Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (12)

XI

Беше между един и два часа сутринта. Д-р Сондърз седеше на шезлонга. Шкиперът слезе в каютата си, а Фред беше изнесъл матрака си навън. Беше тихо. Толкова ярки бяха звездите, че формата на острова ясно се очертаваше на фона на нощта. Разстоянието е въпрос повече на време, отколкото на пространство, и макар че бяха изминали четиридесет и пет мили, на доктора Такана му изглеждаше много далече. Лондон беше на другия край на света. За момент пред очите му изникна площад Пикадили с блесналите светлини, с потока автобуси, коли и таксита и с тълпата, която го заливаше, когато театрите свършваха представленията. По негово време имаше една улица, която наричаха „Фасадата“ — от северната страна, водеща от Шефтсбъри авеню до Черинг крос роуд, където между единадесет и дванадесет часа разхождащите се хора се движеха в гъста навалица. Това беше преди войната. Във въздуха витаеше духът на приключенията. Очите срещаха други очи и тогава… Докторът се усмихна. Не съжаляваше за миналото, за нищо не съжаляваше. После неговите лутащи се мисли надникнаха от моста във Фу-Чжоу — от моста над река Мин, под който стояха рибарите в джонките и ловяха риба с корморани; отгоре прекосяваха рикши и натоварени кули; безброй китайци сновяха насам-натам. Като погледнеше човек по течението, виждаше на десния бряг китайския град със струпаните една до друга къщи и храмовете. На шхуната не светеше, но докторът виждаше всичко в тъмнината, защото знаеше, че е там. Цареше тишина в трюма, където бяха струпани бисерните миди, на една от страничните дървени койки лежеше умиращия гмурец. Докторът не ценеше високо човешкия живот. Кой, живял толкова дълго сред това множество китайци, където животът се продава на безценица, може да се вълнува много от това? Гмурецът беше японец — и вероятно будист. Трансмиграция^[1]? Ето морето: вълната следва другата вълна — всяка следваща вълна е различна, но поражда нова вълна и предава формата и движението си. Затова човешките същества, които странствуват по света, не са едни и същи днес и утре, нито са еднакви в живота на различните хора; но устремът и формата на предишния живот са определящи за характера на следващия. Едно разумно, но невероятно поверие. То обаче не беше по-невероятно от факта, че с цената на толкова много усилия, при съществуването на такова многообразие от катастрофи, през безкрая на времето, различни случайности като по чудо се биха комбинирали, за да сътворят от първобитната слуз точно този човек, който безцелно угасваше заразен от бацила на Флекснер. Д-р Сондърз приемаше това като странна, естествена и непоправима неизбежност и отдавна беше свикнал с безсмислието на нещата. Повече го занимаваше въпросът за духа. Спираше ли той да съществува, когато материята, която беше негово оръдие, се разпадне? В тази прекрасна нощ, когато мислите му безцелно се стрелваха като птици, като чайките, кръжащи над морето, издигащи се и спускащи се по повея на вятъра, нямаше как умът му да не бъде буден.

По стъпалата се чу шум от тътрещи се крака и се появи шкиперът. Райетата на пижамата му бяха доста ярки и личаха в тъмното.

— Капитане?

— Аз съм. Рекох да изляза да глътна въздух. — Отпусна се на стола до доктора. — Пуши ли вече?

— Да.

— Никога не съм пушил опиум. Но познавам хора, които го вършеха. Не изглеждаше да им вреди много. Казват, че се наслагвало в стомаха. Един от познатите ми се разсипа. По едно време беше шкипер на корабче на Батърфилд по река Яндзъ. С добро положение и така нататък. Рядко хубаво мнение имаха за него. Наложи се да го пратят у дома на лечение, но веднага щом се върна отново се захвана с опиума. Свърши като слуга в комарджийски дом. Често висеше по доковете в Шанхай и просеше монети от половин долар.

Известно време мълчаха. Капитан Никълз пушеше лула от корен на изтравниче.

— Виждал ли си Фред?

— Спи на палубата.

— Странна е тая работа с вестника. Сигурно вътре има нещо, което не иска да прочетем.

— Какво мислиш, че го е направил?

— Хвърлил го е през борда.

— За какво му е всичко това?

Шкиперът гърлено се засмя.

— Ако щеш ми вярвай, ако щеш — недей, не зная нищо повече от тебе.

