Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Narrow Corner, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Огняна Иванова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла
Английска. Първо издание
Редактор: Панко Анчев
Художник: Владимир Иванов
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: К. Константинов
Коректор: Д. Мутафчиева
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978
William Somerset Maugham
The Narrow Corner
William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971
Библиотечно оформление Стефан Груев
Код 08 9536611311/5704–26–78
Дадена за набор на 7 март 1978 г.
Подписана за печат на 11 юли 1978 г.
Излязла от печат на 8 август 1978 г.
Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13
Изд. №1178
ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655
Цена 0,75 лв.
История
- — Добавяне
V
Обаче той не отиде веднага в странноприемницата. Поканата, която така сърдечно беше отправил към непознатите, не се дължеше на внезапен изблик на гостоприемство, а на една идея, която му беше дошла наум, докато разговаряха. Сега, след като беше прекъснал практиката си във Фу-Чжоу и не бързаше да се върне, беше решил да направи пътешествие до Ява — да си почине за пръв път от толкова години, преди отново да почне работа. Хрумна му, че ако го вземат на корабчето — ако не до Макасар, поне до някой от по-често посещаваните острови, може после да намери параход в посоката, където иска да отиде. Беше се примирил, че ще прекара още поне три седмици в Такана, защото нямаше как да замине, но Ким Чинг вече не се нуждаеше от услугите му и сега, когато му се отдаваше случай, обзе го невероятно желание да се възползува от това. Изведнъж мисълта да остане там, където беше, без да има някаква работа, му се видя непоносима. Вървеше надолу по широката улица, дълга не повече от половин миля, докато не стигна морето. Нямаше кей. Досами водата растяха кокосови палми, между тях бяха колибите на туземците от острова. Наоколо играеха деца, а в купищата боклук се ровеха изпосталели свини. Брегът се простираше в права, сребърна линия; на сушата имаше изтеглени няколко ладии и лодки, издълбани от отсечени дървета. Кораловият пясък блестеше под огненото слънце и пареше на петите дори през подметките на обувките. Грозни раци се разбягаха изпод краката му. Една от ладиите беше преобърната и трима тъмнокожи малайци, облечени в саронги, я поправяха. На стотина ярда рифът образуваше лагуна, в която водата беше бистра и дълбока. Няколко момчета лудуваха на плиткото. Една от шхуните на Ким Чинг стоеше на котва, а недалече от нея беше платноходът на непознатите. До спретнатия кораб на Ким Чинг той изглеждаше много занемарен и явно имаше нужда от пребоядисване. Изглеждаше много малък, за да кръстосва незнайните пътища на океана, и д-р Сондърз за миг се усъмни. Погледна към небето. Нямаше облаци. Нямаше вятър, който да поклаща листата на кокосовите палми. На брега беше издърпана тумбеста малка лодка и той предположи, че точно с нея двамата мъже бяха дошли до брега. На платнохода не се виждаше екипаж.
Като огледа добре всичко, докторът се обърна и се запъти към странноприемницата. Преоблече се в китайски панталони и копринена туника, в които по отколешен навик се чувствуваше най-удобно и като взе книга, седна на верандата. Навсякъде край странноприемницата растяха плодни дръвчета, а срещу нея, от другата страна на пътеката, имаше красива горичка от кокосови палми. Редиците им се издигаха високи и прави, а яркото слънце пронизваше листата и заливаше земята с причудливи петна жълта светлина. Отзад в пристройката-кухня слугата приготвяше лека закуска.
Д-р Сондърз не беше голям любител на книгите. Рядко отваряше роман. Заинтересуван от човешките характери, той обичаше да чете за странностите на човешката природа, затова беше чел и препрочитал Пепис[1], „Джонсън“[2] на Бозуел[3], „Монтен“[4] на Флорио[5] и есетата на Хазлит[6]. Обичаше стари книги за пътешествия и с удоволствие поглъщаше описанията на Хаклут[7] за страни, където никога не беше ходил. У дома си имаше доста голяма библиотека от книги за Китай, написани от първите мисионери. Не четеше нито за да се информира, нито за да обогати познанията си — в книгите търсеше повод за размисъл. Четеше с характерното за него иронично отношение и успяваше да намира в привидно скромните разкази за мисионерските преживявания такова количество смешки, което би учудило авторите. Беше кротък човек, обичаше да разговаря, но не се натрапваше на събеседника и се радваше на малките си остроумия, без да чувствува нужда да ги сподели с някого.
Сега държеше в ръка томче с пътешествията на Отец Хук, но четеше с раздвоено внимание. Мислите му бяха заети от двамата непознати, появили се на острова така неочаквано. Д-р Сондърз беше опознал толкова хиляди хора, докато живееше на Изток, че без усилие разбра що за човек е капитан Никълз. Капитанът беше негодник. По акцента личеше, че е англичанин, а щом като кръстосваше Китайските морета от толкова време, сигурно беше направил някаква поразия в Англия. На чертите му — зли и лукави — стоеше печатът на безчестието. Явно не беше преуспял много, щом като беше станал шкипер на този разнебитен платноход. Д-р Сондърз въздъхна при мисълта колко рядко мошеникът получава равностойна отплата за престъпните си деяния; ироничната въздишка замря в неподвижния въздух.
