Рут Ланган
Замъкът на варварина (3)

Трета глава

Когато вратата на стаята отново се отвори, Мередит мигом посегна към кинжала на кръста си, за да се приготви за среща с Брайс Кембъл. Очите й блестяха решително като на воин преди битка.

— Донесох ви храна, милейди.

Като видя слугинята, Мередит шумно изпусна дъх.

Девойката бе висока почти като мъж, с грижливо сплетена руса коса, увита на венец около главата. Когато постави подноса върху масичката край камината, Мередит забеляза, че ръцете й са загрубели от работа.

— Как се казваш?

— Кара.

— Отдавна ли работиш при Брайс Кембъл, Кара?

Момичето с лекота издърпа тежкия дървен стол и го предложи на Мередит да седне.

— Родена съм тук, в Кинлох Хаус, докато господарят Кембъл и баща ми са били във Франция. Баща ми загинал в битка по чужди земи и господарят Кембъл благоволи да ни остави с мама да живеем в замъка.

— И не ти ли е неприятно, че те принуждават да слугуваш?

— Милейди, тук сме спокойни. Ако господарят Кембъл ни бе изпъдил, къде щяхме да отидем?

— Нямаш ли близки?

— Майка ми има двама братя, но те си имат семейства. Щяхме да им бъдем в тежест и след време щяха да ни намразят. Господарят Кембъл го предвиди и ни приюти.

Мередит усети топлата нотка, която прозвучаваше срамежливо в тона й всеки път, когато споменеше Брайс Кембъл.

— Нима може толкова жесток човек да се радва на подобна преданост?

— Жесток ли?! — Кара звънко се разсмя. — Господарят Кембъл е добър и справедлив. Никога не съм го видяла да проявява жестокост. — Тя сниши глас. — Ала за жалост небето го е орисало с избухлив нрав. Мама често споменава как татко казвал, че никога не би кръстосал с него меч в битка.

Мередит си припомни ругатните в мрака, изречени яростно и усети как отново потръпва. Да, Кембъл наистина имаше опасен нрав.

— Ала той също тъй бързо прощава и забравя. В цяла Шотландия няма по-добросърдечен и честен човек от него. Понякога дори на враговете си прави добрини.

— Не те разбирам.

Кара я погледна в очите и поясни:

— Бащата на Джейми Макдоналд беше от низините.

— Аз си помислих, че момчето е син на Кембъл.

— Син ли?! — Кара се усмихна развеселена. — Йън Макдоналд и синът му единствени оцелели от целия клан, имотите на който били подпалени и ограбени една нощ. Йън Макдоналд бил убеден, че виновникът е Кембъл и дошъл в планините да търси отмъщение.

— И какво станало с Йън? — попита тихо Мередит.

— Загинал в неравния бой. Когато Брайс научил, че в низините не са останали никакви близки на момчето, които да го отгледат, прибрал го. Джейми Макдоналд е като син на Брайс.

Внезапно Кара преглътна, смутена от това, че се е разбъбрила.

— Дано не съм издала нещо поверително, като ви разправих това, милейди. Но никой не бива да смята Брайс Кембъл за несправедлив човек. — Тя избегна погледа на Мередит, притеснена, че е прекрачила границите на позволеното. — Ще ви оставя да се нахраните. Щом свършите, ще дойда пак да ви донеса топли дрехи. — Тя погледна роклята на Мередит. — Не искам да кажа, че сте зле облечена. Изглеждате прекрасна като младоженка!

Храната, която само допреди минути бе изглеждала тъй апетитна, изведнъж се стори безвкусна на Мередит. Тя бутна чинията настрани.

— Бях младоженка. Съвсем за малко.

Като видя мрачното лице на Мередит, Кара възкликна:

— Но какво се е случило, милейди?

— Той бе още почти момче — прозвуча гласът на Мередит някак унесено. — Направи това, което семейството му искаше от него. Също както и аз. — Тонът й стана суров. — Смъртта го застигна пред олтара.