— Живял съм на Изток достатъчно дълго и се научих да не се бъркам в чужди работи.

Но шкиперът беше в настроение да споделя. Храносмилането не го тревожеше и след три-четири часа добър сън се чувствуваше напълно бодър.

— Има нещо гнило в тая работа, зная това, но съм като тебе, док, не се бъркам в чужди работи. Не задавай въпроси, за да не слушаш лъжи. Така мисля аз; а ако ти падне случай да изкараш малко пари, не го изпускай.

Шкиперът дръпна от лулата.

— Нали ще си остане между нас?

— Докато съм жив.

— Значи така. Бях в Сидни. Повечето време през последните две години стоях без работа. И то не защото не търсех — забележи. Просто нямах късмет. Първокласен моряк съм и имам доста опит. С пара или с платна — все ми е едно. Ще рече човек, че трябва да се бият за мене. Но не. Освен това съм и женен. Дотам закъсах, че старата трябваше да се хване на работа. Не ми се нравеше, казвам ти го направо, но нямаше как — преглътнах го. Имах поне покрив над главата си и три яденета дневно — това поне ми даваше, — но станеше ли въпрос да отдели половин долар за кино или за една-две чаши — не, господине. И не. Не си бил женен никога, нали?

— Не.

— Е, не си сбъркал. Много досаждат, нали знаеш. Жените не обичат да се разделят с парите си. Женен съм от двадесет години и през цялото време все ми натяква, натяква, натяква. Много властна жена е моята — от това започнаха всички беди, мисли, че женитбата с мене я е унизила. Баща й беше голям манифактурист в Ливърпул — и тя никога не пропуска да ми го напомни. Обвиняваше ме, че стоя без работа. Наричаше ме мързелив, ленив безделник и казваше, че й е дошло до гуша да се съсипва, за да ми осигурява подслон и храна и че ако не побързам да си намеря някоя служба, мога да се пръждосвам и да се оправям сам. Честна дума ти казвам, понякога ми беше дяволски трудно да стискам юмруци, вместо да й ударя един в зъбите — макар че е дама и че аз знам това по-добре от всеки друг. Познаваш ли Сидни?

— Не, никога не съм бил там.

— Една вечер, значи, висях около един бар долу край пристанището, където ходех от време на време. Цял ден не бях слагал капка в уста, направо се бях разсъхнал; диспепсията ми беше много зле и бях в доста лошо настроение. Нямах нито пени в джоба си — аз, който съм управлявал толкова кораби, че не можеш ги изброи на пръстите на двете си ръце — и не можех да си ида вкъщи. Знаех, че старата ще започне да ме хока, че ще ми даде малко студено овнешко за вечеря, макар че знае, че овнешкото ми е направо смърт, че ще ми натяква безспирно, понеже е дама, нали разбираш какво искам да кажа, обаче е направо лоша, заядлива и обича да е все отгоре; никога не повишава глас, обаче нямам нито минутка покой. А ако преставах да се владея и й кажех да върви по дяволите, тя само се изправяше и казваше: „Дръж си мръсния език зад зъбите, капитане, ако обичаш. Може да съм се оженила за прост моряк, обаче искам да се отнасят с мене като с дама.“

Капитан Никълз сниши глас и се наведе доверително към доктора.

— Сега ще чуеш нещо съвсем infra dignitatem^[2], нали разбираш какво искам да кажа, между нас да си остане: никога не знаеш как да постъпваш с жените. Не се държат като човешки същества. Не знам дали ще ми повярваш, бягал съм от къщи четири пъти. Сигурно мислиш, че това може да накара една жена да те разбере, нали?

— Ами да.

— Обаче не. Всеки път ме следваше. Единия път, когато знаеше къде съм отишъл, беше й лесно, но другите пъти знаеше толкова, колкото човека от луната. Готов бях да заложа последния си грош, че няма да ме намери. Все едно беше да търси игла в купа сено. Обаче идваше денят, когато тя се приближаваше съвсем хладнокръвно, сякаш се бяхме разделили вечерта — не казваше нито „здрасти“, нито „ти ли си това“, ами: „Ако ме питаш мене, капитане, имаш нужда да се обръснеш!“, или: „Не те ли е срам да ходиш с такива панталони, капитане!“… Който и да ти каже такова нещо, направо ти скъсва нервите.

Капитан Никълз замълча и очите му оглеждаха безмълвното море. В светлата нощ тънката остра линия на хоризонта се виждаше съвсем ясно.

