Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (26)

XXV

Ерик вървеше надолу по плажа целенасочено с отмерената стъпка на човек, който сякаш е тръгнал да провери колко е дълга обиколката на земята — така както измерват дължината на подаването при крикета. Беше спокоен. Изхвърли от мислите си безсрамния намек на шкипера, от който чувствуваше неприятен вкус в устата. Плю, като че ли беше пил горчиво лекарство, от което му се повдигаше. Тъй като не му липсваше чувство за хумор, засмя се тихо, като си спомни колко абсурдно беше предположението. Фред беше още момче. Ерик не си представяше, че някоя жена би си задържала погледа на него; пък и познаваше Луиз прекалено добре, за да допусне дори за миг, че тя изобщо би помислила за него.

Плажът беше безлюден. Хората вече спяха. Той тръгна по кея и като наближи „Фентън“, извика. Шхуната беше закотвена на стотина ярда от брега. Светлината от нея като немигащо око падаше върху гладката водна повърхност. Извика отново. Не му отговориха. Някъде под него се чу приглушен, сънен глас. Беше чернокожият, който чакаше в лодката на капитан Никълз. Ерик слезе по стъпалата и видя, че тя е вързана за последната греда на парапета. Човекът беше полузаспал. Прозина се шумно и се разкърши.

— Тази лодка от „Фентън“ ли е?

— Аха. Какво искаш?

Чернокожият си беше помислил, че това е шкиперът или Фред, но като разбра грешката си, ядоса се и загледа подозрително.

— Закарай ме до кораба. Искам да видя Фред Блейк.

— Няма го там.

— Сигурен ли си?

— Освен да е плувал на връщане.

— Хубаво. Лека нощ.

Човекът изръмжа недоволно и отново се намести да спи. Ерик тръгна обратно по потъналия в тишина път. Реши, че Фред е отишъл до плантацията, а Фрит се е разприказвал и го е задържал. Усмихна се, като си помисли колко непонятни ще бъдат на момчето мистичните изказвания на англичанина. Фрит го биваше за това. Ерик харесваше Фред. Зад претенциозните разговори, изпълнени със светска мъдрост, зад приказките за надбягвания и крикет, за танци и боричкане, човек не можеше да не усети един приятен и най-обикновен характер. А и самият Ерик отчасти съзнаваше, че младежът е добре настроен към него. Боготвореше го като герой. В това нямаше кой знае каква беда. Временно чувство. Хлапето беше почтено. Ако му се отдадеше случай, от него можеше да излезе нещо. На Ерик му беше приятно да разговарят, макар че темите на разговорите явно бяха чужди на Фред, но човек усещаше, че дори тогава правеше опити да ги проумее. Възможно беше, ако хвърлиш семе на тази благодатна почва, да поникне прекрасно растение. Ерик крачеше все по-нататък, с надеждата да срещне Фред; щяха да се приберат заедно, можеше да го заведе до къщата, да си направят угощение със сирене, бисквити и бира. Не му се спеше. Хората, с които можеше да си поговори на острова, не бяха много; с Фрит и стария Сван беше най-вече слушател. Нощта беше хубаво време за сериозни разговори. „Говорехме, докато уморено слънцето се спускаше надолу по небето“^[1] — каза на глас той.

Ерик не споделяше личните си работи, но реши да каже на Фред за годежа си с Луиз. Искаше му се да го уведоми. Тази вечер изпитваше силно желание да говори за момичето. Понякога любовта така го завладяваше, че ако не се довереше на някого, сърцето му можеше да се пръсне. Докторът беше стар и не го разбираше; на Фред би могъл да каже неща, които би се притеснявал да сподели с по-възрастен човек.

