка засяда в гърлото й.

Разгледа лицето му с набола тъмна брада и трябваше да стисне ръце в юмруци, за да се въздържи да не го погали. Близостта му й действаше по особен начин. Устата й пресъхна. Сърцето й заби трескаво. И изведнъж й стана много топло.

Когато се надигна и спусна крака на пода, той улови китката й.

— Трябва да останеш в постелята.

— Не. Имам нужда да стана и да се пораздвижа.

Брайс я наблюдаваше как прекоси стаята и отиде до легена и каната. Наля малко вода и започна да мие лицето и ръцете си.

Той се надигна. От мястото си можеше да се любува на това прекрасно божие творение. Тя наистина бе чудно красива. Тънката камизола ясно очертаваше всяка извивка на тялото й. Когато тя започна да плиска лицето си, той се осмели да разгледа гънката между гърдите й и усети как го пронизва топла тръпка. Погледът му се плъзна по тънкия й кръст, за който бе сигурен, че ще може да обхване с длани, после се премести към бедрата й. Краката й бяха стройни и дълги, а босите й стъпала — малки и нежни като на дете.

Тя избърса лицето си и започна да реши с гребена му дългите си тъмни къдрици. Отметна глава и спусна цялата си коса над едното си рамо, сетне продължи да я реши, додето тя стана гладка и блестяща. Тогава я прехвърли назад и тя се разстла по гърба й като лъскав воал.

Мередит отиде до едно столче, върху което бе захвърлена смачканата й бяла рокля. Брайс я наблюдаваше с усмивка на възхищение. В този момент забеляза следите по шията й.

Стана и бързо се приближи до нея. Без да каже нищо, повдигна брадичката й нагоре.

Мередит понечи да възрази срещу грубостта му, но зърна болката в очите му.

— Какво има?

— Не биваше да го пускам да си тръгне така. — Брайс разглеждаше синините, разширил ноздри като разярен жребец. — Трябваше да убия Холдън Макей за онова, което ти е сторил.

— Ще ми мине.

Смутена от погледа му, тя закри шията си с ръка.

— Стига да беше в моята власт — промълви той и приближи устни до врата й, — с готовност бих прехвърлил на себе си тези синини и болката.

Тя стоеше неподвижна и се опитваше да прикрие треперенето, предизвикано от неговото докосване. Никога преди мъж не се бе осмелявал да притисне устни към шията й. Но пък го направи с такава нежност и обич, че тя не намери сили да се отдръпне.

Брайс погледна изцапаната рокля в ръцете й.

— Не обличай това — изрече с нисък и властен глас.

— Но аз нямам нищо друго.

Мередит се опита да се изтръгне от него, ала той грабна роклята от ръцете й и я захвърли на пода.

— Ще накарам Кара да ти донесе нещо по-подходящо.

Той наметна плащ и излезе от стаята. Не му хрумваше дори пред себе си да признае, че роклята го дразни, защото му напомня за брака й, който за малко не се реализира, и за съпруга, който щеше да легне с нея в брачното ложе.

 

 

Кара помогна на Мередит да облече роклята, взета от младата вдовица, госпожа Сноу. Макар да не й прилягаше съвсем, бе много по-удобна от собствената й венчална рокля.

Беше синя като метличина с лилав ширит около корсажа и подгъва. Ръкавите бяха бухнали, стегнати на китките. Цветът чудесно контрастираше със зелените очи на Мередит и не я правеше да изглежда толкова бледа. А най-хубавото от всичко бе, че високите къдрици на врата скриваха белезите й.

— Изглеждате прекрасно, милейди! — възкликна Кара, когато вплете панделки в косата на Мередит.

— Благодаря ти. Благодари и на госпожа Сноу от мое име.

— Непременно, милейди. — Кара тръгна към вратата. — Ако сте готова, останалите ви чакат за закуска.

Мередит я последва към голямата трапезария, откъдето се чуваха мъжки гласове.

Седна между Брайс и Джейми и мълчаливо пое храната, поднесена й от слугите.

До нея Брайс смутено се прокашля. Странно. Когато бяха сами, никога не се бе стеснявал да я заговори. А сега, сред другите, усещаше предишната неловкост.

— Чудесно изглеждаш — измърмори той с глас, предназначен само за нея.

— Благодаря, милорд. Бих искала по-късно да отида в кухнята и да благодаря на госпожа Сноу.

— Аз лично ще те заведа.

Продължиха да се хранят, а междувременно разговаряха. Приказваха за посещението на кралицата, а оттам темата се прехвърли към скандалното венчално угощение, което кралицата бе дала за брат си Джеймс и съпругата му. Гостите бяха танцували открито, с пълното съзнание, че нарушават законите на църквата. После заговориха за последното нападение в граничните райони от страна на английски отряди.

Джейми, седнал до Мередит, се разшава неспокойно. Сутринта бе чул мълвата. Брайс бе изгонил Холдън Макей от замъка. Някои казваха, че дамата съблазнила горкия Холдън, а други шушукаха, че самият Холдън се опитал да я насили. Каквато и да бе истината в тези слухове, Джейми бе притеснен от тях. Имал бе случаи да стане свидетел на жестоката отмъстителност на Холдън. Не би желал да понесе гнева му върху себе си.