— Обаче този път успях, направих номера, измъкнах се и се отървах от нея. Не знае къде съм и няма как да ме открие, но ти давам дума, че няма да се учудя, ако я видя да гребе на някоя лодка в морето — нагласена, спретната — винаги изглежда дама, не мога да й го отрека; ще се качи на борда и ще ми каже: „Какъв е този отвратителен, мръсен тютюн, който пушиш, капитане?“ Нали знаеш, не мога да търпя друг тютюн, освен флотския „Плейърз“^[3]. Много съм нервен. Диспепсията ми е само от това, да си кажа право. Помня, че веднъж отидох при един лекар в Сингапур, препоръчали ми го бяха много и той преписа разни работи от една книга, знаеш какво правят докторите, а отдолу сложи кръст. Понеже това никак не ми се хареса, казах му: „Виж какво, докторе, защо сложи този кръст?“ „О — каза той, — винаги слагам отдолу кръст, когато подозирам семейни неприятности“. „А, така ли? — казах аз. — Е, улучил си точно в целта, докторе — вярно е, че нося кръст.“ Умен човек беше той, обаче не можа да помогне на диспепсията ми.

— Сократ е бил сполетян от същата беда, капитане, но никога не съм чувал да му е увреждало храносмилането.

— Кой е пък той?

— Един честен човек.

— Хващам се на бас, че не е прокопсал.

— Всъщност си прав.

— Трябва да приемаш нещата такива, каквито са — така мисля аз, а ако си прекалено придирчив, доникъде няма да стигнеш.

Д-р Сондърз вътрешно се засмя. Мисълта, че този зъл и безскрупулен мерзавец е тероризиран от жена си, допадаше на чувството му за хумор. Това беше тържествуване на духа над материята. Чудеше се как ли изглежда жена му.

— Почнах да ти разказвам за Фред Блейк — продължи шкиперът след пауза, в която запали лулата си. — Както вече казах, бях в бара. Поздравих с „добър вечер“ едно-две момчета, приятелски, нали разбираш; те отговориха „добър вечер“ и обърнаха глави на другата страна. Виждаше се как си казват едни на друг: „Пак дойде тоя скитник, проси нещо за пиене, от мене обаче нищо няма да получи.“ Ясно ти е, че настроението ми беше съвсем спаднало. Особено за човек, който е бил на моето положение, беше направо унизително. Хората могат да стават ужасно стиснати, като знаят, че нямаш пари. Шефът на бара ми хвърли мръсен поглед и разбрах, че няма да ме попита какво ще пия, а когато казах, че искам да почакам някого, отговори, че най-добре ще е да го чакам навън. Заприказвах се с едно-две момчета, които не познавах, обаче те не бяха настроени приятелски, така да се каже. Пуснах две-три смешки, но те не се разсмяха и ясно ми дадоха да разбера, че им се натрапвам. Тогава видях, че влиза един, когото познавах. Голям грубиян. Такива в Австралия ги наричат „уличници“. Казваше се Райън. Не обичаше да му се изпречват на пътя. Беше нещо свързан с политика. Винаги имаше купища пари. Веднъж ми зае пет долара. Е, не мислех, че ще има желание да ме види, затова се престорих, че не го познах, и продължих да приказвам. Обаче го наблюдавах с ъгълчето на окото си. Той се огледа и дойде право при мене.

— Добър вечер, капитане — каза ми той почти дружелюбно. — Как се отнася към тебе светът тия дни?

— Направо зле — отговорих.

— Още ли търсиш работа?

— Да — казах аз.

— Какво ще пиеш? — каза той.

Пих бира и той пи бира. Тая чаша направо ми спаси живота. Обаче нали се сещаш — не съм от тези, дето вярват много-много в чудеса. Имах страшна нужда от бирата, но добре знаех, че Райън не ми я дава току-така. Той е от ония веселяци — нали ги знаеш, дето потупват по рамото и се смеят на шегите ти уж до пръсване, а пък шегите ти са от рода: „Здрасти, къде се шляеше досега“; или „Жена ми е голяма дама, нищо, че е дребна на ръст, а да не говорим за хлапетата ми“ и така нататък; обаче през цялото време те наблюдава и направо гледа през тебе. Новаците се лъжат. Казват: „Добрият стар Райън, голям човек е.“ Обаче аз не съм вчерашен. Не се хващам толкова лесно на въдицата. Докато пиех бирата си казах: „Внимавай, момче, отваряй си очите на четири. Той ще поиска нещо от тебе.“ Обаче не давах вид, че ми е ясно. Занареждах врели-некипели и той направо падна от смях.