Плантацията беше на три мили, но той неусетно ги извървя, потънал в мисли. Когато стигна, се зачуди. Странно беше, че не срещна по пътя Фред. После му хрумна, че Фред може да е отишъл в хотела по времето, когато той беше на брега. Как можа да не се сети по-рано! Но какво да се прави. Така и така вече беше дошъл, можеше да поседне за малко. Ясно, че всички бяха заспали, нямаше да ги безпокои. Той често правеше това — отиваше до бунгалото, след като те си бяха легнали, сядаше отвън и потъваше в размисъл. В градината под верандата имаше стол, на който старият Сван понякога сядаше на хладина привечер. Беше пред стаята на Луиз и на Ерик му действуваше необикновено успокоително да седи тихо, да гледа прозореца и да си мисли, че тя кротко спи вътре под мрежата против комари. Прекрасната й пепеляворуса коса, разпиляна по възглавницата; легнала на една страна; младите й гърди, които се повдигат и спускат; дълбоко заспала. Чувството, което го изпълваше, когато си я представяше така, беше ангелски чисто. Понякога му ставаше малко мъчно, че тази невинна красота ще трябва да загине, че смъртта ще отнеме жизнеността на това нежно прекрасно тяло. Изпитваше ужас, че нещо толкова съвършено ще трябва да умре. Често седеше така чак докато в ароматния въздух се усетеше лек хлад, а шумоленето на гълъбовите крила му напомняше, че денят е започнал. Това бяха часове на покой, на пленително безгрижие. Веднъж видя как щорите леко се отварят и Луиз се показва навън. Може би горещината я беше притеснила, беше се стреснала в съня си и искаше да подиша чист въздух. Босите й крака прекосиха верандата, тя сложи ръце на парапета и се загледа в звездната нощ. Беше гола до кръста, увила саронг около бедрата си. Повдигна ръце и ги прекара през косата си, спусната по раменете. Тялото й се открояваше като излято от сребро на фона на тъмната къща. Не приличаше на същество от плът и кръв. Беше момиче-дух и Ерик, обхванат от мисълта за стари датски легенди, почти очакваше тя да се превърне в прекрасна бяла птица и да отлети към фантастичните земи на изгрева. Седеше неподвижно. Тъмнината го скриваше. Беше толкова тихо, че когато тя леко въздъхна, той чу въздишката й така ясно, сякаш я беше прегърнал и сърцето й биеше до неговото. Тя се обърна и се прибра в стаята си. Спусна щорите.

Ерик тръгна по черния път, който водеше към къщата, и седна на стола, обърнат към стаята на Луиз. Къщата беше тъмна. Обгръщаше я толкова плътна тишина, че човек би помислил живеещите вътре не за заспали, а за умрели. В тишината обаче нямаше нищо злокобно. Цареше изключително спокойствие, което вдъхваше сигурност. Изпълваше с доверие като докосването до гладка моминска кожа. Ерик въздъхна облекчено. Изпита тъга, но тъга, в която нямаше вече мъка по милата Катерин Фрит, която не беше вече между живите. Искаше винаги да запази спомена за добрините, които му беше направила, когато беше свенливо и неопитно момче, току-що дошло на острова. Боготвореше я. Тогава тя беше жена на четиридесет и пет години, но нито работата, нито ражданията на децата бяха навредили на мощната й фигура. Беше висока, пълногърда, с разкошна златиста коса, напета. Изглеждаше така, сякаш щеше да доживее стоте. Тя зае в неговото сърце мястото на майка му — храбра жена, жена с характер, която той беше оставил в една ферма в Дания, а в негово лице Катерин обичаше синовете, които беше родила преди години, отнети й от смъртта. Той обаче чувствуваше, че отношенията между тях бяха по-интимни, отколкото ако бяха майка и син. Никога не биха разговаряли толкова откровено. Той я обичаше, обожаваше я и беше много щастлив от мисълта, че тя също го обича. Още тогава сякаш нещо му говореше, че любовта, която може би щеше да изпитва в бъдеще към някое момиче, никога нямаше да бъде така кротка и успокояваща, като чистите чувства, които имаше към Катерин Фрит. Тя беше жена, която не четеше много книги, но притежаваше огромни знания, скрити дълбоко като в неразработена мина — натрупани, така да се каже, от безброй поколения чрез вечното в опита на расата, затова можеше да разговаря с начетени хора и да бъде на тяхното равнище. Беше от онези, които те карат да вярваш, че казваш чудесни неща; когато разговаряше с нея, мислите на човек течаха гладко. По природа беше практична и имаше точно чувство за хумор; бързо усещаше всичко нелепо и му се присмиваше, но добротата на сърцето й беше толкова голяма, че дори да ти се подиграваше, правеше го така внимателно, че още повече да я обикнеш. На Ерик му се струваше, че най-чудесната й черта беше нейната съвършена искреност, която сякаш се излъчваше от цялото й същество и носеше светлина в сърцата на всички, с които общуваше. Ерик изпита чувство на топла благодарност при мисълта, че животът й беше толкова щастлив, колкото тя заслужаваше. Бракът й с Джордж Фрит беше направо идилия. Когато той пристигнал на далечния красив остров, тя била от известно време вдовица. Първият й съпруг бил новозеландец, шкипер на шхуна, обслужваща търговията на острова и загинал в морето по време на урагана, който разорил баща й. Поради раняването в гърдите Сван не можел да се занимава с тежък физически труд и направо се съсипал от катастрофата, отнесла почти всичките му вложения. Двамата се преместили на плантацията, която той, с присъщия на скандинавците остър усет, пазил години наред като убежище в случай, че всичко пропадне. Тя била родила син от новозеландеца, но детето починало от дифтерия още като бебе. Никога не била срещала човек като Джордж Фрит. Никога не била чувала някой да говори като него. Той бил тридесет и шест годишен, с рошава щръкнала коса и с блуждаещ, романтичен поглед. Обикнала го. Сякаш нейният практицизъм и величествените й земни инстинкти намерили своето съответствие в това загадъчно безпризорно дете, което говорело с такова въодушевление за толкова възвишени неща. Обичала го с различна любов от любовта към грубия прост моряк, който й бил съпруг. Обичала го с всепоглъщаща нежност, с която искала да го защити и предпази. Чувствувала, че той стои безкрайно по-високо от нея. Изпитвала страхопочитание към големия му и жаден за знания ум. Нито за миг не преставала да вярва в добротата му и в гениалността му. Ерик си мислеше, че макар Фрит понякога да беше досаден, винаги ще бъде добре разположен към него, именно защото тя го беше обичала така предано, а той толкова много години я беше правил щастлива.