Мередит стана от стола си, прекоси стаята и застана пред пламтящия огън. Внезапно й бе станало студено. Ужасно студено. Сцената отново се повтори в съзнанието й и тя преплете ръце толкова отчаяно, че те побеляха.

— Убит със стрела, изстреляна от лъка на Брайс Кембъл. Същият този Брайс Кембъл, за когото твърдиш, че бил благороден и достоен човек.

— Много съжалявам, милейди.

Мередит бе тъй дълбоко потънала в мисли, че дори не чу как се затваря вратата, когато прислужницата си тръгна.

 

 

В голямата зала Брайс крачеше напред-назад пред камината, докато Ангъс и Холдън изпразваха халбите си. Макар клепачите на Джейми Макдоналд да бяха натежали, той все още упорстваше и не си лягаше. Потребността да бъде близо до Брайс, да научи какво става в низините, бе по-силна от потребността за сън.

Хрътките кротко лежаха около камината, като постоянно следяха с очи господаря си.

— Как можах да направя такава грешка?

— Братята Макензи много си приличат. От такова разстояние нищо чудно, че си сбъркал — опита се да го успокои Ангъс. — Не се ядосвай, стари приятелю. Ще убием Гарет следващия път.

— Следващия път! — извика Брайс насреща му с пламнали очи. — Нима смяташ, че отново ще рискувам живота на хората си да ги водя до пограничните райони само за да измия петното от името си?

— А защо не? — сви рамене Ангъс. — Знаеш, че те навсякъде биха те последвали.

— Но имат жени и деца, за които трябва да мисля. Няма да поставя живота им в опасност заради моята репутация.

— Тогава ще отидем двамата с теб — ухили се Ангъс. — Знаеш, че една добра схватка винаги ми доставя удоволствие. Особено с такива като Гарет Макензи.

— Ще дойда и аз с вас — скочи Джейми. — Няма да седя и да бездействам тук.

Гневът на Брайс се охлади и на смръщеното му лице се появи усмивка. Никога не можеше да устои на ентусиазма на Джейми.

— Да, лика-прилика сме си тримата.

— Значи можем да се върнем и да изпълним дълга си.

— Твоят дълг е да стоиш тук и да възмъжееш — рече Брайс нежно на момчето. После приближи до Ангъс и сложи ръка на рамото му. — Ще помисля над предложението ти и ще ти дам отговор утре.

— А с момичето какво ще правим? — попита Холдън.

— Да, момичето. — Брайс се опитваше да не мисли за онова, което бе почувствал, когато я докосна. Дори сега при спомена го избиваше топлина. Той сви рамене. — И за това ще помисля.

Прекоси залата и спря при стълбите. Хрътките го наобиколиха, нетърпеливи да го придружат до стаята му.

— Дано е заспала — измърмори Брайс. — Капнал съм от умора. Моля се да имам възможност за малко почивка.

— Да. — Ангъс го съпроводи до стълбището и се отправи към своите стаи в дъното на ходника. — Доста безсънни часове прекарахме. Ще се видим утре.

— И двамата сте глупаци — изсъска Холдън. — Нима не се сещате какво може да се направи с топло и меко женско тяло в нощ като тази.

Брайс се обърна гневно към него:

— Не говори така за шотландка! Особено пред момчето.

— Чувал съм такива приказки в конюшните.

— Но не и в този дом.

— Мисли за нея като за военна плячка — с лукава усмивка подхвърли Холдън. — И се радвай на дара, който ти се е паднал.

— Няма да говорим повече за това — с нисък, властен тон изрече Брайс. — Докато реша какво да правя с жената, към нея всички ще се отнасят с уважение.

— Да, да — изсмя се Холдън, — ще бъда крайно почтителен с лейди Мередит Макалпин.

Брайс усети иронията в тона на Холдън, но беше твърде уморен, за да продължи спора. Махна с ръка на приятелите си и се отправи към своите покои.

