Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (22)

XXI

Когато се върнаха, завариха Ерик да седи сам със Сван. На странна смесица от шведски и английски старецът разказваше безкрайната история на някакво свое приключение в Нова Гвинея.

— Къде е Луиз? — попита Фрит.

— Помогнах й да сложи масата. Правеше нещо в кухнята и сигурно е отишла да се преоблече.

Седнаха и пиха още по чаша. Водеха несвързан разговор — както е с хората, които не се познават. Старият Сван беше уморен, но когато за момент замълчаваха, наблюдаваше гостите със зачервените си, проницателни очи така, сякаш го изпълваше подозрение. Капитан Никълз каза на Фрит, че диспепсията го е направила великомъченик.

— Изобщо не зная какво е това да те боли корем — каза Фрит. — Мене ме мъчи ревматизъм.

— Познавам хора, които са негова жертва. Мой приятел от Брисбен — един от най-добрите лоцмани, направо осакатя. Стигна до патерици.

— Всеки си има по нещо — каза Фрит.

— Нищо не може да се сравни с диспепсията, кълна ти се. Досега да съм богат, ако не беше диспепсията.

— Парите не са всичко на този свят — каза Фрит.

— Не казвам, че са. Казвам, че щях да съм богат, ако не беше диспепсията.

— Парите никога не са били нещо важно за мене. Имам ли покрив над главата и три пъти на ден ядене, стига ми. Важното е човек да има свободно време.

Д-р Сондърз се заслуша в разговора. Не можеше напълно да определи що за човек е Фрит. По приказката си личеше, че е образован. Макар дебел и тромав, зле облечен и небръснат, той правеше впечатление ако не на издигнат човек, то поне на човек, привикнал да бъде в обществото на почтени хора. Явно не беше от класата, към която принадлежаха старият Сван и капитан Никълз. Обноските му бяха непретенциозни. Беше ги посрещнал любезно, без фалшивата учтивост, която налагат като държание към непознати гости хора, които не са получили достатъчно добро възпитание. Фрит се държеше естествено, сякаш добре знаеше кое е прието и кое не е. Д-р Сондърз предполагаше, че по времето на младостта му в Англия такъв човек биха наричали джентълмен. Чудеше се по какъв ли начин се бе озовал на острова.

Докторът стана от стола и започна да се разхожда из стаята. Над дълга библиотека на стената висяха фотографии в рамки. С учудване откри, че те представляват осморки по гребане на колежа в Кеймбридж, между хората, макар и само по написаното отдолу име — Дж. П. Фрит — той разпозна домакина; на другите снимки имаше момчета — туземци от Перак — Малайските щати, от Кучинг — Сарабак и Фрит — много по-млад от сега, седнал в средата на групата. Изглежда, че след завършване на Кеймбридж той беше дошъл на Изток като учител.

Книгите в библиотеката бяха безредно натъпкани — с петна от влагата, проядени от бели мравки; докторът лениво посягаше към една или друга книга и с известно любопитство ги разглеждаше. Някои от тях, с кожени подвързии, бяха награди — ставаше ясно, че Фрит е завършил държавна гимназия, където е бил старателен и дори блестящ ученик. Там бяха и учебниците, които беше използувал в Кеймбридж, също така доста романи и няколко томчета поезия — правеше впечатление, че са много четени, но преди доста време. Личеше си, че са често прелиствани, много пасажи бяха отбелязани с молив или подчертани, но от тях миришеше на плесен — сякаш от години никой не ги беше отварял. Най-много се учуди обаче, когато видя две полици, пълни с книги по индийска религия и философия. Бяха преводи на Ригведа^[1], без съмнение и на Упанишадите^[2]; някои, подвързани в хартия, бяха издадени в Калкута или Бомбай; имената на авторите му звучаха странно, а в заглавията отекваше нещо мистично. Необичайно беше такава колекция да се намира в къщата на плантатор от Далечния изток — и д-р Сондърз, имайки предвид събраните по този начин данни, се опита да си отговори на въпроса що за човек беше домакинът. Прелистваше книгата на някой си Шриниваса Айянгар, наречена „Основи на индийската философия“, когато Фрит тежко докуца до него.