— Рядък екземпляр си, капитане — каза той. — Страхотен симпатяга си, честна дума. Изпий си бирата да вземем по още една. Цяла нощ мога да те слушам.

Като си изпих бирата, видях, че се кани да поръча още.

— Виж какво, Бил — каза той (а моето име е Том, обаче аз не го поправих. Видях, че се опитва да се държи приятелски). — Виж какво, Бил, тука има прекалено много хора, човек не може да си чуе приказката и никога не знаеш дали някой не те подслушва. Виж сега какво ще направим…

Той извика шефа: — Ей, Джордж, ела за малко тука. — И шефът направо притича. — Виж какво, Джордж, приятелят ми и аз искаме да си побъбрим на спокойствие за добрите стари времена. Какво ще кажеш да идем в стаята ти?

— В кабинета ли? Дадено. Щом желаете, добре сте ми дошли.

— Това се искаше. Донеси там две бири.

Значи станахме и влязохме в кабинета му и самият Джордж ни донесе бирите. Лично. При това ми кимна. После излезе. Райън затвори вратата след него и погледна дали прозорецът е плътно затворен. Каза, че по никой начин не може да търпи течение. Не знаех какво има на ум, затова веднага реших да поставя нещата наясно.

— Виж какво, Райън — казах аз. — Извинявай за ония пет долара. Все мисля да ти ги върна, но истината е, че каквото имах, едва ми стигаше да свързвам двата края.

— Забрави ги — каза той. — Какво са пет долара? Зная, че си добро момче. Хубав човек си ти, Бил. Защо са им на хората пари, ако не за да ги заемат на приятелите си, когато късметът им не работи?

— На твое място и аз бих направил същото, Райън — казах аз, като използувах репликата му. Ако някой ни чуеше, щеше да си помисли, че сме кръвни братя.

Капитан Никълз се ухили при мисълта за сцената, която бяха разигравали. Измамническата му природа му носеше естетическа наслада.

— Чин-чин — казах аз.

И двамата отпихме от бирата.

— Виж какво, Бил — каза той, като изтри уста с опакото на ръката си. — Направих за тебе справки. Казват, че си добър моряк и така нататък, нали знаеш?

— Няма по-добър от мене — казах аз.

— Ако човек не си намира работа известно време, предполагам, че това се дължи повече на лош късмет, отколкото на лоша слава.

— Така си е — казах аз.

— Имам добра вест за тебе, Бил — продължи той. Искам да ти предложа работа.

— Ще я приема. Каквато и да е.

— Така те искам — рече той. — Знаех си, че мога да разчитам на тебе.

— Каква е работата? — попитах аз.

Макар да се усмихваше, сякаш виждаше изгубеният си брат, когото обича повече от всичко на света, той така ме погледна, че разбрах — работата не е шега. Гледаше ме свирепо.

— Можеш ли да си държиш устата затворена?

— Като мида.

— Това е добре — каза той. — Какво ще кажеш да вземеш един малък платноход за лов на бисери — знаеш какъв — кеч, каквито има покрай остров Четвъртък и пристанището на Дарвин, и няколко месеца да обикаляш островите?

— Изглежда ми добре — казах аз.

— Е, това ще ти бъде работата.

— Търговия ли? — попитах аз.

— Не, развлечение.

Капитан Никълз се изкикоти и продължи:

— Едва не му се изсмях в лицето, като го чух, обаче човек трябва да внимава, много хора нямат чувство за хумор, затова останах сериозен, като че бях съдия. Той отново ме изгледа и разбрах, че може да се превърне в мръсен клиент, ако го изкараш от кожата.

— Ще ти кажа за какво става дума — каза той. — Един млад човек, мой познат, прекалено много се товари с работа. С татко му сме приятели и уреждам това, за да му направя удоволствие, нали разбираш? Той заема много добра служба, има голямо влияние на разни места.

Той отново отпи от бирата. Аз не свалях очи от него, обаче не казах нито дума. Нито буква.

— Старият е притеснен, единствено хлапе му е, нали схващаш. Сам зная какво е, като гледам собствените си хлапета. Ако някое го заболи палеца на крака, цял ден ми е криво.