 

 

Мередит чу вратата да се затваря и мигом застана нащрек. Заслуша се в мекото шумолене, докато Брайс прекосяваше стаята. Чу как хрътките драскат с нокти по пода, отивайки към камината, за да се настанят за нощната си дрямка.

Хрътките… Не беше съобразила, че те ще го придружат в стаята.

Брайс постави още един пън в камината и пламъците затанцуваха, близнали сухата кора. Стаята внезапно се освети от буйния огън. Застанал пред леглото, Брайс свали туниката и ризата си и ги хвърли на един близък стол. Тя усети как леглото поддава под тежестта му, когато седна да събуе грубите си обувки.

Той повдигна завивките и сърцето й лудо запрепуска. Нима се канеше да легне до нея в леглото?! Бе се надявала, че ще се прояви като благородник и ще спи на софата в другия край на стаята.

Кинжалът в ръката й бе влажен и хлъзгав.

Облечена бе само в нощница, която Кара й бе донесла малко преди това. Момичето бе настояло да вземе със себе си собствената й рокля и фини пантофки. На сутринта те щяха да бъдат почистени и готови. Ала тогава, мислеше си Мередит с усмивка, тя щеше да бъде на километри далеч. Щеше да вземе някое наметало и обувки от дрешника на Брайс Кембъл.

Търпение, напомни си тя. Въпреки всички неочаквани промени в плановете й — кучетата и мъжът в леглото до нея — тя трябваше да изчака подходящия момент. Да чака, преструвайки се, че спи, додето Брайс Кембъл отслабеше своята бдителност. Ако разбудеше у него някакво подозрение, всичко щеше да бъде загубено.

От топлината на дъха му върху бузата си разбра, че е с лице към нея. Не смееше да го погледне. Можеше да забележи лекото трепкане на клепачите й. Щеше да чака, докато огънят загасне и дишането му стане равномерно.

Клепачите й натежаха. Тялото й копнееше за благословената забрава на съня, но тя бе решена да му се възпротиви с волята си. Единственият й шанс да избяга бе да забие кинжала в сърцето на Брайс Кембъл и да изчезне в гъстите гори на планинската област.

Той се размърда и бедрото му докосна нейното. Тя лежеше абсолютно неподвижна, призовала цялото си самообладание.

Колко странно бе да лежи не в брачното си ложе, а в леглото на един дивак, който я бе взел като своя пленница. Колко смущаващо топла бе плътта му! Тази мисъл я разтърси. Не биваше да си позволява да мисли за него като за мъж. Той беше жесток тиранин, който щеше да съжалява, че се е захванал с една Макалпин.

Брайс въздъхна и се отмести. Преди тя да разбере какво става, той свали крака си надолу, при което отви и двама им.

Мередит се осмели да хвърли бърз поглед през полуспуснатите си клепачи. Ако и той отвореше очи, веднага щеше да забележи кинжала. Самата тя лежеше вцепенена, боеше се да диша, боеше се да преглътне дори. На светлината на огъня острието проблясваше зловещо. Нямаше къде да го скрие.

Той изстена и неочаквано обхвана кръста й с ръка. Бързо погледна лицето му. Очите му бяха плътно затворени. Събрала смелост, тя си позволи да го огледа.

Господи, та той беше гол! Толкова бе поразена, че понечи да се отдръпне, преди да е помислила какво прави. При това й движение пръстите му се сключиха около нея и я притеглиха по-близо.

Ръката, с която държеше кинжала, бе мокра от пот. Стисна го помежду него и себе си, молейки се да не го изпусне в смущението си.

В камината лумнаха искри и за миг осветиха стаята. Той неволно се размърда и я притегли още по-близко до себе си. Лицето му бе точно до нейното, а устните му докосваха кичур коса на слепоочието й.

Близостта на мъжа я разсейваше. Всичките й внимателно подготвени планове рухнаха. С устните му, притиснати към слепоочието й, се чувстваше неспособна да мисли, дори да помръдне. Слюнка изпълваше устата й и тя се насили да преглътне. Звукът сякаш отекна в тишината на стаята.

