Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (27)

XXVI

Един час по-късно, както лежеше в леглото си и се мъчеше да заспи, д-р Сондърз чу стъпки по коридора и леко почукване на вратата. Не отговори и тогава натиснаха дръжката. Вратата беше заключена.

— Кой е? — извика докторът.

Отговорът дойде още преди да изкаже въпроса си — чу се приглушен развълнуван глас.

— Докторе, аз съм, Фред. Трябва да говоря с тебе.

След като капитан Никълз си отиде на корабчето, докторът беше изпушил половин дузина лули, а в подобни случаи не обичаше да го безпокоят. Мисли — отчетливи като геометричните фигури в детско блокче: квадрати, овали, кръгове и триъгълници — плавно минаваха през главата му в безупречен ред. Удоволствието, което изпитваше от безплътния им вид, беше неделима част от безгрижната наслада на тялото му. Докторът повдигна мрежата против комари и затътрузи крака по непостлания под към вратата. Когато отвори, видя нощния пазач, наметнал през глава одеяло, за да се предпази от опасния нощен хлад, да държи фенер, а зад него — Фред Блейк.

— Нека вляза, докторе. Много е важно.

— Почакай да запаля лампата.

На светлината на фенера той откри кибрита и в стаята стана светло. Ах Кай, който спеше върху рогозка на верандата пред стаята, се събуди от шума, седна и затърка черните си като трънки очи. Фред даде пари на пазача и той си отиде.

— Лягай си, Ах Кай — каза докторът. — Няма защо да ставаш.

— Виж какво, веднага трябва да дойдеш в дома на Ерик — каза Фред. — Случи се нещастие.

— Какво има?

Докторът погледна Фред и видя, че е бял като платно. Целият трепереше.

— Ерик се застреля.

— Боже мой! Ти откъде знаеш?

— Идвам оттам. Той е мъртъв.

При първите думи на Фред докторът инстинктивно беше започнал да се приготвя — но сега спря.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Тогава какъв е смисълът да ходя там?

— Не може да го оставим така. Ела сам да видиш. Ох, боже, боже!

Гласът на Фред затрепери, сякаш щеше да разплаче:

— Може би ще помогнеш с нещо…

— Има ли някой там?

— Не. Самичък си лежи. Не мога да понеса това. За бога, ела!

— Какво е това на ръката ти?

Фред погледна ръката си. Беше изцапана с кръв. Инстинктивно посегна да я избърше в панталона.

— Чакай — извика докторът, като го улови за китката. — Ела да се измиеш.

Като го държеше с едната ръка за китката, а с другата носеше лампата, докторът го заведе до банята. Това беше малка тъмна стаичка с циментов под. В ъгъла имаше огромна вана. Къпещият се загребваше вода от ваната с малко метално канче и я изливаше отгоре си. Докторът напълни канчето, даде на Фред парче сапун и му каза да се измие.

— Дрехите ти изцапани ли са? — попита той и вдигна лампата, за да го огледа.

— Мисля, че не.

Докторът изля почервенялата от кръв вода и се върна в спалнята. Видът на кръвта беше сепнал Фред и той се опитваше да овладее обзелата го хистерия. Беше още по-блед и макар да стискаше ръце, доктор Сондърз видя, че те силно треперят.

— По-добре пий нещо. Ах Кай, дай на джентълмена малко уиски. Без вода.

Ах Кай стана и донесе чаша, в която наля от силното питие. Фред я обърна веднага. Докторът внимателно го наблюдаваше.

— Виж какво, моето момче, ние сме в чужда страна. Не бива да се тикаме в очите на холандските власти. Не мисля, че човек лесно може да се отърве от тях.

— Не можем да го оставим да лежи така в локва кръв.

— Нали е истина, че се е случило нещо в Сидни, което те е накарало да заминеш на бърза ръка? Тукашната полиция ще поиска да отговориш на много въпроси. Да не би да ти е все едно дали ще телеграфират в Сидни?

— Не ме е грижа. Всичко ми дотегна.

— Не бъди глупак. Ако е мъртъв, нито ти можеш да му помогнеш, нито аз. По-добре да стоим настрана. Най-добре за тебе е да се махнеш от острова колкото се може по-скоро. Видя ли те някой там?

— Къде?

— В къщата му — припряно каза докторът.