Катерин беше тази, която първа каза, че би искала Ерик да се ожени за Луиз. Тогава Луиз беше още дете.

— Тя никога няма да бъде толкова прекрасна, колкото си ти, мила Катерин — беше казал с усмивка той.

— Много по-прекрасна ще бъде. Сега още не си личи. Но аз зная това. Ще прилича на мене, но ще бъде много различна и ще бъде по-красива, отколкото аз изобщо съм била.

— Бих се оженил за нея само ако е съвсем като тебе. Не искам да се различава от тебе.

— Почакай, докато порасне. Тогава ще изпиташ голяма радост, че не е дебела и стара като мене.

Приятно му беше да си спомня този разговор. Тъмнината на къщата избледняваше и за миг той се сепна от мисълта, че се разсъмва, но после се огледа и видя, че младата луна плуваше над върховете на дърветата като празен варел, търкалян от прилива, а все още слабата й светлина падаше върху спящото бунгало. Ерик приятелски помаха на луната.

Когато тази силна, жизнена и яка жена по непонятни причини заболя от сърце и силните болезнени спазми на агонията й предсказаха, че с всеки изминат миг краят наближава, тя отново заговори с Ерик за желанието си. Бяха повикали Луиз от училището в Окленд, но момичето можеше да се върне само с някакъв обиколен рейс и щеше да бъде на острова след месец.

— Скоро ще навърши седемнадесет. Мисля, че на раменете си има умна глава, но е прекалено млада, за да се нагърби с всичко.

— Защо мислиш, че ще поиска да се омъжи за мене? — попита Ерик.

— Когато беше дете, тя те обожаваше. Вървеше подире ти като кученце.

— Така правят всички ученички. Schwarmerei^[2].

— На практика ти ще бъдеш единственият мъж, когото познава.

— Катерин, ти нали не би искала да се оженя за нея, без да я обичам?

Тя се усмихна с милата си иронична усмивка.

— Разбира се, че не. Но не мога да си представя, че няма да я обичаш.

За момент Катерин замълча. После каза нещо, което той не разбра напълно:

— Мисля, че се радвам, че няма да ме има тогава.

— Не говори така. Защо казваш това?

Тя не отговори. Поглади страната му и се засмя.

