Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (29)

XXVIII

В тази гореща страна не беше допустимо да минава много време между смъртта на човек и погребението му, обаче в случая трябваше да се проведе следствие и погребението стана едва късно следобед. Бяха няколко холандски приятели на Ерик, Фрит, д-р Сондърз, Фред Блейк и капитан Никълз. Случаят се оказа точно по вкуса на шкипера. Взел беше на заем черен костюм от някакъв човек от острова, с когото беше успял да се сприятели. Не му стоеше много добре, понеже собственикът сигурно беше и по-висок, и по-едър — беше му се наложило да подгъне и ръкавите и крачолите, но в сравнение с останалите, които бяха облечени направо неописуемо, правеше впечатление на порядъчен. Изнесоха службата на холандски, което се виждаше на капитан Никълз малко не на място, понеже не можеше да се включи, но с държанието си той показваше изключителна набожност, а когато службата свърши, стисна ръцете на лютеранския пастор и на няколкото холандски служители, сякаш му бяха оказали лична услуга, и за момент те помислиха, че вероятно е близък роднина на покойния. Фред плака.

Четиримата британци си тръгнаха заедно. Стигнаха на пристанището.

— Джентълмени, ако дойдете на борда на „Фентън“ — каза шкиперът, — ще отворя бутилка портвайн. Сутринта го видях в магазина, а винаги съм смятал, че бутилка портвайн е най-необходимото след погребение. Искам да кажа, не е като бирата и уискито. Портвайнът е за сериозни работи.

— Никога не си го бях мислил — каза Фрит, — но те разбирам.

— Аз няма да дойда — каза Фред. — Нямам настроение. Мога ли да те придружа, докторе.

— Както искаш.

— Всички сме без настроение — каза капитан Никълз. — За това предложих бутилката портвайн. Макар че тя няма да ни оправи настроението. По никой начин. Най-много още повече да го влоши — поне това мога да кажа от опит, обаче това не значи, че няма да ни бъде приятно да я изпием; ако ме послушате, все ще има полза, няма да я похабим.

— Върви по дяволите — каза Фред.

— Ела, Фрит. Ако си човека, за когото те мисля, двамата ще успеем да изпием бутилката, без да се насилваме.

— Живеем в изродили се времена — каза Фрит. — Не се намират двама-трима готови да изпият една бутилка — тези хора измряха като додо^[1].

— Като австралийската птица — потвърди капитан Никълз.

— Ако двама възрастни мъже не могат да изпият заедно бутилка портвайн, страх ме е за съдбата на човешката раса. Вавилон падна, падна Вавилон^[2]!

— Точно така — отговори капитан Никълз.

Слязоха в лодката и един чернокож ги закара до „Фентън“. Докторът и Фред бавно потеглиха. Стигнаха до хотела и влязоха.

— Нека отидем в стаята ти — каза Фред.

Докторът наля две чаши с уиски и сода и даде едната на Фред.

— Призори отплаваме — каза момчето.

— Така ли? Видя ли Луиз?

— Не.

— Няма ли да я видиш?

— Не.

Д-р Сондърз сви рамене. Не го засягаше. Известно време пиха и пушиха мълчаливо.

— Толкова много вече ти казах — обади се накрая момчето. — Най-добре да ти кажа и останалото.

— Не съм любопитен.

— Отдавна ме мъчеше да го разкажа на някого. Понякога едва се удържах да не кажа на Никълз. Слава богу, че не съм чак такъв глупак. Голяма възможност за изнудване щях да му дам.

— Не бих го избрал за човек, на когото да доверявам тайни.

Фред се засмя подигравателно.

— Всъщност вината не беше моя. Проклет късмет. Отвратително е, че целият живот на човека може да пропадне от една случайност. Толкова несправедливо. Моите хора имат много добро положение. Работех в една от най-добрите фирми в Сидни. Впоследствие старецът щеше да купи дялове там и да стана съдружник. Много е влиятелен и можеше да завърти бизнеса в моя полза. Щях да натрупам доста пари, рано или късно щях да се оженя и да се установя там. Предполагам, щях да започна с политика като баща ми. Не всеки има възможностите, които аз имах. А сега виж докъде съм стигнал. Без дом, без име, без планове, с двеста лири в джоба и ония пари, дето са ми изпратили в Батавия. Без пукнат приятел в света.

— Млад си. Получил си известно образование. Хубав си.

— Точно затова ме напушва смях. Ако бях кривоглед, или гърбав, всичко щеше да бъде наред. Сега щях да си бъда в Сидни. Ти например далече не си красавец, докторе.

— Фактът ми е известен и съм се примирил с това.

— Примирил си се! Бъди благодарен на щастливата си звезда за всеки ден живот.

Д-р Сондърз се усмихна.

— Нямам намерение да стигам до там.

Но глупавото момче говореше с отчаяна решителност.