— Библиотеката ли разглеждате?

— Да.

Фрит погледна книгата, която държеше докторът.

— Интересна е. Тези индуси са направо знаменити, имат вроден инстинкт към философията. Карат всичките ни философи да изглеждат евтини и повърхностни. Толкова невероятно задълбочено разглеждат нещата. Мога да сравнявам с тях единствено Плотин^[3].

Той постави книгата обратно на полицата.

— Разбира се, религията на Брахма^[4] е единствената, която един разумен човек може да приеме без опасения.

Докторът го погледна с крайчеца на окото си. Със зачервеното си, кръгло лице и дългия жълт зъб, който висеше и се клатеше в устата му, Фрит далече не приличаше на човек, който има духовни интереси. Беше странно да чуваш, че говори на такива теми.

— Като имам предвид вселената с нейните неизброими светове и с големите междузвездни пространства не мога да не я смятам за направена от създател — и ако е така, питам се кой или какво е създало създателя. Веданта^[5] учи, че в началото е било „съществуващото“ — но как би могло да се роди съществуващото от нещо несъществуващо? А това „съществуващо“ е бил Атман^[6] — висшият дух, от който се е породила майя^[7] — илюзията за света на феномените. Когато запитали тези мъдри хора от Изтока защо е трябвало висшият дух да излъчи подобна фантасмагория, те отговорили, че го направил за собствено развлечение. Понеже е съвършен и цялостен, той не може да действува с някаква цел или мотив. Целта и мотивът включват желание, а съвършеният и цялостен дух не се нуждае нито от промяна, нито от нещо допълващо го. Следователно вечния дух не притежава цел, а просто е спонтанен и тържествуващ, подобно лудориите на принцовете и игрите на децата. Той се забавлява със света, забавлява се с душите.

— Такова обяснение на нещата донякъде ме задоволява — промърмори докторът с усмивка. — То показва известна безсмисленост, а това допуска иронично отношение.

Но докторът остана нащрек, изпълнен с подозрения. Съзнаваше, че щеше да обърне по-голямо внимание на думите на Фрит, ако самият Фрит приличаше на аскет; ако лицето му, вместо да блести от пот, блестеше от оформянето на някоя важна мисъл. Но нима външният вид представя същността на човека? Лицето на учен или светец често може да прикрива една вулгарна и дребна душа. Сократ със своя сплескан нос и изпъкнали очи, с дебелите устни и натежалия корем прилича на Силен^[8], а всъщност въздържането му и мъдростта му са достойни за уважение.

Фрит леко въздъхна.

— Известно време ме привличаше системата Йога — но нали тя е само схизматичен клон от Санкхя^[9] и материализмът й е неразумен. Тази история с потискането на чувствата е празна работа. Крайната цел е съвършеното познание за естеството на душата — а апатията, абстрахирането и самовглъбената поза не допринасят повече от ритуалите и церемониите, за да бъде постигната тя. Имам купища бележки. Като ми остане време, ще подредя материала си по някакъв начин и ще напиша книга. От двадесет години се каня да го направя.

— Мислех си, че тука имате достатъчно време за писане — каза сухо докторът.

— Не стига за всичко, което имам да правя. През последните четири години превеждах „Лузиадите“ в мерена реч. От Камоинш^[10], нали знаете. Бих искал да ви прочета една-две песни. Тука няма човек, който да притежава критичен поглед. Кристесен е датчанин и не мога да разчитам на ухото му.

— Но „Лузиадите“ не бяха ли вече превеждани?

— Да, неведнъж. И Бъртън^[11] ги е превеждал. Бедният Бъртън, изобщо не е бил поет. Преводът му е невъзможен. Всяко поколение трябва да превежда наново големите световни произведения. Стремя се не само да предам смисъла, но да запазя и ритъма, музиката на стиха и лиричните качества на оригинала.

— Кое ви накара да се заловите за това?

