Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (9)

VIII

Гостите му си тръгнаха рано и като взе книгата си, д-р Сондърз полегна в плетения шезлонг. Погледна часовника си. Едва минаваше девет часа. Имаше навика да изпушва половин дузина лули всяка вечер. Обичаше да започва в десет часа. Изчакваше момента без нетърпение, предвкусваше го с леко вълнение, което беше приятно, затова не желаеше да скъсява времето, като измести напред часа на заниманието си.

Повика Ах Кай и му каза, че на сутринта ще отпътуват с платнохода на непознатите. Момчето кимна. И то се радваше, че ще се измъкне оттука. Д-р Сондърз го беше взел на служба тринадесетгодишно, а сега вече беше на деветнадесет години. Беше слаб, миловиден младеж с огромни черни очи и гладка като на момиче кожа. Късо подстриганата му катраненочерна коса приличаше на нахлупена шапка. Овалното му лице имаше цвят на стара слонова кост, често се усмихваше и тогава се виждаха два реда изумително красиви зъби — ситни, бели и равни. Облечен в къси китайски панталони от бял памук и в тясно сако без яка, той беше така невероятно изящен, че предизвикваше възхищение. Движеше се безшумно, а жестовете му притежаваха вродена грация, каквато имат котките. Д-р Сондърз понякога се ласкаеше от мисълта, че Ах Кай се отнася към него с любов.

В десет часа докторът затвори книгата и извика момчето.

Ах Кай влезе. Доктор Сондърз спокойно наблюдаваше как взема от масата малкия поднос, на който бяха газената лампа, иглата, лулата и кръглата тенекиена кутия с опиума. Момчето го остави до доктора, седна на пода с кръстосани крака и запали лампата. Подържа иглата на пламъка и с нагорещения край измъкна малко опиум от кутията; намачка го със сръчните си пръсти, докато стана на топчица, и внимателно го сложи над малкия жълт пламък. Д-р Сондърз гледаше как топчицата зацвъртя и се наду. Момчето я дръпна от пламъка, наново я омеси и пак я нагря; сложи я в лулата и я подаде на господаря си. Докторът я пое, дръпна бързо и силно, като опитен пушач и погълна сладкия дим. Задържа го за момент в дробовете си и после бавно го издиша. Върна лулата. Момчето я изчисти и я сложи на подноса. Отново нагря иглата и започна да приготвя друга топчица. Докторът изпуши втората лула, после третата. Момчето се надигна от пода и отиде до кухничката. Върна се с каничка жасминов чай и го наля в една китайска купа. За момент ароматът на чая измести острата миризма на наркотика. Докторът лежеше върху шезлонга, опрял главата си на възглавничката, и гледаше тавана. Мълчаха. Наоколо цареше тишина — единственият звук, който я нарушаваше, беше пронизителният писък на гущера. Докторът гледаше как влечугото стои неподвижно на тавана — зелено животинче с вид на древно миниатюрно чудовище, което от време на време правеше рязко движение, ако някоя мушица привлечеше вниманието му. И Ах Кай запали цигара, взе някакъв необичаен струнен инструмент, подобен на банджо, и с увлечение тихо засвири. Тъничката мелодия бавно изпълваше стаята, звуците изглеждаха несвързани, само от време на време човек сякаш долавяше начало на песен, но тя оставаше недовършена и ухото се чувствуваше измамено; това беше бавна и печална музика, неразбираема, като различния аромат на цветята, сякаш само намекваше за нещо, загатваше сегиз-тогиз, подсказваше ритъма, според който човек да създаде в душата си по-дълбока музика, отколкото чува с ушите си. От време на време рязък дискорд като скрибуцане на калем по плоча изненадващо изопваше нервите. На душата той носеше същото плахо потръпване, което изпитва тялото, ако разгорещени се хвърлим в леденостуден басейн. Момчето седеше на пода, потънало в красотата на самовглъбяването, и замислено дърпаше струните на лютнята си. Д-р Сондърз се чудеше какви ли неясни чувства го вълнуват. Тъжното му лице беше безизразно. Сякаш търсеше в паметта си мелодии, познати от някое отколешно съществуване.

Междувременно момчето го погледна, по лицето му пробяга очарователна усмивка, която внезапно освети чертите му, и попита господаря си дали вече е готов. Докторът кимна. Ах Кай остави лютнята и отново запали малката лампа. Приготви нова лула. След нея докторът изпуши още две. Това беше дажбата му. Пушеше редовно, но умерено. Отново се облегна и се отдаде на мислите си. Ах Кай си приготви две лули и след като ги изпуши, угаси лампата. Лежеше на рогозката, подложил под главата си дървено трупче, и накрая заспа.

Докторът беше изпаднал в състояние на изключително спокойствие и разсъждаваше върху тайната на съществуванието. Тялото му така удобно се беше разположило в шезлонга, че напомняше за себе си само доколкото изпитваното от него смътно усещане за наслада се добавяше към облекчението, изпитвано от душата. В това състояние на освобождаване душата сякаш надзърташе отгоре към плътта, доброжелателно търпелива, както се отнасяме към приятел, който ни досажда, но ни дарява с любов. Усещаше разума си необикновено буден и жив, но без това да се дължи на безпокойство или притеснение; в подвижността на ума му имаше увереност — вероятно по същия начин великият физик се движи сред познатите си символи; в бистротата на мисълта му се появи абсолютно блаженство, каквото има в чистата красота. Изпитваше върха на съвършенството. Беше господар на пространството и времето. Нямаше въпрос, който да не може да разреши, ако пожелае; всичко беше изключително просто и ясно; изглеждаше глупаво да размишлява върху трудностите на съществуванието, след като беше получил върховното удоволствие да съзнава, че може да извърши всичко, което пожелае.