Погледна смутено красивото създание до себе си. Макар да бе само на дванайсет години, вече бе висок колкото нея. Предполагаше, че е по-силен, тъй като крадешком се бе осмелил да хвърли бърз поглед към нежните ръце, положени върху масата.

Тя беше много мълчалива тази сутрин. Откакто бе пристигнала, много рядко я бе чувал да говори. Гласът й бе необикновен — по-плътен, отколкото на повечето жени, но нежен и напевен като приспивна песен. Представяше си, че майка му би имала такъв глас, но не си я спомняше, тъй като бе умряла, когато той е бил съвсем мъничък.

Мередит усети, че момчето я наблюдава, обърна се и му се усмихна срамежливо. Той също й се усмихна в отговор, но се изчерви и побърза да се извърне.

За Джейми нямаше значение какво си шепнат останалите за дамата. В сърцето си той знаеше, че тя никога не би съблазнила мъж като Холдън. Мередит Макалпин бе въплъщение на всичко добро, изискано и благородно.

Никой не спомена отсъствието на Холдън Макей и Мередит се боеше, че из замъка вече се е разчуло за нападението над нея. Тя се намръщи и бързо отпъди неприятните мисли.

След като се нахраниха, тя тръгна след Брайс към кухнята през лабиринт от слабо осветени ходници.

Във въздуха се носеше уханието на прясно изпечен хляб. Малка сърна се въртеше на шиш над огнището в подготовка за вечерята. Наоколо се суетяха слуги: едни мъкнеха кофи с вода, други търкаха, лъскаха съдове, трети приготвяха ястия.

— Госпожо Сноу — извика Брайс.

Висока слаба жена, която месеше тесто върху посипана с брашно дъска, вдигна глава. Като видя господаря на имението, тя избърса ръцете си в ленена кърпа и забърза към него.

Бледорозовата й рокля бе покрита със зацапана престилка. Додето вървеше, тя избърса челото си с края й. Имаше миловидно овално лице с вдигната нагоре тъмна коса. Къдрици от нея бяха прилепнали върху влажните страни. В сините й очи заиграха весели искрици, докато оглеждаше най-хубавата си рокля, облечена от красивата жена редом с Брайс Кембъл.

— Лейди Мередит Макалпин дойде да ти благодари, задето й услужи с роклята си.

— На вас ви отива много повече, отколкото на мен, милейди — с лек поклон рече жената.

Брайс използва случая да огледа Мередит. Наистина изглеждаше много красива в синята рокля. Но най-забавна му се виждаше тази размяна между неговата прислужница и Мередит.

Мередит взе ръцете на госпожа Сноу в своите, без да обръща внимание, че бяха целите в засъхнало тесто.

— Много мило от ваша страна, че ми отстъпихте роклята си. Ще намеря начин да ви се отплатя за тази добрина.

— Не искам нищо, милейди. Достатъчно ми е да знам, че сте доволна.

— Повече от доволна съм! Много съм ви благодарна, госпожо Сноу.

Брайс забеляза, че всички слуги ги наблюдават и слушат внимателно разговора. Рядко се случваше благородничка да отдели време, за да изрази благодарност на някого от прислугата.

Когато излязоха от кухнята, забелязаха, че някой ги чака отвън. Брайс механично посегна към кинжала, затъкнат на кръста му. Мередит подскочи стресната. От сянката излезе Ангъс Гордън и постави ръка върху рамото на Мередит, за да я успокои.

— Милейди — със зачервено лице изрече Ангъс, — простете дързостта ми, че се обръщам към вас по този начин. Моля ви за прошка, задето изоставих поста си снощи. Срамувам се, че бях тъй небрежен към задълженията си.

Сега бе ред на Мередит да се изчерви. Младият мъж изглеждаше съвършено искрен.

— Вината не е твоя, Ангъс — промълви тя, като избягваше погледа му.

— Напротив, моя е. — Ангъс приближи още една крачка напред, като я принуди да го погледне. — Брайс ми нареди да ви пазя. Аз пренебрегнах заповедите му и допуснах да пострадате. Треперя при мисълта какво би се случило, ако Брайс не беше се върнал да ви отърве от онзи страхливец Холдън Макей.

— Всичко е забравено — отвърна тя с тон, който не оставяше съмнение за чувствата й. — Бих помолила само никога повече да не споменаваш името на Холдън Макей.

Ангъс леко се поклони над ръката й.

— Както кажете, милейди. Този човек не съществува повече за нас.

Тя потрепери, докато вървяха по коридора, придружени от Ангъс. Ако можеше само думите му да са истина. Но бе факт, че някъде в горите около Кинлох Хаус се спотайваше Холдън Макей. И нищо чудно да таеше в сърцето си гняв и желание за мъст.

Ако изобщо успееше да избяга от тази крепост, към суровата природа се прибавяше и нова опасност. Един мъж, който не би проявил милост към нея.