— „Лузиадите“ са последният голям епос. В края на краищата, книгата ми върху „Веданта“ може да разчита само на малък и специализиран кръг читатели. Чувствувах, че съм задължен заради дъщеря си да се заема с работа, която има по-популярен характер. Нищо нямам. Имението принадлежи на стария Сван. Преводът ми на „Лузиадите“ ще бъде зестрата й. Ще й дам всеки грош, който получа за него. Но това не е всичко; парите не са най-важното. Искам тя да се гордее с мене; не мисля, че името ми ще бъде бързо забравено; славата ми също ще й бъде зестра.

Д-р Сондърз мълчеше. Струваше му се фантастично, че този човек може да очаква да получи пари и слава от превеждането на португалска поема, която биха пожелали да прочетат не повече от стотина души. Той безразлично сви рамене.

— Нещата се развиват по неведоми пътища — продължи Фрит, а лицето му беше сериозно, с напрегнато изражение. — Трудно ми е да повярвам, че случайно съм се заел с това. Вие, разбира се, знаете, че Камоенш, войник по съдба, както и поет — е идвал на този остров и сигурно се е вглеждал в морето от крепостта, както се вглеждам аз. Защо се случи така, че дойдох тука? Бях учител. Когато завърших Кеймбридж, отдаде ми се възможност да отида на Изток и аз се хванах за нея като удавник за сламка — беше ми детска мечта. Но еднообразието на учителската работа ми дойде прекалено много. Не можех да понасям хората, с които ми се налагаше да общувам. Бях в Малайските щати, после реших да опитам в Борнео. Не беше по-добро. Вече не можех да издържам. Подадох си оставката. Известно време бях чиновник в Калкута. После отворих книжарница в Сингапур. Но вървеше на загуба. Направих хотел в Бали, но явно бях изпреварил времето и едва свързвах двата края. На края се довлякох тука. Необикновено беше, че жена ми също се наричаше Катерин, защото това е името на единствената жена, която е обичал Камоенш. Точно за нея е написал съвършените си стихове. Разбира се, ако има нещо, което ми изглежда несъмнено потвърдено от практиката, това е доктрината за превъплътяването, което индусите наричат Самсара. Понякога си задавам въпроса, дали искрата, излетяла от огъня и оформила духа на Камоенш, не е същата искра, която оформя сега и моя дух. Затова често, когато чета „Лузиадите“ попадам на някой ред, който ми се струва, че отлично зная и не мога да повярвам, че го чета за първи път. Знаете, че Педру де Алкасова е казал, че „Лузиадите“ имат само един недостатък — не са достатъчно къси, за да бъдат научени наизуст, нито достатъчно дълги, за да им липсва краят.

Той се усмихна неодобрително като човек, на когото е бил направен екстравагантен комплимент.

— А, ето я и Луиз — каза той. — Значи вечерята е почти готова.

Д-р Сондърз се обърна, за да я види. Беше облечена в саронг от зелена коприна, покрита с избродирани от сърма причудливи фигури. Гладко и лъскаво великолепие. Дрехата беше яванска — така се обличат при тържествени случаи дамите от харема на владетеля в Джокякарта. Прилепваше към тънкото й тяло като калъф — пристегнала младите й гърди, притиснала тесните й бедра. Краката и рамената й бяха открити. Беше обула зелени обувки на висок ток, които допринасяха да изглежда още по-грациозна. Пепеляворусата й коса беше събрана във висока, но много проста прическа, а строгата прелест на златистозеления саронг подчертаваше необикновено светлите й черти. Красотата й караше дъха на човека да замре. Вероятно при саронга са били слагани някакви есенции със сладък дъх, или пък тя самата се беше намазала с нещо, защото, като дойде при тях, усетиха лекия полъх на непознат парфюм. Миризмата беше упояваща и ефирна; приятно беше да си помисли човек, че парфюмът е бил правен по тайна рецепта в двореца на някой от раджите на острова.

— Какво значи тази причудлива рокля? — попита Фрит, а светлите му очи светеха засмяно и дългият му зъб се поклащаше.

— Ерик ми подари саронга оня ден. Реших, че случаят е подходящ да го облека.

Тя се усмихна приятелски на датчанина, като отново благодареше за подаръка.