Той измърмори нещо в съня си и я притисна още по-здраво. Никога в живота си не бе се озовавала тъй близо до мъж. Най-малко пък до гол мъж.

При всяко вдишване косъмчетата по торса му се докосваха до гърдите й и изпращаха тръпки по цялото й тяло. Болезнено усещаше бедрата му, допиращи се до нейните. Ръката на кръста й бе тъй топла, че пареше плътта й.

Въпреки туптенето на сърцето си се насили да се вслуша внимателно в звука на дишането му.

Кротко. Равно.

Време беше. Преди да забрави коя е и защо е тук. Преди да забрави, че той е чудовище. Убил бе Дезмънд Макензи и я бе отнесъл вдън гори като своя законна плячка. Присъствието на кучетата му не биваше да я плаши. Време бе да откупи свободата си дори с цената на неговия живот.

Пръстите й се сключиха около дръжката на кинжала. Влажни, потни пръсти. За миг пусна ножа, за да ги избърше в чаршафите под себе си. После отново сграбчи решително оръжието и се надигна на колене. Вдигна ръка и замахна с цялата си сила. В последната секунда затвори очи. Не искаше да види как острието пронизва сърцето му.

 

 

Брайс сънуваше.

Красива жена, цялата в бяло, тичаше към него, протегнала ръце, а дългата й тъмна коса се вееше от вятъра. Той я грабна и я повдигна, като притисна устни до нейните. Бавно и с нега тя се плъзна надолу по тялото му, докато краката й докоснаха земята. Усещаше допира на гърдите и бедрата й. Ръцете му обхванаха кръста й и я притеглиха. Внезапно тя се отдръпна от него. Усмивката й се превърна в зловеща гримаса. Ръката й замахна. Вместо да го погали, тя го зашлеви с плесница. Много силно.

Брайс се събуди, за да избяга от гневното и зло видение.

 

 

Мередит усети как дюшекът се отмести, когато Брайс се изтъркаля настрани. Кинжалът успя само да го одраска по рамото. Бликна кръв и потече по ръката му. Тя отново вдигна оръжието, решена този път да нанесе точен удар. Ала преди да е успяла още да замахне, ръката й бе уловена в такава здрава хватка, че тя извика от болка.

Той изруга силно и гневно, стиснал малката й ръка.

— Пусни ножа или, кълна се, ще изпотроша всяка кост в това прекрасно тяло!

— Не, няма да се дам!

Все още бе коленичила, разкрачена над тялото му, и се бореше да овладее оръжието.

— Да ми се дадеш? — изръмжа той и се превъртя, като я притисна под себе си. — Че това е най-малкото, което може да ти се случи, жено! Ще умреш, ако не оставиш оръжието. Хайде, веднага!

Той вкопчи палец към китката й с такава сила, че костите й едва не се счупиха. С вик тя отпусна пръсти и ножът падна.

Той го взе и го тикна под леглото, сетне се вгледа във фигурата, притисната под него.

— Мислех си, че е сън. — Гласът му бе нисък, с опасна нотка. — Ако не бях се събудил навреме, щеше да ме убиеш.

— Да! Ти заслужаваш да умреш заради това, което стори.

Усети, че в очите й парят сълзи и се помъчи да ги отпъди.

Ръката й бе изтръпнала до безчувственост. Дали не бе я счупил? Опита се да раздвижи пръсти и усети остра пареща болка.

— Аз само защитих честта си. — Ръцете му продължаваха да я държат в груба хватка. — Гарет Макензи отправи срещу мен неверни обвинения и ми приписа престъпления, които знае, че не съм извършил.

— Какво общо имам аз с това?

— Нищо — рязко отвърна той. — Враждата ми не е с теб. Ти просто бе едно незначително препятствие за справедливото ми възмездие.

— Справедливо?! Онова, което извърши, не може да се нарече справедливо.