— Добре те разбирам — казах аз. — Самият аз имам дъщеря.

— Едничка ли ти е? — попита той.

Кимнах утвърдително.

— Голяма работа са децата — рече той. — Нищо не носи повече щастие в живота на човека.

— Прав си — съгласих се аз.

— Въпросното момче винаги е имало крепко здраве — продължи той, като поклащаше глава. — Дробовете му нещо не са в ред. Докторите казват, че най-доброто за него е да направи пътешествие с кораб. На татко му обаче не се хареса идеята да го качи на който и да е стар кораб и като разбра, че този кеч се продава, го купи. Нали разбираш — не си обвързан и можеш да пътуваш където поискаш. Приятен, лек живот — това желае той за момчето си — искам да кажа, няма закъде да бързате. Избирате си подходящо време и като стигнете до остров, където ви се вижда, че може да поостанете, просто оставате. Чувал съм, че между Австралия и Китай има дузини такива острови.

— Хиляди — казах аз.

— Главното е момчето да не се притеснява. Татко му иска да стоите далече от места, където има хора.

— Може — казах аз и го погледнах невинно, като новородено бебе. — Колко време ще трае?

— Не зная точно — каза той. — Зависи от здравето на момчето. Може два-три месеца, може година.

— Ясно. А колко ще получа за това?

— Двеста лири, когато пътникът ти се качи на борда, и двеста при завръщането.

— Направи ги петстотин и съм готов на всичко — казах аз. Той не отговори, но ми хвърли мръсен поглед и издаде челюстите си напред. Боже господи, какъв красавец изглеждаше така. Ако има някое качество, което притежавам, то е, че съм тактичен. При желание той можеше да ми направи живота доста неприятен. Знаех това и имах чувството, че ако не внимавам, ще го направи. Затова просто свих рамене, все едно, че ми беше безразлично, и се засмях.

— Добре де, не ме е грижа за парите — казах аз. — Парите нямат значение за мене и никога не са имали. Ако имаха, сега да съм един от най-големите богаташи в Австралия. Приемам условията. За приятели съм готов на всичко.

— Добрият стар Бил — каза той.

— Къде е платноходът сега? — попитах аз. — Искам да ида да го погледна.

— О, в изправност е. Един мой приятел току-що го докара от остров Четвъртък, за да го продаде. В превъзходна форма е. Не е в Сидни. На няколко мили нагоре по брега е.

— А екипаж?

— Негри от Пролива на Торес. Те го докараха. От тебе се иска само да се качиш на борда и да отплаваш.

— Кога искате да отплавам?

— Веднага.

— Веднага ли? — казах аз. — Още тази нощ?

— Да, тази нощ. Отвън ме чака кола. Ще те закарам до мястото, където е закотвен.

— За какво такова бързане? — попитах аз с усмивка и същевременно му хвърлих поглед, от който ясно личеше, че работата ми се вижда подозрителна.

— Таткото на момчето е голям бизнесмен. Винаги така действува.

— Политик ли е?

Започнах да си изяснявам някои неща, така да се каже.

— Леля ми се пада — сопна се Райън.

— Но аз съм семеен. Ако тръгна ей така, без да се обадя, старата ще ходи да разпитва навсякъде. Ще иска да научи къде съм и когато не намери кой да й каже, ще иде в полицията.

Той ме погледна доста сърдито, като чу това. Знаех, че най-малко няма да му хареса тя да ходи в полицията.

— Ще изглежда странно — първокласен моряк, а изчезва по такъв начин. Искам да кажа, друго е ако бях чернокож или канака^[4]. Не че има някаква причина да се интересуват къде сме. Обаче тук се навъртат всякакви, дето обичат да врат нос в чужди работи, пък и точно сега наближават изборите.

Бях съвсем сигурен, че с това за изборите съм улучил, но той не реагира. Все едно, че голямото му грозно лице беше празна стена.

— Ще говоря с жена ти — обеща той.

Аз обаче исках да си изиграя играта докрай, без да изпускам удобния случай.

— Кажи й, че първият помощник-капитан на един параход си счупил врата точно когато потеглил, че съм нает веднага и не съм имал време да си отида до къщи, и че ще й се обадя от Кейптаун.

— Това се искаше — зарадва се той.

— А ако вдигне много шум, качи я на някой кораб до Кейптаун и й дай пет лири. Не са кой знае колко пари.