— Не искам да мислиш, че съм самонадеян. Господ ми е свидетел, че няма за какво да бъда. Обаче, разбираш ли, винаги съм можел да сваля, което си искам момиче. Горе-долу още от хлапе. Изглеждаше ми забавно. В крайна сметка, човек веднъж е млад. Не виждам защо да не извлека всичката възможна полза. Укоряваш ли ме за това?

— Не. Единствените, които биха те укорили, са хората, които никога не са имали твоите възможности.

— Никога не си правех труд специално. Обаче, когато те на практика си го търсеха — нямаше как, само глупак ще се откаже да вземе това, което му тикат в ръцете. Напушваше ме смях, когато ги гледах как тръпнат от вълнение, и се правех, че не ги забелязвам. Вбесявах ги. Нали знаеш — момичетата са странни, нищо не ги влудява толкова, колкото момче, което не им обръща внимание. Разбира се, гледах това никога да не ми пречи на работата — в никакъв случай не съм глупак; исках да напредвам.

— Единствено дете си, нали?

— Не. Имам и брат. Той се занимава с бизнес при бащата. Женен е. Имам и омъжена сестра.

Та така. Една събота миналата година някакъв човек си доведе жената на гости вкъщи. Името му беше Хадзън. Беше католик и имаше голямо влияние сред ирландците и италианците. Бащата казваше, че от него зависи накъде ще тръгнат работите, и поръча на майка ми да им обърне внимание. Дойдоха за вечеря; беше и премиерът с жена си. Майка ги гости с толкова храна, колкото стигаше за цял полк. След вечерята бащата заведе мъжете в бърлогата си да говорят по работите си, а другите излязоха в градината. Исках да отида за риба, но бащата каза да остана и да бъда любезен с гостите. Майка и мисис Дарнис са съученички.

— Коя е мисис Дарнис?

— Мистър Дарнис е премиерът. Най-важният човек в Австралия.

— Извинявай. Не знаех.

— Двете винаги имаха за какво да си говорят. Опитаха се да бъдат мили с мисис Хадзън, но разбрах, че не им допадаше особено. Тя се мъчеше с всички сили да им хареса, от всичко се възхищаваше, мазнеше им се, но колкото повече се стараеше, толкова по-малко им харесваше. Накрая майка ме попита не бих ли желал да й покажа градината. Тръгнахме и първото, което тя ми каза, беше: „За бога, дай една цигара.“ Когато й запалих цигарата, тя ме изгледа и добави: „Ти си много хубаво момче“. „Наистина ли?“ — казах аз.

„Предполагам, че не го чуваш за пръв път“ — каза тя. „Само от майка — казах аз, — а все си мисля, че тя преувеличава…“ Попита ме обичам ли да танцувам отговорих — „да“, тогава каза, че на другия ден ще ходи на чай в „Австралия“ и ако желая, можем да отидем на танци, след като свърша работа. Идеята не ми хареса, затова й отговорих, че не мога; тогава тя каза: „Какво ще кажеш за вторник или сряда?“ Не можех й кажа, че и двата дни съм зает, затова казах, че във вторник мога. Когато гостите си отидоха, разправих на татко и на майка. Майка не изрази възторг, но татко държеше да отида. Каза, че ще му объркаме сметките, ако стоим настрана. „Не ми харесва начинът, по който тя го гледаше“ — каза майка; обаче татко й каза да не се държи глупаво. „Та тя е на възраст да му бъде майка“ — каза той. „Колко годишна е?“ — попита майка. Той каза: „Вече е забравила кога е бил четиридесетия й рожден ден.“

Мисис Хадзън не беше нищо особено. Висока, с удължено изпито лице и хлътнали страни, кожата й беше кафява; навсякъде еднаква на цвят — доста приличаше на пергамент, нали си представяш; никога не полагаше грижи за прическата си — имаше вид като че всеки момент ще да се разроши, а над ухото или над челото й винаги висеше кичур коса. Аз обичам жените да са с подредена коса, нали така? На цвят косата й беше черна, малко като на циганка; имаше огромни черни очи. Всъщност те правеха лицето й хубаво. Не приличаше на англичанка, изглеждаше чужденка — унгарка или нещо подобно. Не виждах в нея нищо привлекателно.