— Не. Стоях само минута. Веднага дотичах тука.

— А прислугата?

— Предполагам, че са спели. Живеят в задната част на къщата.

— Зная. Значи единственият човек, който те е видял, е нощният пазач. Защо го събуди?

— Не можех да вляза. Беше заключено. Трябваше да те открия.

— Добре, няма значение. Може да се е наложило по много причини да ме будиш посред нощ. Какво те накара да отидеш у Ерик?

— Трябваше да му кажа нещо, което не търпи отлагане.

— Предполагам, че наистина сам се е застрелял. Нали не си го застрелял ти?

— Аз ли? — момчето зяпна от ужас и учудване. — За бога, та той е… Не бих позволил косъм да падне от главата му. Даже ако ми беше брат, едва ли щях да го обичам повече. Най-добрият приятел, който може да има човек.

Докторът се намръщи малко неодобрително на езика, който използуваше Фред, но без съмнение ясно личаха чувствата му към Ерик, а шокът, който изпита при въпроса на доктора, доказваше, че говори истината.

— Как си обясняваш всичко това?

— Един господ знае. Трябва да се е побъркал. Откъде по дяволите можех да зная, че се кани да направи подобно нещо?

— Изплюй камъчето, синко. Не се бой, че мога да те предам.

— Заради онова момиче в Сванови. Луиз.

Докторът удвои вниманието си, но не го прекъсна.

— Забавлявах се малко с нея тази нощ.

— Ти? Та ти я познаваш едва от вчера.

— Така е. Какво от това? Тя ме хареса още щом ме видя. Веднага разбрах. И аз я харесах. Откакто напуснах Сидни, не бях имал жена. Нещо не понасям туземките. Когато танцувахме, усетих, че върви натам. Още тогава можех да я имам. Докато играехте бридж, отидохме до градината. Целунах я. Тя направо плачеше за това. Когато едно момиче се държи така, не бива да даваш възможност да премисля. И аз бях в същото състояние. Не бях предполагал, че е от хората, които се поддават на чувствата си, но и самият аз бях така — ако ми беше казала да се хвърля от някоя скала, щях да го направя. Когато тази сутрин дойде с баща си, попитах я може ли да се срещнем. Тя каза: „Не“. Аз казах: „Не бих ли могъл да дойда, когато всички си легнат — да отидем до езерото да се изкъпем?“ Тя каза „не“, но отказа да обясни защо. Казах й, че съм луд по нея. Самата истина си беше. Исусе Христе, какъв сладур е! Заведох я до кеча, показах й всичко. И там я целунах. Проклетият Никълз не ни остави насаме за повече от минута. Казах, че вечерта ще ида до плантацията. Тя каза, че няма да излезе, но аз знаех, че ще излезе — тя ме желаеше не по-малко, отколкото аз я желаех; наистина, когато отидох, тя ме чакаше. Беше прекрасно в тъмнината, като оставим настрана комарите — хапеха като пощурели, направо не можеше да се издържа, и аз казах: „Не можем ли да отидем в стаята ти?“, а тя отговори, че се бои, но аз й казах, че всичко ще бъде наред и накрая тя каза „добре“.

Фред спря. Докторът го гледаше внимателно, макар клепките му да бяха натежали. От изпушения опиум зениците му се бяха свили до размера на връх на топлийка. Слушаше и размишляваше над казаното.

— На края ми каза да си тръгвам. Облякох всичко, само обувките си не бях обул, за да не вдигам шум, като излизам. Тя най-напред надникна да провери дали е чисто. Понякога, като не можел да заспи, старият Сван се разхождал нагоре-надолу по верандата като по палуба на кораб. После се измъкнах и аз и скочих долу. Седнах на земята, започнах да се обувам и докато се усетя, някой ме сграбчи и ме повдигна. Беше Ерик. Силен като бик, вдигна ме във въздуха сякаш бях хлапе, и ми запуши устата с ръка — а аз така се уплаших, че и да исках, нямаше да мога да извикам. После ме стисна за гърлото и аз реших, че ще се простя с живота. Не знам, обаче бях като парализиран, дори не се съпротивявах. Не можех да видя лицето му. Чувах дишането му; вече мислех, че е свършено с мене, когато той внезапно ме пусна, удари ме с все сила отстрани по главата — мисля с опакото на ръката, и аз направо се вцепених. Стоя известно време над мене, аз не помръднах — реших, че ако помръдна, ще ме убие, после ми обърна гръб и забърза по пътя със скорост поне сто мили в час.