Тогава той, честна дума, се разсмя и каза, че ще го направи.

Допи си бирата и аз допих моята.

— Е добре — рече той, — ако си готов, да тръгваме. — Погледна часовника си. — Ще ме чакаш на ъгъла на Пазарската улица след половин час. Ще мина оттам с колата и ти ще скочиш вътре. От тука излез пръв. Не минавай покрай бара отвън. В края на коридора има врата. Излез през нея — води право на улицата.

— Окей — казах аз и си взех шапката.

— Само още нещо трябва да знаеш — каза той, когато вече бях тръгнал. — То важи и за сега, и за после. Ако не искаш да ти забият нож в гърба или да ти продупчат червата с куршум, не прави маймунски номера. Ясно ли е?

Каза това съвсем приятелски, обаче аз не съм глупак и разбрах, че не се шегува.

— Не бой се — казах аз. — Когато се отнасят с мене като с джентълмен и аз се държа джентълменски.

После добавих уж между другото:

— Младият човек е на борда, нали?

— Не. Ще се качи по-късно.

Тръгнах и излязох на улицата. Стигнах до мястото, което той ми определи. Беше на не повече от двеста ярда. Рекох си — щом ме кара да го чакам тука половин час, значи трябва да се види с някого и да му каже какво е станало. Чудех се какво ли щяха да направят в полицията, ако им кажех, че има някаква тъмна работа и че си струва да проследят колата и да разгледат този кеч. Обаче си помислих, че не си струва да го правя. Добре е човек да изпълнява дълга си към обществото, както всички, нямам нищо против да съм в добри отношения с ченгетата, обаче не ми се щеше заради подобно усърдие да ми забият нож в гърба. Пък и те нямаше да ми дадат четиристотин лири. Сигурно не сбърках, дето не опитах някаква двойна игра с Райън, защото забелязах, че някакъв човек стои в сянката от другата страна на улицата, сякаш се крие, и май ме наблюдава. Тръгнах към него, за да го огледам, но като го приближих, той се отдалечи, а като си тръгнах обратно, върна се и застана на предишното си място. Странно. Всичко беше доста странно. Беше ме яд единствено на това, че явно Райън ми нямаше доверие. Или разчиташ на някого, или не — така мисля аз. Искам правилно да ме разбереш — не ми пречеше, че е странно. По това време вече бях видял достатъчно странни неща и ги приемах такива, каквито са.

Д-р Сондърз се усмихна. Започваше да разбира капитан Никълз. Оказа се човек, за когото ежедневието на честния живот беше малко монотонно. За да противодействува на депресията, която му причиняваше диспепсията, той трябваше да подобрява вкуса на живота си с мошеничества. Така кръвта му започваше да тече по-бързо, чувствуваше здравословното си състояние по-добро — когато се забъркваше в престъпление, ставаше изключително жизнен. Повишеното внимание, което отделяше тогава, за да се пази от враговете си, изместваше от мислите му процесите на плачевното му храносмилане. Ако д-р Сондърз не можеше да проявява съчувствие, то за сметка на това пък проявяваше необикновена търпимост. Не мислеше, че е негова работа да възхвалява или да осъжда. Можеше да разпознава кой е светец и кой — злодей, но и в двата случая разсъжденията му бяха изпълнени с все същото студено безразличие.

— Едва не избухнах в смях, като си представих как стоя на ъгъла — продължи шкиперът — и се каня да отплавам, без дори да се преоблека, да си взема приборите за бръснене или четката за зъби. Не са много хората, готови да го сторят, без да дават пет пари.

— Не са много — съгласи се докторът.

— После си представих физиономията, която старата щеше да направи, когато Райън й съобщеше, че съм отплавал. Просто я виждах как ще се завлече в Кейптаун с първия кораб. Изобщо нямаше да може вече да ме открие. Този път се бях отървал от нея. Кой би си помислил, че нещата ще се обърнат така? И то когато вече смятах, че едва ли ще доживея до другия ден. Ако това не беше провидението, не зная какво име да му дам.

— Неведоми са пътищата господни.

— Аз ли не знам това? Възпитан бях като баптист — „Нито едно врабче няма да падне…“^[5] — знаеш го по-нататък. Непрекъснато се убеждавам, че точно така става. Та след като бях почакал известно време там — цял половин час, зададе се кола и спря до мене. — Скачай вътре — каза Райън и потеглихме. Пътищата около Сидни са ужасно лоши и подскачахме нагоре-надолу като тапа по вода. Райън караше много бързо.

