Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Narrow Corner, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Огняна Иванова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла
Английска. Първо издание
Редактор: Панко Анчев
Художник: Владимир Иванов
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: К. Константинов
Коректор: Д. Мутафчиева
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978
William Somerset Maugham
The Narrow Corner
William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971
Библиотечно оформление Стефан Груев
Код 08 9536611311/5704–26–78
Дадена за набор на 7 март 1978 г.
Подписана за печат на 11 юли 1978 г.
Излязла от печат на 8 август 1978 г.
Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13
Изд. №1178
ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655
Цена 0,75 лв.
История
- — Добавяне
XXVII
Доктор Сондърз се събуди, когато китаецът влезе с чаша чай. Ах Кай дръпна завесите, вдигна жалузите и пусна в стаята деня. Прозорецът гледаше към градината — запустяла и буренясала: с палми, с банани, чиито плоски листа все още пазеха тъмния блясък на нощта, с неугледния, но прекрасен на вкус касис. Светлината се процеждаше през хладната зеленина. Докторът запали цигара. Фред, легнал на шезлонга, все още спеше и неоформеното му момчешко лице изглеждаше спокойно и така невинно, че с присъщия си жлъчен хумор докторът реши, че то е почти красиво.
— Да го събудя ли? — попита Ах Кай.
— Не още.
Докато спеше, Фред щеше да бъде щастлив. Щеше да се събуди за мъка. Странно момче. Кой би помислил, че може да е толкова податливо на доброта? Защото, макар че не го съзнаваше, макар че описваше чувствата си неумело, с глупави думи, нямаше съмнение, че това, което го беше изкарало от релси по отношение на датчанина, който беше породил в него смущаващото го чувство на възхищение и го беше накарал да разбере, че съществуват и хора от друг тип, беше откритата естествена доброта, която датчанинът излъчваше като ярка и постоянна светлина. Ерик можеше да бъде възприеман като малко невероятен, човек можеше да се запита с известна неловкост дали възприема еднакво с ума и със сърцето, обаче в едно нямаше съмнение — той притежаваше по някаква прищявка на съдбата истинска вродена доброта. Това беше особеното в него. И несъмненото. То имаше и естетическа стойност затова обикновеното момче, безчувствено към красотата в обичайните й форми, се беше развълнувало до екстаз, както мистикът може да се развълнува от внезапното завладяващо чувство на съединяване с едно божество. Странен характер имаше Ерик.
— Но при все това свърши зле — каза си докторът и с мрачна усмивка стана от леглото.
Отиде до огледалото и се загледа изпитателно. Видя посивялата си коса, разрошена от съня, наболата бяла брада, пораснала след като се беше обръснал вчера. Разтегна устата си в гримаса и заразглежда дългите си жълти зъби. Под очите му имаше големи торбички. Страните му бяха неприятно алени на цвят. Обзе го отвращение. Почуди се защо от всички същества единствено Човекът с възрастта така грозно се деформира. Обзе го жал, като помисли, че Ах Кай, красив като статуетка от слонова кост, ще се превърне в дребничък, изпит, съсухрен китаец, че Фред Блейк — толкова строен, висок и широкоплещест, ще бъде някакъв плешив старец със зачервено лице и коремче.
Докторът се избръсна и се изкъпа. След това събуди Фред.
— Хайде, млади човече. Ах Кай сега ще ни приготви закуската.
Фред отвори очи — бодър, с жаждата на младостта да приветствува новия ден, но като се огледа, спомни си къде е, както и всичко останало. Моментално лицето му посърна.
— О, я скачай! — каза нетърпеливо докторът. — Иди да се измиеш.
След десет минути вече седяха и закусваха. Нямаше нищо странно в това, че Фред се хранеше с голям апетит. Докторът мълчеше. За което се поздрави. Бурната нощ не беше допринесла да се чувствува по-добре. И без това размишленията му за живота предната вечер бяха така мрачни, че предпочиташе да ги запази за себе си.
Когато свършиха да ядат, дойде управителят и се обърна към д-р Сондърз с поток от думи на холандски. Знаеше, че докторът не разбира езика, но не спираше да приказва, а знаците и жестовете, които правеше, съвсем ясно показваха за какво говори, макар че явно беше възбуден и объркан. Д-р Сондърз сви рамене. Престори се, че няма представа за какво говори метисът, и най-накрая, загубил търпение, човечецът си отиде.
— Вече им е известно — каза докторът.
— Откъде?
— Не зная. Предполагам, че прислужникът е влязъл да му занесе чай.
— Не можем ли да намерим някой да превежда?
— Ще се намери кой да ни го каже съвсем скоро. Не забравяй, че и двамата не знаем нищо по въпроса.
Потънаха отново в мълчание. Няколко минути по-късно управителят доведе един холандски чиновник в бяла униформа с жълти метални копчета; той удари токове и съобщи неразбираемото си име. Говореше английски с много силен акцент.
— С прискърбие ми се налага да ви съобщя, че датският търговец на име Кристесен се е застрелял.
— Кристесен ли? — извика докторът. — Онзи високият?
А с крайчеца на окото си наблюдаваше Фред.
— Преди час са го намерили слугите. Аз съм натоварен със следствието. Няма съмнение, че в случая се касае за самоубийство. Мистър ван Рейк — той погледна към управителя-метис — ме информира, че снощи търговецът ви е посетил.
— Самата истина.
— Колко време стоя?
— Десет-петнадесет минути.
— Трезвен ли беше?
— Напълно.
— И аз не съм го виждал да пие. Каза ли нещо, от което да се предположи, че е възнамерявал да свърши със себе си?
— Не. Беше весел. Не го познавам твърде добре, знаете това. Пристигнах преди три дни и чакам парахода „Принцеса Юлиана“.
— Да. Зная. Следователно не бихте могли да обясните трагедията?
— Боя се, не.
— Това е всичко, което исках да разбера. Ако имам още нужда от вас, ще ви уведомя. Може би бихте дошли до службата ми? — той погледна Фред. — А джентълменът би ли могъл да ни каже нещо?
— Няма какво — каза докторът. — Той не беше тука. Играеха карти с шкипера на кеча, който е на пристанището.
— Видях го. Съжалявам за случилото се. Покойният беше много тих човек, никакви неприятности не ни създаваше. Всички го обичаха. Страхувам се, че е все същата стара история. Правят грешка, като живеят сами на такова място. Изпадат в мрачно настроение. Страдат от носталгия. Горещината е убийствена. Идва ден, когато им се струва, че не могат да издържат, повече, и си пускат куршум в черепа. Неведнъж ми се е случвало да виждам това. Много по-хубаво е да си живеят с някое момиченце, почти не накърнява разходите. Е, джентълмени, много съм ви задължен. Няма да отнемам повече от ценното ви време. Предполагам, че още не сте посетили нашето Gesellschaft[1], нали? Ще се радвам много да ви видим там. От шест-седем часа до девет там ще срещнете всички по-важни хора на острова. Чудесно място. Направо център на светския живот. Е, довиждане, джентълмени!
Той чукна токове, стисна ръцете на доктора и Фред и с малко тежка крачка се отдалечи.