След малко станах и погледнах към къщата. Луиз не беше чула нищо. Мислех си дали да не ида да й кажа какво се беше случило. Но не посмях, страх ме беше някой да не чуе как тропам на щорите. Не исках да я плаша. Чудех се какво да правя. Тръгнах да си ходя, но видях, че не съм си сложил обувките и се върнах. Изпаднах в паника, защото отначало не можах да ги намеря. Като излязох отново на пътя, поех си дълбоко въздух. Питах се дали Ерик не ме причаква някъде. Не е шега да вървиш по пътя нощем, когато няма жива душа, и да знаеш, че всеки миг може да се появи един огромен мъжага и да те напердаши. Можеше да ми извие шията като на пиле, а аз щях само да го гледам. Вървях не особено бързо и очите ми бяха на четири. Мислех, ако го видя пръв, да си плюя на петите. Искам да кажа, няма смисъл да се биеш с някого, ако нямаш пукнат шанс, а пък знаех, че тичам по-бързо от него. Предполагам, просто нервите ми не бяха издържали, защото след като повървях около миля, дойдох на себе си. Тогава, нали разбираш, почувствувах, че на всяка цена трябва да го видя. Ако беше друг, изобщо нямаше да ми пука, обаче не исках точно той да ме мисли за мръсна свиня. Няма да разбереш, но не бях срещал човек като него, той е толкова честен, че ти се струва непоносимо, ако не те възприема по същия начин. Повечето хора, които срещаш, не са по-свестни от самия тебе, обаче Ерик беше друг. Искам да кажа, трябва да си пълен глупак да не видиш, че такъв човек е един на хиляда. Нали разбираш?

Устните на доктора се разтеглиха в обичайната тънка насмешлива усмивка, оголиха дългите му жълти зъби и той заприлича на зяпнала горила.

— За бога, разбирам, че това те е разтърсило. Всеки се обърква в такива случаи. Направо се слага край човешките отношения. Проклетият срам, нали?

— Исусе Христе, защо не можеш да говориш по-разбрано?

— Казвай по-нататък.

— Ами просто чувствувах, че трябва да се изясним. Исках да му разкажа как стана. Готов бях, ако трябва, да се оженя за момичето. Просто не успях да се сдържа, когато бях с нея. В края на краищата такава е човешката природа. Ти си стар, не разбираш. Лесно е, когато си на петдесет… Знаех, че няма да имам нито минута спокойствие, ако не се оправдая пред него. Като стигнах до къщата, спрях се отвън — кой знае колко време стоях така и събирах сили; нужна ми беше смелост, за да вляза, и просто си го наложих. Все мислех, че щом като не ме беше убил тогава, нямаше да ме убие и сега. Знаех, че не заключва вратата. Когато отидохме там първия път, той просто натисна дръжката и влезе. Обаче сърцето ми щеше да се пръсне, когато тръгнах по коридора. Беше тъмно като в рог, понеже затворих вратата. Повиках го, но той не отговори. Знаех къде е стаята му — стигнах до нея и почуках. Не ми се вярваше да спи. Отново почуках и извиках високо: „Ерик, Ерик!“ Тоест, опитах се да извикам, обаче гърлото ми беше толкова пресъхнало, че гласът ми беше дрезгав, като че грачех. Недоумявах защо не отговаря. Мислех, че е вътре и се ослушва. Бях направо посинял от страх, почти мислех вече да хуквам да бягам, но останах. Натиснах дръжката — не беше заключено. Отворих. Нищо не се виждаше. Отново го повиках и казах: „За бога, Ерик, нека поговорим.“ После запалих клечка кибрит и направо подскочих. Едва не получих удар — той лежеше на пода в краката ми и ако бях направил още една крачка, щях да се спъна в него. Изпуснах клечката и настъпи тъмнина. Започнах да крещя. Мислех, че е припаднал или че е мъртво пиян — нещо такова. Опитах се запаля нова клечка, но все не успявах, а когато най-после успях, наведох се над него и — о, боже! — половината му глава беше отнесена от изстрела. Клечката изгасна, взех друга. Видях лампата и я запалих. Коленичих до него и хванах ръката му. Беше съвсем топла. В другата си ръка стискаше револвер. Пипнах лицето му да проверя дали е жив. Цялата стая беше изпръскана с кръв. Боже мой, никога не си виждал такава рана! После дойдох тука — бързах, колкото можех. Няма да забравя тая гледка до края на живота си.