— Ами провизии и всичко останало? — попитах аз Райън.

— На борда има — каза той. — Достатъчно, да ти стигне за три месеца.

Не знаех накъде караше. Беше тъмно, нищо не се виждаше; сигурно наближаваше полунощ.

— Пристигнахме — съобщи той и спря. — Излизай.

Излязох, той излезе след мене. Угаси фаровете. Разбрах, че сме близо до морето, но не виждах на ярд пред себе си. Райън носеше фенерче.

— Върви след мене — каза той — И гледай в краката си.

Известно време вървяхме. Надолу водеше някаква пътечка. Доста леко вървя, обаче два-три пъти едва не се преметнах презглава. „Остава само да си счупя някой крак тука“, мислех си. Като стигнахме и усетих под краката си брега, не ми стана по-весело. Водата се виждаше, обаче всичко друго беше черно. Райън подсвирна. Някой извика в отговор откъм водата, но едва чуто, нали разбираш, и Райън светна с фенерчето, за да покаже къде сме. После чух плясък от весла и след минута се появи лодка с двама чернокожи. Качихме се вътре с Райън и потеглихме. Ако имах двадесет лири в себе си, не бих заложил много от тях на шансовете, че отново ще видя Австралия. Сякаш съм бил много щастлив там. Гребахме около десет минути, мисля, и тогава спряхме отстрани на кеча.

— Как ти се вижда? — попита Райън, като се качихме на борда.

— Тъмно е. Ще ти кажа сутринта.

— Сутринта ще бъдеш в открито море — каза Райън.

— Кога ще дойде бедният млад инвалид — попитах аз.

— Не след дълго — каза Райън. — Слез в каютата, запали лампата и поразгледай наоколо. Ще пием по бутилка бира. Ето ти кибрит.

— Дадено — казах аз и слязох долу.

Не се виждаше добре, обаче аз се ориентирах инстинктивно. И не слязох толкова бързо, че да не мога да се огледам назад. Подуших, че Райън се канеше да направи нещо. Видях, че светна три-четири пъти с фенерчето. „Здрасти — помислих си аз. — Значи, някой чака“ — но дали на брега или в морето, не можех да кажа. После Райън дойде долу и аз поразгледах наоколо. Той измъкна бутилка бира за себе си и бутилка за мене.

— Луната скоро ще изгрее — каза той. — Духа приятен лек бриз.

— Тръгваме веднага, нали? — попитах аз.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — веднага щом момчето се качи на борда, и карайте без да спирате, нали разбираш?

— Виж какво, Райън — казах аз. — Не съм си взел дори бръснач.

— Тогава си пусни брада, Бил — отговори той. — Заповедта е да не спираш никъде, докато не стигнете Нова Гвинея. Ако искаш да слезеш на брега в Мерауке, може.

— Холандско пристанище е, нали?

Той кимна.

— Виж какво, Райън — казах аз. — Знаеш, че не съм вчерашен. Не мога да си забраня да мисля, нали? Каква полза има в това да не ми кажеш направо за какво става дума?

— Бил, старче — каза той уж много приятелски, — пий си бирата и не задавай въпроси. Зная, че няма как да не мислиш, обаче се опитай да повярваш в това, което ти казвам, защото, кълна се в бога, сам ще ти избода проклетите очи.

— Е, това е казано достатъчно направо — засмях се аз.

— Да пием за добър път — предложи той.

Залокахме бирата.

— Има ли достатъчно? — посочих аз бутилката.

— Ще ти стигне. Зная, че не си смукач. Нямаше да те наема, ако беше така.

— Не съм — потвърдих аз. — Обичам да си пийвам бира, но си зная мярката. А парите?

— В мене са — каза той. — Ще ти ги дам, преди да сляза.

Така седяхме и говорихме за това-онова. Питах го какъв е екипажът и други работи, той ме пита ще ми пречи ли да отплавам в тъмно, аз казах, че не ми пречи, че мога да карам корабчето с вързани очи и тогава внезапно дочух шум. Имам остър слух, значи, и не изпускам много от това, което може да чуе човек.

— Приближава лодка — казах.

— Тъкмо навреме — отговори той — Тая нощ трябва да се прибирам при госпожата и хлапетата.

— Не е ли по-добре да се качим на палубата? — запитах аз.