— Саронгът е много стар, Кристесен — каза Фрит, сигурно ти е струвал цяло състояние. Ще разглезиш детето.

— Получих го като погасяване на стар дълг. Не можах да устоя на изкушението. Зная, че Луиз обича зеления цвят.

Слуга-малаец донесе голям супник и го постави на масата.

— Луиз, нали нямаш нищо против д-р Сондърз да седне от дясната ти страна, а капитан Никълз — отляво? — попита Фрит някак тържествено.

— За какво й е да сяда между тия старци? — изкикоти се неочаквано немощният Сван. — Нека седне между Ерик и момчето.

— Не виждам защо да не се възползуваме от благовъзпитаното общество — каза доста надменно Фрит.

— Ще ти се да се перчиш?

— Бихте ли седнали тогава до мене, докторе? — попита Фрит, без да обръща внимание на стареца. — А капитан Никълз може би няма да има нищо против да седне от лявата ми страна.

Старият Сван се доближи до масата с походка, приличаща на смешно пълзене, и зае вероятно обичайното си място. Фрит сипа супата.

— Изглеждат ми на стари мошеници — каза дребничкият старец, като прониза с поглед доктора и капитан Никълз. — Откъде ги измъкна, Ерик?

— Насмукал си се, мистър Сван — каза Фрит, като му подаде важно чиния супа, която да предаде нататък.

— Не исках никого да обидя — каза мистър Сван.

— Няма нищо — отговори любезно капитан Никълз. — Предпочитам да казват, че изглеждам мошеник, отколкото, че изглеждам глупак. Сигурен съм, че и докторът мисли така. Какво имат предвид, когато те наричат мошеник? Искат да кажат, че си по-умен от тях и толкова. Питам ви — прав ли съм, или не?

— Като видя мошеник, веднага го познавам — каза старият Сван. — Достатъчно мошеници съм срещал през живота си. И на мене ми се е случвало понякога да бъда мошеник.

И се закикоти.

— Че на кого не се е случвало? — каза капитан Никълз, като изтри с ръка устата си от супата, която сърбаше малко невъзпитано. — Винаги съм казвал: приемай света такъв, какъвто е. Прави компромиси — това е начинът. Питайте когото щете — Британската империя е станала това, което е, само заради компромисите.

С бързо движение на долната си устна Фрит обра остатъците супа от посивелите си мустачки.

— Въпрос на темперамент, предполагам. Компромисите никога не са ми допадали. Имам си други грижи, друга риба гледах да хвана.

— Бас държа, че друг е хващал работа, дето си пържил — каза старият Сван, като изцвили тихо със сенилно задоволство. — Мързелът е в мозъка на костите ти, Джордж. На времето си имаше дузина служби и всичките ги захвърли.

Фрит се усмихна снизходително и погледна д-р Сондърз. Явно казваше, макар и без думи, че е направо абсурдно да се нахвърлят с подобни обвинения върху човек, който е прекарал двадесет години в изучаване на високо метафизичната мисъл на индусите и в когото, по всяка вероятност, се таи духът на знаменития португалски поет.

— Животът ми е пътуване в търсене на истина, а с истината не може да се направи компромис. Европейците питат каква е ползата от истината, докато за мислителите на Индия истината не е средство, а завършек. Истината е крайната цел на живота. Преди години понякога копнеех по света, който бях изоставил. Отивах до холандския клуб, разглеждах илюстрованите вестници и когато видех снимки от Лондон, сърцето ми се свиваше. Но вече зная, че само отшелникът може да се радва пълнокръвно на цивилизацията в градовете. След толкова време най-накрая научих, че именно ние, отшелниците в живота, усещаме най-много стойността му. Защото верният път е пътят на знанието, а този път минава край всяка врата.

В този момент обаче пред него бяха сложени три пилета — кльощавите, безкръвни, безвкусни пилета на Изтока. Фрит стана от стола и хвана големия нож.

— Ах, да, задълженията на домакина, нужните обреди… — подхвърли извинително той.