Фред скри лицето си в ръце и потънал в мъка, залюля тялото си напред-назад. После от устата му се изтръгна стон и като се хвърли върху стола, обърна се настрани и заплака. Д-р Сондърз го остави да поплаче. Протегна се, взе цигара, запали я и дълбоко вдиша дима.

— Остави ли лампата да гори? — попита накрая той.

— По дяволите лампата — извика ядосано Фред. — Как можеш да си такъв отвратителен глупак!

— Всъщност няма значение. Може да се е застрелял както на тъмно, така и на запалена лампа. Странно, че никой от слугите не е чул изстрела. Сигурно са помислили, че някой китаец е запалил увеселителна бомбичка.

Фред не обърна внимание на казаното от доктора. Нищо вече не го засягаше.

— Какво за бога го е накарало да направи това? — извика отчаяно той.

— Беше сгоден за Луиз.

Реакцията на репликата на доктора беше страхотна. Фред скочи на крака мълниеносно, лицето му почервеня от гняв. Ужасените му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите.

— Ерик ли?! Не ми го е казвал.

— Предполагам смятал е, че не ти влиза в работата.

— И тя не ми каза. Дума не каза. Боже, боже. Ако знаех, нямаше да си позволя дори да я погледна. Нарочно си го измисляш. Не може да е вярно. Не може!

— Той самият ми каза.

— Много ли я обичаше?

— Страшно много.

— Тогава защо не ме уби, вместо да се самоубива?

Д-р Сондърз се изсмя.

— Любопитно, нали?

— За бога, не се смей. Толкова съм нещастен. Мислех, че по-лошо от това не може да бъде. Откъде можех да предполагам… Честна дума, изобщо не държа на нея. Ако знаех, никога нямаше да си помисля да се занасям. По-добър приятел от него не можеше да се намери. За нищо на света не бих го оскърбил. Само за какъв звяр ме е мислил! Толкова почтено се държеше с мене.

Очите му се напълниха със сълзи, които бавно потекоха по страните му. Горчиво плачеше.

— Не е ли мръсотия тоя живот? Залавяш се с нещо без да му мислиш, и после плащаш адска цена. Мисля, че над мене тегне проклятие.

Той погледна доктора. Устните му трепереха, красивите му очи бяха изпълнени с печал. Д-р Сондърз се замисли за собствените си чувства. Неприятно му беше обзелото го леко злорадство, че младият човек изпитва мъка. Явно смяташе, че Фред си е получил заслуженото. Едновременно с това противно на всяка логика му беше жал, че момчето е нещастно. Изглеждаше толкова младо и съсипано от тъга, че не можеше да не предизвика съчувствие.

— Ще ти мине, ще видиш — каза той. — Човек превъзмогва всичко.

— Предпочитам аз да бях умрял. Моят старец ми беше казал, че не ме бива за нищо — ловя се на бас, че има право. Където ида, забърквам каши. Кълна се, че не съм виновен. Да се не види оная мръсна кучка! Не можеше ли да ме остави на мира? Как си представяш момиче, сгодено за мъж като Ерик, да води в леглото първия срещнат? Поне той се отърва от нея.

— Говориш идиотщини.

— Може да съм смрадлив въшльо, обаче тя е много по-лоша от мене — кълна ти се. Тъкмо мислех, че вече се оправям, и всичко отиде по дяволите.