— Да. — Той сведе очи. Гневът все още бушуваше у него, но постепенно отслабваше. — Нямах намерение да те забърквам в това, момиче. Така се случи…

— Тогава честта те задължава да ме пуснеш! — За миг усети как я изпълва надежда, но следващите му думи я попариха.

— Кланът Макензи не зачита честта. Те зачитат само силата. Казах ти вече. Ти ще бъдеш примамка за Гарет Макензи.

Сърцето й заби учестено. Нима този луд не се поддаваше на гласа на разума?

Той вдигна от пода една риза и откъсна от нея ивица плат. С пестеливи движения я омота около раната си и отново се обърна към Мередит.

— Вържи го здраво. Така кръвта ще спре.

Тя едва успя да се справи с треперещи пръсти. Виждаше й се абсурдно, че минути по-рано бе готова да го убие. Ето че сега превързваше раната му.

Внезапно милиони горещи иглици прободоха безчувствената й досега ръка. Той забеляза как тя плахо размърда пръсти.

— Счупена е — изрече тя с равен глас. — Ти я счупи.

Той мълчаливо се взираше в ръката й.

Вече не можеше да удържи сълзите си и колкото и да се бореше, те бликнаха по страните й.

Добре съзнаваше, че не плаче само заради ръката си, а най-вече защото бе проиграла последната си възможност да избяга.

Разчувстван от сълзите й, той хвана ръката й и прокара опитно пръсти по нейните.

— Не е счупена — изрече сухо. — Вероятно е навехната. Ако отново вдигнеш оръжие срещу мен, ще пострадаш още по-тежко.

Несъзнателно той продължи да държи ръката й. Бе толкова малка! Толкова мека… Как можеше от такава малка ръка да зависи животът му? Гневът у него се смеси с други, нови чувства. Ръцете му мигом станаха нежни.

— Такава прекрасна примамка. Как би могъл Гарет Макензи да устои?

Тя забеляза особения поглед в очите му и отново я обхвана ужас. Бе тъй уязвима. А той — тъй опасен.

— Както сам каза, Гарет няма чувства към мен. Няма да се хване в капана ти.

— Струва ми се, че се подценяваш — изрече той с глас, който внезапно бе добил дрезгави нотки. — Не са много мъжете, които биха устояли на очевидните ти прелести.

Сърцето й подскочи чак до гърлото. Да, той наистина бе твърде опасен. Брайс сведе лице, устните им бяха само на педя разстояние. Тя почувства топлината на дъха му, който се смеси с нейния.

Проклетият Холдън Макей, рече си Брайс. Бе посял семето на страстта в съзнанието му. А сега при тази близост с жената мислите, изречени от Холдън, изцяло парализираха волята му.

— Боя се, че ще трябва да пробвам примамката.

— Не! — Тя се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво.

Устните му докоснаха нейните. Усети как я залива топлина и извърна глава, за да избегне тази съблазън.

Брайс измърмори нещо неясно, хвана здраво главата й от двете страни и притисна устата си към нейната.

В първия миг усети неосъзнат импулс, от който цял подскочи. Разбра, че и тя го е усетила, защото устните й потрепериха.

Бе така стъписан от реакцията си, че вдигна глава за миг и се взря дълбоко в очите й. А те като трепкащи зелени езерца отразиха погледа му. Прочете в тях изненада. И невинност.

Невинност? Милостиви боже! Девица?

Но нали бе само сгодена. Нима никога не бяха се опознали отблизо с Дезмънд Макензи?

Наблюдаваше лицето й, омагьосан от нейната красота. Ала зад красотата, зад невинността чувстваше нещо повече. У нея имаше огън. Топлината му едва не го изпепели.

Бавно и страстно допря устни до нейните, опиянен от чувствата, които се преливаха помежду им. А после с въздишка направи целувката по-дълбока, опивайки се от нейната сладост и невинност.