Във вторник отидох. Тя танцуваше отлично — това не може да й се отрече. Разбирам от танцуване. Достави ми повече удоволствие, отколкото бях предполагал. Разказа ми много работи за себе си. Добре щях да се забавлявам, ако там не бяха някои мои приятели — знаех, че ще ме спукат от закачки, дето цял следобед съм танцувал с такава стара мърша. С танцуване можеш да кажеш и това и онова. Не след дълго разбрах накъде бие мисис Хадзън. Напуши ме смях. Бедната изпосталяла крава, мислех си аз, ако това й носи удоволствие — моля! Покани ме да отидем на кино една вечер, когато мъжът й имаше събрание. Казах „може“ и си уговорихме среща. По време на филма държах ръката й. Реших, че ще й бъде приятно. Нищо не губех от това. След киното тя предложи да се поразходим. Вече се държахме доста приятелски — тя се интересуваше от работата ми, искаше да й разказвам за къщи. Говорехме за надбягвания — казах й, че повече от всичко на света искам да участвувам в някое голямо състезание. На тъмно тя не изглеждаше толкова зле и я целунах. Свърши с това, че я заведох на едно място и се поборичкахме. Направих го най-вече от любезност. Мислех, че с това ще свърши. Нищо подобно. Тя подлудя по мене. Каза, че се влюбила още щом ме видяла. Не искам да крия, че отначало се почувствувах поласкан. Имаше нещо в нея. Тези големи, бляскави очи — понякога ме караха да се чувствувам толкова странно; този цигански поглед — как да кажа — беше толкова необичаен, сякаш отнасяше човек надалече и не ти се вярваше, че си в добрия стар Сидни; все едно, че живееш сред нихилисти или велики князе — нещо такова. Боже мой, беше неудържима. Мислех си, че зная доста за тия неща, но когато тя пое работата в свои ръце, оказа се, че нищо не съм знаел. Не съм придирчив, но понякога почти ме отвращаваше. А тя направо се гордееше със себе си. Казваше, че след като някой мъж я е обичал, другите жени му приличат на студен овнешки котлет.

В известен смисъл ми харесваше — признавам, — обаче не ми беше леко. Жена, която е съвсем безсрамна, отблъсква. Пък и не се задоволяваше с малко. Искаше да се виждаме всеки ден, обаждаше се по телефона в работата, вкъщи. Молих я да бъде предпазлива — в края на краищата трябваше да мисли и за съпруга си; трябваше да се пазим и от родителите ми — бащата щеше да ме изпрати да стоя една година на някоя овцевъдна ферма при най-малкото подозрение, че нещо не е в ред. Тя обаче казваше, че й е все едно. Че ако ме пратят в овцевъдна ферма, ще дойде с мене. Изглежда не й пукаше на какви рискове се излага; ако не бях аз да внимавам, целият Сидни щеше да разбере. Звънеше на майка и питаше дали не бих могъл да отида на вечеря в къщата й, тъй като търсели четвърти за бридж, а като отидех, любеше ме под носа на съпруга си. Като разбра, че ме е страх, скъса се да се смее. Това я възбуждаше. Пат Хадзън се отнасяше с мене като с момче; никога не ми обръщаше особено внимание, смяташе се за много добър в бриджа и все за това ми говореше. Държеше се малко грубиянски и направо се наливаше, обаче далеч не беше глупав. Имаше амбиции, затова се радваше да ме вижда у тях, понеже бях „на татко момчето“. Готов беше да влезе в играта на бащата, стига да измъкне нещо съществено и за себе си.

Всичко това доста ми писна. Не разполагах със себе си. Отгоре на това тя беше дяволски ревнива. Ако отидехме някъде и аз погледнех някое момиче, все питаше: „Коя е тая? Защо я гледаш така? Спал ли си нея?“. Ако кажех, че виждам момичето за пръв път, ме наричаше мръсен лъжец. Реших да поохлабя връзката. Не исках да я зарежа изведнъж, да не би да забие ножа в гърба ми. Въртеше Хадзън около малкия си пръст и знаех, че бащата съвсем няма да се радва, ако той му направи мръсно на изборите. Когато ме караше да излизам с нея, започнах да разправям, че съм зает в работата или че трябва да си седя вкъщи. Казах й, че майка подозира нещо и трябва да внимава. Обаче тя подушваше всичко. Не ми вярваше на ни една дума. Правеше ми ужасни сцени. Да си кажа право, започнах да се плаша. Не бях срещал такава жена. Повечето момичета, с които се закачах, си знаеха, че всичко е на шега, както си знаех и аз — нещата свършваха естествено, без суетня и притеснение. Човек би си помислил, че след като усети досадата ми, гордостта щеше да й пречи да се влачи с мене. Обаче не. Напротив. Знаеш ли, тя например ми предлагаше да избягаме в Америка или другаде и да се оженим. Сякаш никога не й беше минавало през ума, че е с двадесет години по-стара от мене. Искам да кажа, звучеше направо смешно. Трябваше да се преструвам, че и дума не може да става за това — заради изборите и защото нямаше да има от какво да живеем. Обаче на нея направо й липсваше здрав разум. Каза, че не я е грижа за изборите, че всеки може да си изкара хляба в Америка, че е била някога актриса и пак може да получи роля. Сякаш се мислеше за момиче. Питаше ме дали бих се оженил за нея, ако не беше съпругът й — трябваше да отговоря с „да“. Сцените, които ми правеше, така ме бяха изнервили, че бях готов да се съглася с всичко. Не можеш да си представиш на какво заприлича животът ми заради нея. Мечтаех очите ми никога да не я бяха виждали. Така се притесних, че не знаех какво да правя. Без малко да кажа на майка си, обаче знаех, че ужасно ще се разстрои. А мисис Хадзън не ме оставяше минутка на спокойствие. Веднъж дойде в службата ми. Наложи се да бъда любезен с нея и да се преструвам, че съм се зарадвал, защото знаех, че е способна да ми направи сцена пред всички; след това обаче й казах, че ако пак дойде някога, няма да имаме вече нищо общо. Тогава започна да ме причаква на улицата. Идеше ми да й извия врата. Бащата се прибираше вкъщи с кола, затова отивах пеша до службата му след работа, а тя настояваше да ме придружава. Накрая нещата стигнаха до там, че вече не можех да ги понасям; не ме беше грижа какво ще стане. Казах й, че ми се повдига от всичко, че ми е омръзнало и че е време да скъсаме.