Старият Сван седеше безмълвен, сгърбил се на стола си като малко джудже. Ядеше лакомо супата. Внезапно се чу тъничкият му продран глас.

— Изкарах седем години в Нова Гвинея; цели седем. Научил бях всички езици, на които говореха в Нова Гвинея. Ако идеш до пристанището в Морсби, просто ги попитай за Джек Сван. Помнят ме. Бях първият бял, прекосил острова. След време Мортън направи това без оръжие, с бастун, но го охраняваше собствената му полиция. А аз бях сам. Всички ме смятаха за умрял и когато минах през града, помислиха, че виждат призрак. Стреляхме по райски птици — аз и приятелят ми, той беше новозеландец, бивш управител на банка, забъркал се в някаква каша; имахме си собствен катер се спуснахме покрай брега от Мерауке. Събрахме доста птици. Струваха купища пари. Той се държеше много приятелски с туземците, от време на време им даваше по щипка тютюн и по глътка ром. Един ден бях ходил на лов сам и се връщах към катера, тъкмо се канех да викна на приятеля да дойде да ме вземе с лодката, когато видях, че на катера има туземци. Никога не им позволявахме да се качват на борда и реших, че нещо се е случило. Скрих се и започнах да наблюдавам. Историята ни най-малко не ми харесваше. Запълзях тихо към тях и видях, че са издърпали лодката на брега. Реших, че приятелят ми е слязъл за нещо, а туземците са доплували до катера. Не ми стигаше ума защо, са го направили. И изведнъж се спънах в нещо. Бога ми, направо се ужасих. Сещате ли се в какво? В трупа на приятеля си — бяха му отрязали главата, а по гърба му имаше съсирена кръв от раните. Не чаках да видя повече. Знаех, че ако ме уловят, ще ми се случи същото. Мене чакаха на катера, затова бяха там. Трябваше да се измъквам и то дяволски бързо. Като по чудо успешно прекосих острова. Какво ли не ми се случи! Цяла книга може да се напише. Един старец, вожд на голямо племе, много ме беше харесал — искаше да ме осинови, да ми даде няколко жени — каза, че ще ме направи вожд. Ръцете ми тогава бяха силни — бях млад, моряк и така нататък. Нищо не ми се опираше. Седях там три месеца. Да не бях такъв млад глупак, щях да остана завинаги. Можех сега да съм крал, истински крал. Кралят на Канибалските острови.

Той довърши думите си с писклив кикот и отново потъна в мълчание — но мълчанието му беше странно; сякаш забелязваше всичко, което става около него, а продължава да живее в своя изолиран свят. Внезапният изблик на възпоминанието без връзка с нищо, казано дотогава, като че ли накара някакъв невидим механизъм да задействува — сякаш някаква машина на равни интервали време тайнствено потракваше и изпускаше пара. Д-р Сондърз мислеше за Фрит. Думите му в случая представляваха интерес, дори звучаха поразително — и все пак обноските и външният му вид караха човек да го слуша със съмнение. Фрит изглеждаше искрен, в държанието му имаше дори благородство, но и нещо, което не допадаше на доктора. Странно беше, че тези двама мъже — старият Сван и Фрит — човекът на действието и човекът, който бе посветил целия си живот на размисъл, бяха завършили пътя си тука — заедно, на един самотен остров. Излизаше, че краят е един за всички. И авантюристът с живота си, изпълнен със случайности, и философът със своите възвишени мисли свършваха еднакво — в удобството на приличието.

Фрит, като огледа доволно трите птици, разделени между седем души, седна отново и си сипа варени картофи.

— Винаги са ме привличали идеите на брахманите, че човек трябва да посвещава младостта си на учение, зрелите си години — на задълженията и обредите, извършвани от домакина, а старостта си — на отвлечени мисли и разсъждения за съвършеното — каза той, като се обърна към д-р Сондърз. Хвърли поглед към стария Сван, сгърбен на стола си, старателно захапал кълката, после към Луиз.

— Не след време ще бъда освободен от задълженията на зрялата възраст. Тогава ще си събера багажа и ще тръгна да обикалям света по следите на знанието, което чака да бъде осъзнато.