Сега Ерик се развълнува и натъжи, защото разбираше колко права е била. Склонен беше да приписва далновидността й на тайнствените предчувствия, които имат умиращите. Когато видя завърналата се Луиз, направо се изуми. Беше станала прекрасна девойка. Не го боготвореше така, както когато беше дете, но не беше и толкова свенлива, колкото преди; държеше се с него напълно свободно. Разбира се, беше много привързана към него, той не се и съмняваше в това — беше все така мила, нежна и внимателна; но той имаше чувството не точно, че го критикува, но че одобрява действията му с известна хладина. Това не го смущаваше, но все пак малко го притесняваше. Изражението й беше станало присмехулно и иронично — такова, каквото той беше виждал да има майка й, но докато при нея то притежаваше топлота, защото беше изпълнено с любов, при Луиз обезкуражаваше — никога не можеше да бъде сигурен, че тя наистина не му се подиграва. Ерик откри, че в отношенията си с нея трябваше да започне от самото начало; беше се променило не само тялото й, но и духът й. Тя с удоволствие му правеше компания, беше весела, ходеха заедно на същите дълги разходки, както едно време; къпеха се и ловяха риба; говореха и се смееха непринудено, както когато тя беше на четиринадесет, а той — на двадесет и две години; но той смътно усещаше, че в нея се е появило някакво отчуждение. Някога душата й беше прозрачна като стъкло; сега беше тайнствено забулена и той беше сигурен, че в дълбините й се криеше нещо, неизвестно за него.

Катерин умря внезапно. Получи пристъп на ангина пекторис и когато докторът-метис пристигна в къщата, вече не можеше да й помогне с нищо. Луиз съвсем се разстрои. Възрастта, която й беше донесло ранното съзряване, изчезна и тя отново се превърна в малко момиче. Не знаеше как да се справи с мъката си. Не беше на себе си. Дълги часове лежеше сгушена в скута на Ерик и плачеше безутешно като дете, което не може да проумее, че тъгата ще премине. Не съумяваше да превъзмогне създалото се положение и сляпо правеше това, което й казваше Ерик. Фрит беше направо съсипан и не можеше да проявява здрав разум. Прекарваше времето си, като пиеше уиски и плачеше. Старият Сван говореше за своите деца, които биха умирали едно след друго. Всичките се бяха отнасяли лошо с него. Между останалите живи нямаше нито едно, което да се грижи за старините му. Някои бяха избягали от него, други го бяха ограбили, бяха се женили, но той не знаеше за кого, а останалите бяха измрели. Човек би рекъл, че можеше поне едно от тях да прояви почтено отношение — да остане и да се грижи за баща си сега, когато имаше нужда от грижи.

Ерик се зае да уреди всички формалности.

— Ти си направо ангел — му беше казала Луиз.

Той видя светлината на любовта в очите й, но си позволи само да гали ръката й, като повтаряше да не бъде глупава — не искаше да злоупотреби с чувствата й, с обзелото я усещане, че е безпомощна и изоставена, за да поиска ръката й. Щеше да бъде нечестно от негова страна. Лудо я обичаше. Но щом се улови, че мисли така, веднага се поправи: обичаше я разумно. Обичаше я с цялата сила на здравия си интелект, с цялата енергия на могъщото си тяло, с целия плам на честния си характер; обичаше я не само заради красотата на невинното й тяло, но и за първите твърди прояви на младата й личност, за чистотата на девствената й душа. Любовта го караше да се чувствува по-силен. Усещаше, че може да се справи с всичко. И все пак, когато размишляваше за съвършенството й, което беше нещо повече от здрав дух в здраво тяло, за дълбоката й, чувствителна душевност, която чудесно съответствуваше на прекрасната форма, той се чувствуваше окаян и жалък.

Сега вече всичко се беше оправило. Съмненията на Фрит не бяха сериозни; можеше да му се повлияе — ако не се вслушаше в разумните доводи, поне щеше да се поддаде да го убедят. Но Сван беше много стар. Силите му бързо го напускаха. Може би щеше да се наложи да изчакат да умре и после да се оженят. Ерик се справяше отлично с работата си. Компанията нямаше да го остави вечно на острова. Рано или късно щяха да го преместят в Рангун, Банкок или Калкута. На края щяха да изпитат нужда от него в Копенхаген. За разлика от Фрит, той никога нямаше да се задоволи да прекара живота си на плантацията, като свързва двата края с търговия на разните видове мускатови орехи. А и Луиз не притежаваше спокойния дух на майка си, за да направи от брака си прекрасен идиличен живот на красив остров. Най-много от всичко в Катерин той обожаваше, че от обичайното в живота, от въртележката и ежедневието, от безкрайната работа по домакинството, от кроткия си нрав, от чувството си за хумор и от непретенциозните си изисквания тя беше създала направо модел на съвършена и завършена красота. За разлика от майка си, Луиз беше раздразнителна. Макар че приемаше създалото се положение спокойно, скитническият й дух се луташе. Понякога, когато седяха на останките от португалската крепост и гледаха морето, той усещаше, че в душата й се крие енергия, която жадува да се осъществи.