Твърдо бях решил да й го кажа и го направих. Боже мой, какъв ужас настана! Бях у тях, те имаха малка паянтова къщичка на едни скали над пристанището — доста отдалечено място; измъкнах се нарочно от работа в средата на следобеда. Тя пищя и плака. Каза, че ме обича, че не може да живее без мене и не знам си още какво. Каза, че ще прави всичко, което поискам, че в бъдеще няма да ме притеснява, че ще се промени. Обеща ми какво ли не. Бог знае какво само не каза. После изпадна в ярост: проклина ме, руга ме, нарече ме с всяка обидна дума, която бях чувал. Спусна се да ме бие и аз трябваше да й хвана ръцете, за да не ми издере очите. Беше направо полудяла. После каза, че ще се самоубие, и се опита да избяга навън. Мислех, че може да се хвърли от скалите, затова я задържах с всички сили. Тя риташе и ме удряше. После падна на колене, опитваше се да ми целува ръцете, а когато я блъснах настрани, легна на пода и започна да ридае безутешно. Използувах тази възможност и се измъкнах.

Едва се бях прибрал вкъщи и тя ми се обади по телефона. Не исках да говоря с нея и затворих. Тя продължи да звъни — за щастие майка я нямаше, а аз не вдигнах слушалката. На другата сутрин в службата ме чакаше писмо — десет страници, нали си представяш, аз го захвърлих — и без това нямах намерение да й отговарям. Когато в един часа излязох да обядвам, тя ме чакаше на изхода, обаче аз минах колкото се може по-бързо край нея и се скрих в тълпата. Мислех, че е останала там, затова се върнах с едно момче от службата, което се хранеше на същото място като мене. Тя наистина беше там, но аз се престорих, че не я забелязвам, а тя се побоя да ме заговори. Намерих друго момче, с което да си тръгна след работа. Тя все още беше там. Предполагам, не беше мръднала от мястото си, да не би да ме изпусне. И представяш ли си, имаше нахалството да ме спре. Подхвана светски разговор.

— Как си, Фред? — каза. — Какво щастие, че те виждам. Трябва да предам нещо на баща ти.

Момчето отмина преди да се помъча да го спра, тя ме спипа.

— Какво искаш? — попитах аз. Бях направо разярен.

— О, за бога, не ми говори така — каза тя. — Имай милост. Толкова съм нещастна. Мъгла ми е пред очите.

— Съжалявам — казах аз. — Не мога да ти помогна.

Тогава тя заплака — там, на средата на улицата пред минувачите. Идеше ми да я убия.

— Фред, недей така — замоли ме тя. — Не може да ме натириш. Ти си всичко, което имам на света.

— Не бъди глупава — казах аз. — Ти си стара жена, а аз съм почти хлапе. Би трябвало да се засрамиш.

— Какво значение има това? Обичам те от цялото си сърце.

— Да, обаче аз не те обичам — казах аз. — Не мога да те гледам. Казвам ти — свършено е. За бога, остави ме на мира.

— Не мога ли да направя нещо, за да ме обикнеш.

— Не. Стигна ми до гуша.

— Тогава ще свърша със себе си — каза тя.

— Това си е твоя работа — казах аз и побързах си тръгна, преди да ме е спряла.

