Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (31)

XXX

Месец по-късно д-р Сондърз седеше на малката прашна тераса на хотел „Дайк“ в Сингапур. Беше късно следобед. От мястото си докторът виждаше улицата под него. Профучаваха коли и кабриолети, теглени от двойка яки кончета; бързаха рикши, следвани от тупкането на боси крака. Сегиз-тогиз тамили^[1] — високи и мършави — бавно и безмълвно пристъпваха и в тишината на предпазливите им движения се криеше нощта на далечното им минало. Дърветата засенчваха улицата и само тук-таме по нея се виждаха слънчеви петна с неправилна форма. Обути в панталони китайки, със златни фиби в косите, пристъпваха от сянката към слънчевите места като марионетки, преминаващи по сцена. Сегиз-тогиз някой млад плантатор със силен слънчев загар, облечен в къси панталони цвят каки, на главата с широкопола шапка, минаваше с енергична крачка, както беше свикнал да върви по каучуковите имения. Двама спретнати тъмнокожи войници в чисти униформи стъпваха важно, сигурни в своето превъзходство. Горещината на деня беше попреминала, падаше златиста светлина и във въздуха се носеше прохладно безгрижие, сякаш от време на време животът подканяше хората да не го възприемат сериозно. Мина каруца, разнасяше вода, и капките се плъзнаха по прашния път.

Д-р Сондърз беше прекарал две седмици в Ява. Сега чакаше да вземе първия пристигнал параход за Хонг-Конг, а оттам възнамеряваше да се качи на някой каботажен кораб до Фу-Чжоу. Доволен беше от направеното пътешествие. То го извади от утъпканите коловози на ежедневието, където беше стоял толкова дълго, освободи го от оковите на безполезните навици, и той както никога се чувствуваше облекчен, далече от земната суета, в блаженството на райското чувство за духовна независимост. Изпитваше върховно удоволствие от съзнанието, че душевният му покой не зависи от никого в този свят. Беше придобил, макар и по съвсем различен път, имунитета към житейските грижи, което е целта на аскетите. И докато се чувствуваше като Буда, съзерцаващ пъпа си, потънал в прелестите на самодоволството, някой го докосна по рамото. Той вдигна поглед и видя капитан Никълз.

— Минавах оттука и видях, че си сам. Рекох да ти се обадя.

— Сядай и си поръчай нещо.

— Нямам нищо против.

Шкиперът беше облечен в дрехите, с които слизаше на брега. Не бяха стари, но изглеждаха безкрайно износени. Брадата на изпитото му лице не беше бръсната от два дни, а под ноктите имаше насъбрана мръсотия. Наведе се към доктора.

— Преглеждах си зъбите — каза той. — Ти беше прав. Зъболекарят каза, че трябва да ги извадя. Казва, че напълно вярва, че страдам от диспепсия. Според него цяло чудо е, че съм доживял досега.

Докторът се вгледа и забеляза, че горните му предни зъби бяха извадени. От това мазната му усмивка ставаше още по-зловеща.

— Къде е Фред Блейк? — попита д-р Сондърз.

Усмивката изчезна от устните на шкипера и се притаи язвително в очите му.

— Съвсем пропадна тоя нищожник — отговори той.

— Какво искаш да кажеш?

— Една нощ или падна от борда, или скочи. Никой не знае. На сутринта го нямаше.

— По време на буря?

Докторът не вярваше на ушите си.

— Не. Морето беше гладко като огледало. След като заминахме от Канда, той беше в много лошо настроение. Стигнахме до Батавия, както си бяхме наумили. Подозирах, че очакваше да получи писмо там. Обаче дали получи, или не, не зная — не ме питай.

— Но как е паднал от борда, без да забележи никой? Не го ли е видял рулевият?

— Бяхме минали опасните места. Вечерта много пихме. Не че случилото се на острова изобщо ме засяга, обаче му казах да не взема нещата толкова навътре. А той ми отговори да си гледам работата. Добре, казах му аз, прави каквото знаеш, няма да си развалям съня заради тебе.

— Кога се случи това?

— Преди седмица — в четвъртък.

Докторът се облегна назад. Беше силно изненадан. Толкова малко време беше минало, откакто той и момчето бяха седели и разговаряли. Струваше му се, че беше видял в него наивност и стремеж, в които имаше известно очарование. Не му беше приятно да си представи как сега обезобразеното му и страшно тяло се носи по волята на вълните. Беше почти хлапе. Противно на схващанията си, докторът винаги изпитваше жалост, ако някой умираше млад.