Очите на доктора следваха Фрит и за момент спряха на Луиз. Тя седеше на другия край на масата между двамата млади мъже. Устата на Фред, която обикновено беше с вързан език, не спираше да мели. Не беше намусен и замислен, както обикновено — изразът на лицето му беше открит, безгрижен и момчешки. Чертите му бяха одухотворени от игрите на думи, а желанието му да прави добро впечатление караше красивите му очи да излъчват мека, привлекателна светлина. Д-р Сондърз се усмихна при мисълта колко завладяващ беше чарът му. Не се стесняваше от присъствието на жени. Знаеше как да ги забавлява — трябваше само да види човек колко непосредствено весело беше момичето, какво оживление го беше обзело, за да му стане ясно, че изпитва интерес и се чувствува щастливо. Докторът долавяше откъслечно разговора — за надбягванията Рандуик, за плажа в Менли, за кина, за развлеченията в Сидни — неща, за които обикновено си говорят млади хора, защото всички преживявания са нови за тях и направо ги поглъщат. Ерик, едър и тромав, безмълвно наблюдаваше Фред с усмивка на грозното си лице, наклонил огромната си ръбеста глава. Ясно беше, че се радва, дето момчето, което беше довел в къщата, се справяше с положението. Това, че Фред беше чаровен го караше да изпитва приятно задоволство.

Когато свършиха вечерята, Луиз отиде при стария Сван и сложи ръка на рамото му.

— Е, дядо, време е да си лягаш.

— Чакай да си пийна глътка ром, Луиз.

— Добре, но побързай.

Докато тя му наливаше желаното от него доста голямо количество и добавяше вода, старецът гледаше чашата с хитрите си зачервени очи.

— Сложи плоча на грамофона, Ерик — каза тя.

Датчанинът изпълни молбата й.

— Танцуваш ли, Фред? — попита той.

— Да, а ти?

— Не танцувам.

Фред стана на крака и като гледаше Луиз, с жест я покани. Тя се усмихна. С едната си ръка той хвана ръката й, а с другата обгърна кръста й. Започнаха да танцуват. Бяха чудесна двойка. За свое учудване д-р Сондърз, застанал с Ерик до грамофона, откри, че Фред е отличен танцьор. Беше невероятно пластичен. Държеше се така, че партньорката му, която танцуваше горе-долу добре, да изглежда на неговото равнище. Умело успяваше да поема движенията й така, че тя инстинктивно го следваше по начина, който беше замислил. Фокстротът, който те танцуваха, се превърна в нещо изумително красиво.

— Ти си един изключителен танцьор, млади човече — каза д-р Сондърз, когато плочата свърши.

— Само това умея да правя — отговори с усмивка момчето.

Така добре съзнаваше чудесната си дарба, че я приемаше за нещо естествено и комплиментите бяха без значение за него. Луиз се беше загледала в пода със сериозен израз на лицето. Внезапно се сепна.

— Трябва да сложа дядо да си ляга.

Отиде при стареца, който беше прегърнал празната си чаша, и като се наведе над него, нежно започна да го уговаря да тръгне с нея. Той я улови за ръка и закрета подире й — цял фут по-нисък от нея.

— Джентълмени, какво ще кажете за един бридж? — попита Фрит. — Играете ли бридж?

— Аз играя — каза шкиперът. — За доктора и Фред — не знам.

— Ще бъда четвърти — каза д-р Сондърз.

— Кристесен играе много добре.

— Аз не играя бридж — каза Фред.

— Нищо — каза Фрит. — И без тебе ще се оправим.

Ерик примъкна масата за бридж — зеленото сукно беше протрито и кърпено, а Фрит извади две тестета омазнени карти. Донесоха столове и раздадоха карти да се види кои ще бъдат партньори. Фред стоеше до грамофона — изпънат, сякаш в тялото му имаше пружини и леко се поклащаше в такт на някаква въображаема мелодия. Когато Луиз се върна, той остана на мястото си, но в очите му се таеше усмивка на благоразположение. Беше фамилиарна, но не и нагла — просто караше Луиз да се чувствува така, сякаш го познава открай време.