За момент той се поколеба, после каза:

— Спомняш ли си телеграмата, която пристигна сутринта? От нея научих нещо, което не знаех. Беше толкова необичайно, че отначало не го разбрах. В Батавия ме чака писмо. Вече мога да отида там. Отначало съвсем се стъписах. Не знаех да се смея ли, да плача ли. Телеграмата гласеше, че съм починал от скарлатина в Инфекциозната болница край Сидни. После проумях какво означава това. Бащата заема доста важен пост в Нови Южен Уелс. Там беше избухнала епидемия. Записали са някой случай в болницата под мое име — за да не обясняват защо не ходя на работа и така нататък, а човекът е умрял — значи аз също съм умрял. Доколкото познавам моя старец, с голяма радост се е отървал от мене. Е, някой ще си полежи удобно и приятно във фамилния гроб. Бащата е прекрасен организатор. Точно той задържа сегашната партия на власт толкова дълго. Винаги предпочита да не поема рискове, предполагам, че ако не ме сметнеха за мъртъв, никога нямаше да се чувствува в безопасност. При последните избори предишното правителство отново взе властта. Чете ли? Били мнозинство. Представям си стария, сложил черна лента.

Той се засмя невесело. Д-р Сондърз неочаквано изстреля към него въпроса си:

— Какво си направил?

Фред отвърна поглед. Отговори с тих, глух глас:

— Убих един човек.

— На твое място не бих го разправял насам-натам — каза докторът.

— Ти го прие доста спокойно. Убивал ли си човек?

— Само професионално.

Фред бързо вдигна поглед и на устните му се появи измъчено подобие на усмивка.

— Голям чудак си, док. Да пукна, ако мога да те разбера. Когато човек ти говори, все едно, че никак не те засяга. Всичко ли ти е безразлично? В нищо ли не вярваш?

— Защо го уби? От скука?

— Страхотно развлечение преживях, като го убих. Само като си помисля — през какво ли не минах! Чудя се как не ми побеля косата. Все за това мислех. Разбираш ли, такова нещо не се забравя. Някой път ми беше весело, леко, забавлявах си и изведнъж си спомнях. Често се страхувах да заспивам, защото сънувах, че вървя с вързани очи към бесилката. Пет-шест пъти бях стигнал до там, че без малко да скоча от борда през нощта, когато всички спят, и да плувам, докато се удавя или ме изяде някоя акула. Само ако знаеш какво облекчение изпитах, когато получих телеграмата и я проумях! Господи, какъв товар се смъкна от раменете ми! Най-после в безопасност. На платнохода никога не се чувствувах в безопасност — където и да спирахме, все гледах дали няма да ме приберат. Когато те видях за пръв път, помислих, че си детектив, който ме търси. Знаеш ли с каква мисъл се събудих тази сутрин? „Сега вече ще мога да спя спокойно.“ А какво излезе? Казвам ти — над мене тегне проклятие.

— Не говори такива глупости.

— Какво да правя? Къде да ида? Тази нощ, като лежахме прегърнати с онова момиче, си мислех: „Защо да не се оженя за нея и да не заживея тука?“. Корабчето можеше да ми влезе в работа. Никълз щеше да се прибере с твоя параход. Можехте да вземете писмото ми от Батавия. Предполагам, пращат ми някакви пари. Майка сигурно е накарала стария да отдели нещо. Мислех си, че може да станем съдружници с Ерик.

— Това вече не може да стане, но би могъл да ожениш за Луиз.

— За нея? — извика Фред. — След всичко, което се случи? Не мога да я понасям. Надявам се никога вече да не я видя. Няма да й простя. Никога. Никога.

— Тогава какво се каниш да правиш?

— Един господ знае. Не мога да се върна у дома. Умрял съм, заровен съм в семейния гроб. Иска ми се отново да зърна Сидни. Улица Джордж, залива Менли. Сега си нямам никого на света. Мисля, че съм доста добър счетоводител. Мога да стана деловодител в някой склад. Не зная къде да отида. Като улично куче съм.

— На твое място първото, което щях да направя, е да отида на „Фентън“ и да се опитам да поспя. Съвсем си съсипан. На сутринта мислите ти ще бъдат по-ясни.

— Не мога да се върна на корабчето. Ненавиждам го. Ако знаеш колко често съм се събуждал, облян в студена пот, със сърцебиене, понеже сънувам, че отварят вратата на килията ми и ме водят към въжето! А сега и Ерик — лежи сам, половината му глава е отнесена. За бога, как да спя?

— Е добре. Свий се на оня стол. Аз си лягам.

— Благодаря. Ще преча ли, ако пуша?

— Ще ти дам нещо за сън. Няма смисъл да стоиш буден.

Докторът извади спринцовката и му сложи морфин. После угаси лампата и се пъхна под мрежата.