— И на мене ми се видя много странно — продължи, шкиперът. — Беше спечелил почти всичките ми пари на карти. След като те оставихме, често играехме и ти казвам, че му вървеше невероятно. Знаех, че съм по-добър играч от него — никога нямаше да се заема с това, ако не бях сигурен така, както съм сигурен, че ти и аз седим тука — затова удвоих залога. И представяш ли си, не спечелих. Почнах да си мисля, че има нещо гнило, обаче и от тия работи знам почти всичко и не виждах как би могъл да го прави, ако изобщо го правеше. Просто имаше късмет. Накратко казано, докато стигнем в Батавия, беше смъкнал от мене до грош всичко, получено за пътуването.

После, когато се случи нещастието, счупих сандъчето му. И двамата си бяхме купили такива сандъчета, когато бяхме в Мерауке. Нали разбираш — нямаше как, исках да видя няма ли там адрес или нещо такова, за да съобщя на опечалените роднини. В такива случаи се чувствувам задължен да го направя. Представяш ли си, вътре нямаше пукнат грош. Беше празно като джоба ми. Мръсното пале мъкнело всичките си пари вързани за колана и скочило с тях зад борда.

— Чувствувал си се страшно измамен сигурно?

— Още от самото начало той не ми допадна. Не беше съвсем наред. Имай предвид, че повечето от тия пари бяха мои. Да не си мислиш, че ги беше спечелил честно? Добре, че успях да продам корабчето на един китаец в Пенанг, иначе не знам какво щях да правя. Направо щях да стана изкупителна жертва.

Докторът гледаше втренчено. Историята беше невероятна. Чудеше се дали в нея има капка истина. Капитан Никълз го изпълваше с отвращение.

— Надявам се, че не си го блъснал случайно през борда, когато е бил пиян? — попита грубо той.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти не си знаел, че парите са в него. За нехранимайко като тебе сумата е била доста добра. Не би ме учудило, ако си постъпил мръсно с бедното момче.

Капитан Никълз позеленя. Долната му челюст увисна, очите му заприличаха на парченца лед. Докторът се ухили. Казаното напосоки беше улучило точно целта. Ама че негодяй. После обаче схвана, че шкиперът гледаше не него, а нещо зад гърба му — обърна се и видя, че една жена бавно се изкачва по стълбите от улицата към терасата. Беше доста ниска, с плоско, болезнено сиво лице и малко изпъкнали очи — невероятно кръгли, лъскави като закопчалки на ботинки. Беше облечена в дреха от черна материя, малко тясна за фигурата й, на главата с черна сламена шапка, прилична на мъжка. За тропиците облеклото й беше крайно необичайно. Явно й беше горещо и нямаше настроение.

— Боже мой! — зяпна шкиперът едва чуто. — Старата!

Тя стигна до масата, без да бърза. Погледна нещастника с отвращение, а той я гледаше безпомощно, като омагьосан.

— Какво си направил с предните си зъби, капитане? — каза тя.

Той се усмихна мазно.

— И през ум не ми е минавало, че ще те видя тук, мила моя. Каква приятна изненада.

— Да идем да пиеш по чаша чай, капитане.

— Както желаеш, мила моя.

Капитан Никълз стана. Тя се обърна и тръгна надолу по пътя, по който беше дошла. Той я следваше. Изразът на лицето му беше много сериозен. Докторът си помисли, че никога няма да успее да узнае истината за бедния Фред Блейк. Усмихна се горчиво, като видя как шкиперът безмълвно върви по улицата до жена си.

Листата на дърветата шумоляха от внезапно появилия се ветрец и един слънчев лъч, пробил си път сред зеленината, за миг просветна до него. Докторът си помисли за Луиз и пепеляворусата й коса. Тя сякаш беше излязла от някоя стара приказка — вълшебница, за любовта, към която мъжете заплащат с живота си. Беше загадъчна фигура, заета с домакинските си задължения, очакваща с пълно спокойствие и безгрижие това, което ще я сполети, когато му дойде времето. Чудеше се какво ли ще е то. Доктор Сондърз леко въздъхна — защото каквото и да я очакваше, дори най-богатите мечти на въображението да се осъществяха, накрая щеше да остане само една илюзия.