— Да пусна ли грамофона? — попита той.

— Не, ще им пречим.

— Трябва да танцуваме още веднъж.

— Татко и Ерик имат много сериозно отношение към бриджа.

Тя тръгна към масата и той я последва. Няколко минути стоя зад гърба на капитан Никълз. Шкиперът го погледна недоволно веднъж-дваж и след като изигра една карта лошо, се обърна към него нервно:

— Не мога да играя, ако някой ми гледа в картите — каза той. — Пречи ми повече от всичко друго.

— Извинявай, старче.

— Да излезем навън — предложи Луиз.

Всекидневната на бунгалото водеше към верандата и те отидоха навън. Отвъд малката градина звездната светлина очертаваше извисяващите се канарски палми, а под тях — гъстата и тъмна плътна зеленина на мускатовите орехи. В подножието на стълбите от едната страна имаше голям храст, в който блещукаха светулки. Бяха огромен рояк и излъчваха мека светлина. Така сигурно свети душата, обзета от покой.

Двамата спряха и известно време мълчаливо гледаха нощта. После той я хвана за ръка и я поведе надолу по стълбите. Вървяха по пътеката, докато стигнаха плантацията. Тя остави ръката си в неговата, сякаш това беше най-естественото нещо на света, на което няма защо да обръща внимание.

— Не играеш ли бридж? — попита го тя.

— Разбира се, че играя.

— Защо не остана да играеш тогава?

— Не ми се искаше.

Под мускатовите орехи беше много тъмно. Големите бели гълъби, които прелитаха в клоните им, бяха заспали и единственият звук, който нарушаваше тишината беше когато някой от тях по неизвестни причини припляскваше с крила. Вятърът беше стихнал и въздухът със своето слабо ухание ги обгръщаше с топла мекота, която изостряше чувствителността при докосване, както водата, когато докосва тялото на плуващия. Над пътеката прелитаха светулки на зигзаг, напомнящи пияница, клатушкащ се на безлюдна улица. Известно време вървяха, без да говорят. После той спря, нежно я прегърна и я целуна. Тя не се смути. Не се вкамени — от почуда или от скромност; не се отдръпна инстинктивно; прие прегръдката му, сякаш беше в реда на нещата. Беше замряла в ръцете му — но не от слабост, а податливо; поддаваше се на ласката с някаква нежна готовност. Свикнаха с тъмнината и когато той се вгледа очите й, видя, че те са изгубили синия си цвят, станали са черни и бездънни. С едната си ръка я беше прегърнал през кръста, а с другата — през рамената. Тя беше склонила глава на ръката му.

— Прекрасна си — каза той.

— Много си хубав — отговори тя.

Той отново я целуна. Целуна клепките й.

— Сега ти ме целуни — прошепна той.

Тя се усмихна. Улови главата му с ръце и притисна устни към неговите. Той сложи ръцете си на малките и гърди. Тя въздъхна.

— Трябва да се връщаме.

Хвана го за ръка и така, един до друг, бавно наближиха къщата.

— Обичам те — прошепна той.

Тя не отговори, само стисна ръката му. Стигнаха до осветеното от къщата място и когато влязоха в стаята, за момент очите им се заслепиха. Ерик ги погледна и се усмихна на Луиз.

— До езерото ли ходихте?

— Не. Беше много тъмно.

Тя седна, взе илюстрован холандски вестник и започна да разглежда картините. После го остави и погледът й се спря на Фред. Гледаше го замислено, с безизразно лице — сякаш той не беше човек, а неодушевен предмет. От време на време Ерик я поглеждаше и когато очите им се срещаха, Луиз леко се усмихваше. След малко тя стана.

— Отивам да си легна — каза тя.

Пожела лека нощ на всички. Фред седна зад доктора да наблюдава играта. Междувременно, след като свършиха един робер, спряха. Старият „Форд“ беше пристигнал да вземе гостите и мъжете се натовариха. Когато стигнаха града, колата спря, за да остави доктора и Ерик в хотела, после продължи с другите двама за пристанището.