Обаче, макар да казах, че не давам за нея и пукната пара, не ми беше леко. Чувал бях, че хората, които заплашват, че ще се самоубият, никога не правят това, но тя не беше като всички. Истината е, че беше смахната. Способна беше на всичко. Способна беше да се довлече до къщи и да се застреля в градината. Способна беше да глътне отрова и да остави някакво ужасно писмо. Можеше да ме обвини в каквото си поиска. Нали разбираш — не мислех само за себе си, а и за баща си. Ако се замесех в някаква история, можеше много да му навредя, особено в този момент. После той не е от хората, които прощават лесно, ако се държиш като глупак. Честна дума, тази нощ почти не заспах. Поболях се от притеснение. Щях да побеснея, ако я бях заварил пред службата сутринта, обаче от друга страна щях да се успокоя. Нямаше я. Не ме чакаше и писмо. Започнах да изпитвам лек страх и гледах да си намирам работа, за да не ми остане време, в което да й позвъня и да проверя как е. Когато донесоха вечерния вестник, веднага го сграбчих. Пат Хадзън беше доста известен и ако с нея се беше случило нещо, щяха да пишат подробно. Обаче нямаше нищо. Целия ден тя не ми напомни с нищо за себе си — нито с обаждане по телефона, нито с бележка, писмо, съобщение във вестника; на следващия и на по-следващия ден беше същото. Започнах да си мисля, че всичко е наред и че съм се отървал от нея. Стигнах до заключението, че само ме е заплашвала. О, колко благодарен бях на съдбата! Щеше да ми послужи за урок. Реших страхотно да внимавам в бъдеще. Край на връзките с жени на средна възраст! Бях се изнервил и съсипал. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах. Не искам да се показвам по-добър, отколкото съм, но обикновено се държа почтено, а тази жена минаваше всички граници. Зная, че звучи глупаво, но понякога тя направо ме ужасяваше. Винаги съм имал желание да се забавлявам, но по дяволите, не исках да се превръщам в животно.

Д-р Сондърз не каза нищо. Разбираше добре какво имаше предвид момчето. Безгрижен, с гореща кръв, с присъщата на младостта нехайност, той се беше забавлявал, без да изпуска удобния случай; обаче младостта не е само нехайна, а и срамежлива, затова неговият инстинкт се беше отвратил от неудържимата страст на опитната жена.

— Около десет дни по-късно получих писмо от нея. Пликът беше надписан на машина, иначе нямаше да го отворя. Звучеше обаче съвсем разумно. Започваше със „Скъпи Фред“. Казваше, че ужасно съжалява за направените сцени и мисли, че не е била на себе си, но вече се е успокоила и не иска да ми досажда. Казваше, че просто нервите й не издържали, че е приемала нещата прекалено сериозно. Вече всичко било наред и тя не ми се сърдела. Казваше, че не бива да я обвинявам; аз съм бил виновният отчасти, тъй като съм изглеждал невероятно хубав. После казваше, че на другия ден заминава за Нова Зеландия и ще остане там три месеца. Била на лекар и той казал, че трябва да смени изцяло обстановката. После казваше, че Пат щял да ходи в Нюкасъл същата вечер и питаше не бих ли се отбил у тях малко, за да си вземем довиждане. Тържествено се заклеваше, че няма да ми причинява неприятности, че всичко е завинаги свършено, но че Пат по някакъв начин бил подочул за връзката ни — нищо особено, разбира се, но ако ми задавал въпроси, най-добре било да разказваме една и съща история. Надяваше се, че ще отида, защото макар това да било без значение за мене, тъй като съм бил изцяло в безопасност, за нея можели да се явят известни затруднения и без съмнение нямала желание да си навлича белята, ако можела да я избегне.

Знаех, че Хадзън наистина заминава за Нюкасъл, понеже старият беше споменал за това на закуска. Писмото беше напълно нормално. Понякога тя пишеше със завъртулки, които не се разбираха, но когато поискаше пишеше съвсем четливо и личеше, че когато е писала писмото, е била съвсем спокойна. Това, което казваше за Пат, малко ме разтревожи. Беше настоявала да се подлага на най-ужасни рискове, макар че аз непрекъснато я предупреждавах. Ако той беше подразбрал, наистина най-добре беше да казваме една и съща лъжа — да се подготвиш предварително за изненади е все едно да се въоръжиш предварително, нали така? Затова звъннах и казах, че ще бъда у тях около шест. Тя се държа така безразлично по телефона, че дори се учудих. Сякаш не я беше грижа дали ще отида, или не.

Когато пристигнах, тя се ръкува с мене, като че бяхме обикновени приятели. Попита ме искам ли чай, казах, че съм пил преди малко. Каза, че няма да ме задържа, понеже бърза за кино. Беше нагласена за излизане. Попитах я какво става с Пат и тя отговори, че всъщност не било нищо сериозно, само бил подочул, че двамата сме ходили на кино, и това не му се понравило. Тя му казала, че сме се срещнали случайно. Веднъж съм видял, че е сама на кино и съм отишъл да седна до нея, друг път сме се били видели във фоайето и понеже пак била сама, аз съм купил билетите и сме влезли заедно. Каза, че не смята, че Пат ще ми отвори дума, но в случай че ме заговори, искала да кажа същото. Аз, разбира се, казах, че ще го направя. Тя уточни кога са били двата пъти, за които му казала, за да зная, и после заговори за пътуването си. Добре познаваше Нова Зеландия. Звучеше привлекателно. Щеше да гостува на свои приятели и като ми разказваше за там, дори се смях. Когато искаше, можеше да бъде много занимателна. Трябва да си призная, че ако имаше добро настроение тя умееше да забавлява, затова изобщо не усетих как мина времето. Точно така се държеше в началото на запознанството ни. Най-после стана и каза, че й е време да тръгва. Предполагам, че бях седял половин час или три четвърти час. Подаде ми ръка и ме изгледа, готова да избухне в смях.