Мередит беше целувана и преди. В тъмното я бяха причаквали младежи, за да си откраднат някоя целувка. Имаше и сватбени тържества, където се позволяваше на младите да опитат алкохол. А такива неща често водеха до първите пориви на младежко желание. Веднъж я бе целунал самият Гарет Макензи. Почувства се изплашена и леко отвратена. Усети нещо мъгляво и неприятно у този мъж. От този момент нататък винаги го бе избягвала. Целувала бе брат му Дезмънд. Но и двамата бяха деца и целувките им не бяха нищо повече от докосване на устни.

Ала това… Това беше нещо толкова различно, вълнуващо, възбуждащо, че едва успяваше да сдържа ударите на сърцето си. То се блъскаше тъй силно в гърдите й, че той сигурно го чуваше.

Дланите, които обгръщаха лицето й, бяха груби и мазолести, а и достатъчно здрави, за да я пречупят. И все пак допирът им бе тъй неочаквано нежен, че тя почувства как цяла се разтапя.

Брайс усети постепенната промяна у нея. Макар да бе все още напрегната и уплашена, вече реагираше. Като жена, пробуждаща се от дълбок сън.

Ако я задържеше достатъчно дълго, щеше да бъде негова.

Тази мисъл го стресна и разтревожи. Ако бе отгатнал правилно, тя никога не бе била с мъж. Не го бе очаквал. Не бе и помислял, че ще срещне такава невинност. Не бе му хрумвало, че ще я пожелае. Това усложняваше нещата. Съзнаваше, че трябва да сложи край.

И въпреки това се забави още миг, безсилен да прекъсне този допир. Никога не бе изпитвал такова желание да легне с жена и да вземе всичко, което тя може да му даде.

Нуждата да вземе се превърна в нужда сам да даде. Ако не престанеше веднага, щеше да загуби контрол над себе си. А това не бе по вкуса му. Никога не бе посягал на девица.

Вдигна глава и се отдръпна.

Мередит лежеше неподвижна и го гледаше. Дишането й бе накъсано, сърцето й биеше учестено.

— Чудесна примамка — прошепна той.

— Бъди проклет навеки!

Брайс се усмихна, но онова особено чувство, заседнало под лъжичката му, остана и все още го подтикваше да вземе онова, на което нямаше право.

Отблъсна я от себе си.

— Хайде, заспивай. — Гласът му прозвуча по-грубо, отколкото бе възнамерявал.

Забеляза изражението в очите й. Облекчение? Благодарност? Мислила ли бе, че ще трябва да се бори с него?

— Няма да спя в едно легло с теб.

Той сви безгрижно рамене.

— Спи на пода тогава. Но внимавай с кучетата.

Брайс се зави с кожите и се отмести към другия край на леглото. Пулсът му бе толкова учестен, сякаш бе препускал часове из планината. Ала ръцете му, както забеляза, бяха доста разтреперани, за да държат меч.

Мередит се сгуши на кълбо възможно най-далеч от него. Какъв избор имаше? Да спи на пода или на леглото, но заедно с него. Ала какво ли можеше да очаква от негодник като Брайс Кембъл?

Нямаше да посмее да потъне в сън редом с него. Ако заспеше, той сигурно щеше да се възползва от слабостта й.

Когато сънливостта взе да я преборва, си даде сметка, че не тя бе прекъснала целувката им, а Брайс Кембъл. И в случай, че бе поискал да я насили, тя едва ли бе в състояние да му попречи. Обзе я гняв от безволието й. Оказала се бе безсилна да откаже брака с Дезмънд, макар че не го обичаше. А сега отново бе безсилна да избяга от варварина, който я държеше като своя пленница в планините.

Никога вече нямаше да бъде безсилна.

Почуди се дали да не се увие с някоя кожа и да легне при кучетата пред камината. Ала бе толкова уморена вече. Направо съсипана.

Преди да заспи, още дълго я мъчиха натрапчиви мрачни мисли. И те всички бяха свързани с мъжа, който спеше мирно и кротко до нея.