Ясно му беше, че по всяка вероятност капитан Никълз предпочиташе мръсната работа пред чистата. Изглеждаше му способен да се забърква и в най-лошото. Изпуснеше ли го човек от погледа си, вече не биваше да му се доверява. От него можеше да очакваш единствено да те измами. Каза, че познава Ким Чинг. По всяка вероятност рядко получаваше предложения за работа и сигурно с радост приемаше да го наемат китайци. Беше от онези хора, към които се обръщат, когато има да се прави нещо незаконно; не беше изключено по някое време да е бил шкипер на шхуна на Ким Чинг. Заключението, до което д-р Сондърз достигна, беше, че капитан Никълз доста му харесваше. Допадаше му доброжелателното държание на шкипера — то придаваше на мошеника приятна окраска, а диспепсията, от която страдаше, внасяше в положението забавна комична нотка. Хубаво беше, че вечерта отново щяха да се срещнат.
Д-р Сондърз проявяваше интерес към събратята си, който не беше нито твърде научен, нито твърде човечен. Използуваше възможността да се позабавлява. Разглеждаше хората безпристрастно и разгадаването на сложните личности му носеше същата наслада, която математикът получава от верния отговор. Не се възползуваше от нищо, което научаваше. Задоволството, което изпитваше, беше естетическо и ако опознаването и преценяването на хората създаваха у него чувство на голямо превъзходство, то той не съзнаваше това. За разлика от другите, имаше малко предразсъдъци. Чувството на неодобрение му беше чуждо. Много хора са погълнати от пороците, които упражняват и не проявяват достатъчно търпение спрямо онези, които са им безразлични; други, с по-неограничен ум, след като поразмислят, проявят търпимост — но търпимост по-често на теория, отколкото на практика; малко обаче са онези, понасящи без неодобрение поведение, различно от собственото им. Рядко човек се стъписва, като научи, че някой си е прелъстил чужда жена, може да остане невъзмутим ако разбере, че някой лъже на карти или е подправил чек (макар да не е толкова лесно, ако самият ти си жертвата); но често му е трудно да стане пръв приятел на човек, който говори некултурно или загребва сос с ножа си. Д-р Сондърз обаче не се вълнуваше от подобни чувства. Лошите обноски при хранене му правеха не повече впечатление от една гноясала рана. Доброто и злото за него бяха не по-значителни от хубавото и лошото време. Приемаше ги такива, каквито са. Съдеше, но не осъждаше. Присмиваше се.
С него човек лесно се разбираше. Допадаше на много хора. Но нямаше приятели. Беше приятен събеседник, но нито търсеше близост, нито я даваше. В света нямаше никой, към когото да не изпитваше безразличие. Беше самодоволен. Щастието му не зависеше от други хора, а от самия него. Беше егоист, но тъй като едновременно с това беше остроумен и не проявяваше външно интерес, това беше известно на малко хора и не им причиняваше неудобство. Тъй като не се стремеше към нищо, никога не стоеше на пътя на някого. Парите не бяха от голямо значение за него; никога не правеше въпрос дали пациентите му плащат. Мислеха го за филантроп. Тъй като времето, както и парите в брой бяха еднакво маловажни за него, беше му все едно. Интересно му беше да наблюдава как болестите се поддават на лечението и винаги намираше нещо забавно в човешката природа. Не правеше разлика между хора и пациенти. Всеки беше като нова страница в една безкрайна книга, а наличието на толкова много повторения само подсилваше интереса му. Любопитно му беше да вижда как всички тези хора — бели, жълти и черни — реагират на критичните ситуации в човешкото съществувание, но гледката никога не вълнуваше сърцето му, нито разстройваше нервите му. Смъртта, в крайна сметка, беше най-великото събитие в живата на всекиго, затова той винаги искаше да разбере начина, по който всеки се изправяше пред нея. С известно вълнение търсеше път към човешкото съзнание, като гледаше през уплашените, недоверчиви, помръкнали или примирени очи как душата за пръв път се сблъсква с откритието, че е приключила надбягването — но това вълнение се дължеше само на любопитство. Усещанията му оставаха незасегнати. Не чувствуваше нито тъга, нито жалост. Само малко се чудеше как нещо, толкова важно за едного, е така незначително за другиго. Въпреки това в отношението му имаше много съчувствие. Знаеше какво точно да каже, за да облекчи ужаса или болката на положението, и оставяше хората с укрепнал дух, утешени и окуражени. Играеше игра и получаваше удоволствие да я играе на висота. Притежаваше голяма вродена доброта — но доброта, породена от инстинкт, затова я раздаваше с безразличие: притичваше се да помогне на изпадналия в затруднение, но ако нямаше начин да го измъкне, не го беше грижа повече. Не обичаше да убива живи същества, не ловеше нито животни, нито риба. Поради схващането си, че всяко същество има право на живот, стигаше дотам, че предпочиташе да пропъди комара или мухата, вместо да ги размаже. Вероятно той просто беше човек на логиката. Не можеше да му се отрече, че водеше добър живот (ако приемем, че добротата не се заключава само в съгласие със собствени наклонности на чувствата) — тъй като беше изпълнен с милосърдие и с доброта и отдаваше всичките си сили, за да облекчава болката, но ако решим, че мотивите са водещи, той не заслужаваше похвала — защото действията му не бяха повлияни нито от любов, нито от жал, нито от милосърдие.