— Нали нищо няма да ти стане, ако ме целунеш за довиждане? — каза тя така закачливо, че ме разсмя.

— Надявам се, че не — казах аз.

Наведох се и я целунах. Или по-скоро тя ме целуна. Обви врата ми с ръцете си и когато се опитах да се дръпна, не ме пусна. Беше се залепила за мене като пиявица. Каза, че и без това заминава утре — не бих ли искал да я обладая още веднъж? Аз й казах, че тя беше обещала да не ми досажда и тя каза, че не е имала такива намерения, но като ме видяла, не могла да устои и се закле, че това ще бъде за последен път. Нали заминава на другия ден — какво значение може да има това? През цялото време ме целуваше и галеше лицето ми. Казваше, че не ме обвинява в нищо, че е просто една глупава жена, защо да не й направя това удоволствие? Е, аз не исках да се покажа звяр — всичко беше минало така добре; толкова се радвах, че тя се примирява с положението. Ако нямаше да заминава, на всяка цена щях да й откажа, но в случая мислех, че бих могъл да я оставя щастлива.

— Добре — казах аз. — Да се качим горе.

Къщата им беше малка, двуетажна; спалнята и другата стая бяха на първия етаж. Напоследък в Сидни бяха построили много такива къщи.

— Не горе — каза тя. — Там е голяма бъркотия.

Поведе ме към канапето. Беше тип „Честърфилд“ с мека тапицерия, с много място да се разположи човек удобно.

— Обичам те, обичам те — повтаряше тя.

Внезапно вратата се отвори. Скочих на крака. Беше Хадзън. В първия миг той беше не по-малко изненадан от мене. После започна да ми вика — не разбрах какво крещеше — и се приближи. Замахна с юмрук, но аз отклоних удара; доста съм подвижен и съм се занимавал малко с бокс; после направо се хвърли отгоре ми. Вкопчихме се един в друг. Той беше огромен, як мъж, по-едър от мене, но и аз съм силен. Опитваше се да ме повали, обаче аз нямах намерение да му се дам. Борихме се из цялата стая. Когато успяваше, той ме удряше и аз му отговарях със същото. Веднъж му се изплъзнах, но той се втурна към мене като бик и аз се спънах. Обърнали бяхме масите и столовете. Страшен бой беше. Отново се опитах да му се измъкна, но не успях. Искаше да ми подложи крак. Не след дълго се уверих, че е по-силен от мене. Аз обаче бях по-поврътлив. Той беше облечен с палто, а аз бях по долни дрехи. После той ме събори на земята — не зная дали се подхлъзнах или той ме свали, но започнахме да се търкаляме по пода като луди. Затисна ме под себе си и започна да ми удря лицето — не можех нищо да направя, само се опитвах да го запазя с ръце. Внезапно помислих, че ще ме убие. Боже, колко се уплаших. С някакво нечовешко усилие се отскубнах, обаче той ме натисна мълниеносно. Почувствувах, че губя сили — беше натиснал с коляно гръкляна ми и започнах да се задушавам. Помъчих се да извикам, обаче нищо не излезе. Измъкнах дясната си ръка и внезапно усетих, че стискам в нея револвер. Кълна се, не знаех какво върша — всичко стана за миг: извъртях ръка и стрелях. Той извика и продължи да ме удря. Стрелях отново. Той нададе страшен вой и се изтъркаля на пода. Измъкнах се изпод него и скочих на крака. Треперех като лист.

Фред се облегна в креслото и затвори очи — д-р Сондърз помисли, че му прилошава. Беше бял като платно, на челото му имаше едри капки пот. Пое дълбоко въздух.

— Бях замаян. Видях, че Флори коленичи и колкото и да не ти се вярва, забелязах, че се пази да не се изцапа с кръв. Провери му пулса и му склопи очите. Стана.

— Мисля, че всичко е наред — каза тя. — Той е мъртъв.

И ме погледна някак странно.

— Нямаше да е много хубаво да ни се наложи да го довършваме.

Бях парализиран от ужас. Предполагам, че не съм бил с всичкия си, иначе нямаше да изтърся следната глупост. Казах:

— Мислех, че е в Нюкасъл.

— Не замина — каза тя. — Някой му се обадил по телефона да отложи пътуването.

— По телефона ли? — казах аз. Нещо не ми беше ясно за какво говори. — Кой се е обадил по телефона?

А тя едва се удържа да не се изсмее.

— Аз се обадих — каза тя.