— Няма никаква нужда — отвърна той.

— Добре — казах аз.

Седяхме и се ослушвахме. По звука си личеше, че е лодка. Пристигна и се блъсна леко о борда. После някой се качи горе. Слезе по стълбите при нас. Беше облечен официално — в костюм от син шевиот, риза и вратовръзка, кафяви обувки. Не както е сега.

— Това е Фред — представи го Райън и ме погледна.

— Фред Блейк — каза младият човек.

— Това е капитан Никълз. Първокласен моряк. Бъди спокоен.

Хлапето ме погледна; погледнах го и аз. Трябва да призная, че далеч не можеше да се каже, че е с крехко здраве, направо изглеждаше модел на здрав човек. Обаче беше притеснен. Ако ме питаш, според мене беше уплашен.

— Лошо, че така си закъсал със здравето — казах аз, уж много непринудено. — Морският въздух ще те закрепи, бъди сигурен. Няма нищо по-добро от пътуване по море за оправяне на здравето.

Като рекох това, видях, че се изчервява — за пръв път виждах така да се изчервява някой. Райън погледна него, погледна мене и се разсмя. После каза, че ще ми даде парите и ще слиза на брега. Държеше ги вързани на пояса си, свали го и ми плати — двеста златни суверена. Не бях виждал злато от хиляда години. Имаше го само в банките. Стана ми ясно, че какъвто и да беше човекът, който искаше да потули работата с момчето, трябва да е бил в доста безизходно положение.

— Хвърли и пояса, Райън — помолих аз. — Не мога да оставя толкова пари неприбрани.

— Добре — каза той. — Вземи го. Е, на добър час.

И преди да успея да кажа още нещо, той излезе от каютата, прескочи през борда и лодката започна да се отдалечава. Не рискуваха да ми покажат кой седи в нея.

— Какво стана после?

— Е, сложих парите обратно в пояса и го опасах около тялото си.

— Дяволски тежък е бил сигурно.

— Като стигнахме в Мерауке, купихме две сандъчета и аз скрих моето така, че никой да не знае къде е. Но ако нещата продължават в същия дух, ще мога да нося лесно останалите пари — дори няма да ги усещам.

— Какво искаш да кажеш?

— Пътувахме все така нагоре покрай брега; времето беше хубаво и така нататък, имаше приятен бриз и рекох на момчето: „Какво ще кажеш за една игра на крибидж?“ Трябваше някак да се забавляваме, нали разбираш, а знаех, че той има малко пари. Не виждах защо да не прибера част от тях. Цял живот съм играл крибидж и мислех, че имам лека ръка. Обаче това тесте трябва да е омагьосано. Разбираш ли, откакто сме напуснали Сидни, не съм печелил нито веднъж. Досега съм дал на Фред около седемдесет лири. А на него му върви като на самия дявол.

— Може би играе по-добре, отколкото си мислиш.

— Нищо подобно. Знам всичко, което си струва да знае човек за тази игра. Мислиш ли, че щях да започна, ако не бях сигурен? Не, това е въпрос на късмет, а късметът не е вечен. Ще се обърне и тогава ще си възвърна изгубеното, заедно с всичко останало, което той има. Не ми е весело, разбира се, обаче не се притеснявам.

— Разказвал ли ти е нещо за себе си?

— Нито дума. Обаче аз си правя изводите и вече имам доста ясна представа какво се крие на дъното на цялата работа.

— И какво е то?

— Ако на дъното не стои политика, да не ми викат Никълз. В противен случай Райън нямаше да е замесен. Властта в Нов Южен Уелс^[6] се клати. Държат се на косъм. Стане ли някой скандал, още утре ще изчезнат. И без това скоро ще има избори. Мислят, че пак ще спечелят, обаче според мене е въпрос на ези или тура и предполагам им е известно, че не бива да рискуват. Не би ме учудило, ако Фред се окаже синът на някоя доста важна личност.

— На премиера или на някой министър? Има ли между министрите човек, на име Блейк?

— Блейк е толкова негово име, колкото е и мое. Ясно, че е забъркан някой от министрите, а Фред му е син или племенник; каквато и да е историята, ако се разкрие, онзи ще изгуби поста си, затова според мене са решили да изпратят Фред надалече, докато поутихне работата.

— Какво мислиш, че е извършил?

— Според мене — убийство.

— Та той е едва хлапе!

— Достатъчно голям е, за да може да бъде обесен.