Често говореха за бъдещото си сватбено пътешествие. Той искаше да пристигнат в Дания напролет, когато след дългата жестока зима дърветата бурно се раззеленяват. Растителността в тази северна страна притежава нежна свежест, каквато никога няма в тропиците. Ливадите с пасящите по тях крави на черни и бели петна, скритите сред дърветата къщички с тяхната упойваща и спокойна красота не изумяваха човека, а го караха да се чувствува у дома си. А Копенхаген със своите широки, шумни улици, заобиколени от строгите редици внушителни къщи, с толкова прозорци, че човек се учудваше, с църквите и дворците в червено, построени от крал Кристиан, приличаше на град от приказките. Ерик искаше да заведе Луиз в Елсинор. На тези назъбени стени бащиният дух беше разговарял с датския принц. През лятото край Ересун^[3] беше великолепно; спокойното море беше сиво или млечносиньо на цвят; тогава животът беше весел, с много музика и смях, а в светлината на северната дрезгавина разговорите течаха приятно и непринудено. Трябваше да отидат и до Англия. В Лондон — в Националната галерия и в Британския музей. И двамата не бяха ходили в Англия. Щяха да отидат и до Стратфорд на Ейвън, до гроба на Шекспир. И, разбира се, в Париж. Париж — центърът на цивилизацията. Тя щеше да прави покупки по булеварда край Лувъра, щяха да отидат с кола до Булонската гора. Хванати за ръка, щяха да се разхождат сред дърветата на Фонтенбло. А Италия? По Гранд канал с гондола в лунна нощ! Заради Фрит трябваше да отидат до Лисабон. Щеше да бъде чудесно да видят страната, от която бяха потеглили корабите на старите португалци, основали империя, за която свидетелствуваха само няколко разрушени фортове и подобия на пристанища, но оставили безсмъртна поезия и неувяхваща слава. Да видиш това заедно с човека, който е всичко за тебе на този свят — съществуваше ли нещо по-съвършено в живота? В този момент Ерик усещаше какво има предвид Фрит с думите за Първичния дух, наричан от някои Бог — той не беше извън света, а вътре в него. Великият дух беше в планинските скали, в зверовете на полето, в човека, в гръмотевицата, разтърсила небесния свод.

Закъснялата луна обля с бяла светлина къщата. Придаде на строгите линии ефирен вид, на масивността — усещане за крехка и вълшебна призрачност. Внезапно щорите на Луизиния прозорец леко се повдигнаха. Ерик затаи дъх. Ако го бяха попитали какво иска най-много от всичко на света, щеше да каже, че иска да я види — само за миг. Луиз излезе на верандата. Беше облечена само в саронга, в който спеше.

На лунната светлина тя изглеждаше като привидение. Нощта сякаш замря и тишината заприлича на живо същество, което се ослушва. Луиз направи няколко крачки и се огледа. Искаше да се увери, че навън няма никой. Ерик очакваше да отиде до парапета, както в онази нощ, и да постои там. Мислеше, че на тази светлина сигурно ще види дори цвета на очите й. Тя се обърна към прозореца на стаята си и тихо каза нещо. Появи се мъж. За миг спря — може би да улови ръката й, но тя поклати глава и посочи с очи парапета. Той отиде до него и бързо го прекрачи. Погледна към земята — на шест фута под него — и леко скочи. Луиз се промъкна обратно в стаята си и спусна щорите.

Известно време Ерик беше така слисан и озадачен, че не разбра какво става. Не вярваше на очите си. Остана на мястото си — на стола на стария Сван — като закован, без да може да отмести погледа си. Мъжът се изправи, после седна на земята. Явно се обуваше. Внезапно Ерик усети, че мускулите му се напрягат. Скочи напред — мъжът беше само на няколко ярда от него, с един замах го сграбчи за яката на сакото и го вдигна на крака. От уплаха мъжът отвори уста да извика за помощ, но Ерик я запуши с огромната си тежка ръка. После бавно я смъкна, докато обгърна гърлото му. Мъжът беше така изненадан, че не оказваше никакво съпротивление. Стоеше глупаво, зяпнал Ерик, безсилен в мощните ръце на датчанина. Тогава Ерик го погледна и видя Фред Блейк.