— Защо? — казах аз. И изведнъж разбрах всичко. — Искаш да кажеш, че си го направила нарочно?

— Не бъди глупак — каза тя. — Сега от тебе се иска да запазиш самообладание. Иди си у дома и вечеряй кротко с родителите си. А аз ще отида на кино, както вече ти казах.

— Ти си луда — казах аз.

— Не съм — каза тя. — Зная какво върша. Нищо няма да ти се случи, ако ме послушаш. Дръж се така, сякаш всичко е наред, другото ще уредя аз. Не забравяй, че ако те хванат, ще те обесят.

Мисля, че едва не загубих съзнание, когато тя каза това, а тя се смееше. Боже мой, само каква хладнокръвна жена беше!

— Няма от какво да се страхуваш — каза тя. — Няма да позволя косъм да падне от главата ти. Ти си моя собственост, а аз зная как да се грижа за това, което ми принадлежи. Обичам те, желая те; когато всичко свърши и се забрави, ще се оженим. Ама че си бил глупак да помислиш, че ще те оставя така лесно.

Кълна ти се — усетих как кръвта замръзва в жилите ми. Бях в клопка, от която нямаше измъкване. Бях я зяпнал и не знаех какво да кажа. Никога няма да забравя израза на лицето й. Изведнъж тя се втренчи във фланелката ми. Бях само по нея и по гащи.

— Я се погледни — каза тя.

Погледнах се и видях, че от едната страна дрехата беше напоена с кръв. Понечих да пипна мястото — не зная защо — обаче тя ми хвана ръката.

— Остави — каза тя. — Почакай малко.

Взе парче вестник и започна да бърше кръвта.

— Наведи глава — каза тя. — Така кръвта ще спре.

Наведох глава, а тя ме съблече.

— Имаш ли кръв някъде другаде? — попита тя. — Голям късмет, че не беше обут с панталони.

По гащите ми нямаше кръв. Облякох се колкото се може по-бързо. Тя взе фланелката.

— Ще я изгоря. Ще изгоря и вестника — каза тя. — Печката в кухнята гори. Днес ми е денят за пране.

Погледнах Хадзън. Наистина беше умрял. Само от вида му ми се повдигаше. На килима имаше голяма локва кръв.

— Готов ли си? — попита тя.

— Да — отговорих аз.

Тя излезе с мене в коридора и точно преди да затвори вратата, ме обгърна с ръце и ме целуна така, сякаш искаше жив да ме изяде.

— Любими мой — каза тя. — Любими, любими!

После отвори и аз се измъкнах навън. Беше тъмно като в рог.

Вървях като на сън. Обаче доста бързо. Да си кажа право, едва се удържах да не тичам. Бях нахлупил шапката си, бях вдигнал яката на палтото си, макар че едва ли съм срещнал хора, пък и не биха ме познали. Много заобикалях, както ми беше поръчала тя, и взех трамвая от доста далече — от Честър авеню. Когато се прибрах, тъкмо се канеха да вечерят. Винаги вечеряхме късно. Качих се да си измия ръцете. Погледнах се в огледалото и направо се изненадах — изглеждах така, както винаги. Обаче, когато седнах да вечерям и майка каза: „Уморен ли си, Фред? Много си бледен“, аз почервенях като рак. Не ядох много. За щастие не се наложи да разговаряме, никога не говорим много, когато нямаме гости. След вечерята бащата се зачете в някакви доклади, а майка разглеждаше вечерния вестник. Чувствувах се ужасно.

— Почакай — прекъсна го докторът. — Ти каза, че внезапно си усетил, че стискаш в ръката си револвер. Нещо не ми е ясно.

— Флори го сложи в ръката ми.

— Откъде го е имала?

— Откъде да знам? Или го е измъкнала от джоба на Пат, докато беше върху ми, или през цялото време е бил в нея. Аз стрелях при самозащита.

— Разказвай по-нататък.

— Изведнъж майка каза: „Какво ти е, Фред?“ Каза го така неочаквано и гласът й беше толкова нежен, че направо ме разтърси. Опитах се да се овладея, но не успях; избухнах в сълзи. „Ей, какво става?“ — попита бащата. Майка ме прегърна и ме залюля, като че бях бебе. Продължаваше да пита какво се е случило, но аз отначало не исках да кажа. На края нямаше как. Събрах сили. Казах им чистата истина. Майка ужасно се разстрои и започна да плаче, обаче бащата й каза да млъкне. Тя започна да ме укорява, но бащата отново я накара да престане. „Всичко това вече е без значение“ — каза той. Лицето му беше като буреносен облак. Ако имаше начин да каже една дума и земята да се разтвори и да ме погълне, щеше да го направи. Разказах им всичко. Бащата винаги казваше, че единственият шанс за престъпника е да бъде напълно откровен с адвоката си и че адвокатът в нищо не може да успее, ако не знае всеки отделен факт.

