Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (17)

XVI

Два часа по-късно, след като докторът вече се беше настанил, той и гостите му от „Фентън“ седяха на верандата на хотела и пиеха по чаша шнапс преди обед.

— Изтокът не е това, което беше — каза шкиперът, като поклати глава. — Помня, когато бях младо момче, по масите на холандските хотели имаше бутилки шнапс и леки закуски — човек вземаше колкото му се иска. Яденето беше безплатно. Изпиеш ли бутилката поръчваш на момчето да донесе друга.

— Трябва да им е струвало скъпо.

— Точно там е работата, че не им струваше скъпо. Много рядко се намираше някой, който да злоупотребява. Такава е човешката природа. Дръж се с човека почтено и той ще ти отговори с добро. Вярвам в човешката природа и винаги съм вярвал.

Ерик Кристесен се изкачи по стълбите, свали шапка за поздрав и влезе в хотела.

— Ела да пиеш чаша с нас — извика му Фред.

— С удоволствие. Само първо да се измия.

И влезе вътре.

— Здрасти, какво ти става? — каза шкиперът, като изгледа хитро Фред. — Мислех, че не обичаш да бъдеш с непознати.

— Зависи. Този изглежда доста добър човек. Изобщо не ни попита кои сме и какво правим тука. Обикновено всички проявяват любопитство.

— Той е благовъзпитан по рождение — каза докторът.

— Какво ще пиеш? — попита Фред, когато датчанинът се присъедини към тях.

— Същото като вас — каза Кристесен и отпусна тромавото си туловище на стола. Започнаха да бъбрят. Датчанинът не каза нищо много умно или забавно, но приказките му бяха безхитростни. Излъчваше добро разположение. Обикновено д-р Сондърз не съдеше прибързано и не се доверяваше на инстинктите си, но това не убягна от погледа му и като размишляваше, реши, че не може да го отдаде на нищо друго, освен на една учудваща и приятно изненадваща искреност. Беше съвсем ясно, че огромният датчанин много допадна на Фред Блейк. Докторът никога не го беше чувал да говори с такава лекота.

— Виж какво, време е да научиш имената ни — каза му той след малко. — Моето е Блейк, Фред Блейк, докторът се нарича Сондърз, а този приятел е капитан Никълз.

Беше невероятно, но Ерик Кристесен стана и се ръкува с всеки поотделно.

— Радвам се да се запозная с вас — каза той. — Надявам се, че ще останете поне няколко дни.

— Отказахте ли се да отплавате утре? — попита докторът.

— Няма за какво да оставаме. Тази сутрин намерихме лодка.

Влязоха в трапезарията. Беше прохладно и сенчесто. От време на време едно момче дърпаше голямото ветрило, закачено на тавана, и въздухът се раздвижваше. Имаше дълга маса и на единия край седеше холандец със съпругата си — метиска: набита жена със свободно увита около тялото й материя с бледа окраска; и друг холандец, чиято доста тъмна кожа говореше, че и той има капка местна кръв. Ерик Кристесен си размени с тях учтиви поздрави. Те погледнаха непознатите без любопитство. Сервираха яденето. Четиримата натрупаха в чиниите си ориз и къри^[1], пържени яйца, банани и около дузина странни на вид гарнитури, които момчетата непрекъснато донасяха. Когато приключиха носенето, пред всекиго имаше планини от храна. Капитан Никълз ги гледаше с нескрито отвращение.

— Това ще ме свърши — каза тъжно той.

— Тогава не го яж — обади се Фред.

— Трябва да събирам сили. Къде щеше да си сега, ако не ми бяха стигнали силите, когато ни хвана лошо време? Не ям заради себе си, а заради тебе. Не се залавям с някаква работа, ако не съм сигурен, че мога да я свърша, и дори и най-злият ми враг не би казал, че се щадя.

Постепенно купищата храна намаляха и капитан Никълз с упорита решителност до край очисти чинията си.

— Господи, от седмици не сме яли така — каза Фред.

Той яде лакомо, с момчешки апетит и явна наслада. Пиха бира.

— Ако ми се размине, ще бъде чудо — рече шкиперът.

Кафето пиха на верандата.

— Най-добре е сега да полегнете — каза Ерик, — а после на хладина ще дойда да ви взема и да ви покажа забележителностите. Жалко, че ще останете толкова малко. Можехме да направим една красива разходка до вулкана. Оттам се вижда на мили цялото море и всички острови.

— Не виждам защо да не останем, докато докторът отпътува — каза Фред.

— Дадено — съгласи се шкиперът. — След трудностите на живота върху океанската вълна това няма да е зле. Мисля си дали глътка бренди няма да помогне на този ориз.

— С търговия се занимавате, предполагам? — попита датчанинът.

— Търсим бисерни миди — каза шкиперът. — Искаме да намерим нови находища. Ако човек е с късмет, това е цяло състояние.

— Имате ли тука някакви вестници? — попита Блейк. — Обаче на английски.

— Нямаме лондонски вестници. Но Фрит получава вестник от Австралия.

— Фрит ли? Кой е Фрит?

— Той е англичанин. С всяка поща получава пакет със „Сиднейски бюлетин“.

Внезапно Фред побледня, но кой можеше да каже какво беше чувството, променило цвета на лицето му?

— Ще мога ли да ги прегледам?

— Разбира се. Или ще ги донеса тука, или ще отидем там.

— Откога е последният?

— Не вярвам да е много стар. Преди четири дни дойде кораб с поща.