Свърших разказа си. Майка и аз се обърнахме към татко. През цялото време, докато говорех той ме гледаше, но сега беше навел очи. Личеше си, че напрегнато мисли. Знаеш ли, в известен смисъл той е необикновен човек. Винаги много се е интересувал от култура. Беше член на управителния съвет на Художествената галерия, член на комитета, организиращ симфоничните концерти, и кой знае на какво още. Държи се джентълменски и е доста кротък. Майка винаги казваше, че изглежда много представителен. Беше благ, дружелюбен и учтив. Човек би си помислил, че и на мравката прави път. Всъщност беше точно такъв, какъвто изглеждаше, обаче в него имаше още нещо. В края на краищата, нали притежаваше най-голямата адвокатска кантора в Сидни, хората му бяха съвсем ясни. Естествено, уважаваха го много, обаче всички знаеха, че с него шега не бива. И в политиката беше същият. Ръководеше партията, а старият Дарнис никога не предприемаше нещо, без да се посъветва с него. Ако пожелаеше, можеше да стане и премиер, обаче той беше доволен и от това, че е в правителството и може да организира задкулисните машинации.

— Не бива да кориш много момчето, Джон — каза майка. А бащата само махна нетърпеливо с ръка, сякаш изобщо не мислеше за мене. Тръпки полазиха по тялото ми. Най-накрая заговори:

— Много прилича да е някаква уговорка между двамата — каза той. Напоследък Хадзън ни създаваше доста трудности. Не бих се учудил, ако са се надявали на изнудване. А тя е водила двойна игра.

— Какво ще стане с Фред? — попита майка.

Бащата ме погледна. И представи си, изглеждаше благ като винаги, а гласът му звучеше все така приятно.

— Ако го хванат, ще увисне на въжето — каза той. Майка изпищя и бащата леко смръщи вежди. — О, не, няма да позволя да увисне — каза той. — Не бой се. Може да си го спести, като излезе сега от къщи и се застреля.

— Джим, нима искаш да ме убиеш? — каза майка.

— За съжаление няма да имаме никаква полза от това — рече бащата.

— От кое? — попитах аз.

— От това да се застреляш — повтори татко. — Ще трябва да потулим работата. Не мога да си позволя да има скандал. Изборите ще бъдат жестока битка, а ако аз съм извън играта, няма да имаме големи шансове да ги спечелим.

— Татко, ужасно съжалявам — казах аз.

— Не се съмнявам — каза той. — По правило глупаците и подлеците съжаляват, когато им се наложи да страдат от последствията на действията си.

Известно време всички мълчахме, после аз казах:

— Не съм сигурен дали не е най-добре да изляза и да се застрелям.

— Що за глупост — каза той. — Само по-лошо ще стане. Мислиш ли, че на вестникарите не им е известно, че две и две прави четири? Стига си приказвал. Остави ме да помисля.

Умълчахме се като глухонеми. Майка държеше ръката ми. На края той каза:

— И с жената ще трябва да се оправяме. В ръцете й сме. Прекрасно ще бъде, ако вземе да ми стане снаха.

Майка не посмя да каже нито дума. Бащата се облегна назад и кръстоса крака. В очите му се появи весело пламъче.

— За щастие, ние живеем в най-демократичната страна в света — каза той. — Всички са еднакво податливи на корупцията.

Това му беше любима фраза. Минута-две ни гледа. Имаше навика да издава напред долната си челюст, когато се канеше да прави нещо, и беше взел твърдото решение да го изпълни — и майка и аз знаехме това.

— Предполагам, че утре ще пишат във вестниците — каза той. — Ще отида да видя мисис Хадзън. Мисля, че вече зная какво ще ми каже. Ако поддържа версията си и не се случи нещо извънредно, смятам, че никой не може да докаже нищо. Струва ми се, че тя го е изпипала детайлно. Полицията ще я разпитва, но аз ще гледам да не я викат в мое отсъствие.

— Ами Фред? — попита майка. Бащата отново се усмихна. Човек би си казал, че е божа кравица.

— Фред ще си легне и няма да излиза никъде — каза той. — По милостиво вмешателство на провидението, в момента има скарлатина — направо епидемия; утре или вдругиден ще го откараме до Инфекциозната болница.

— Но защо? — попита майка. — Каква полза от това?

— Мила моя — каза татко, — това, доколкото ми е известно, е най-добрият начин да отстраниш някого за седмица-две, като гарантираш сигурността му.

— Ами ако се зарази? — каза майка.

— Тъкмо няма да има нужда да разиграва театър — каза бащата.

На сутринта той позвъни на началника ми и съобщи, че имам температура и че това никак не му харесва. Че ме е оставил да лежа и е повикал лекар. Наистина дойде лекар. Вуйчо ми — брат на майка, които ме следеше още от дете. Каза, че не може да потвърди със сигурност, но му изглеждало скарлатина, обаче не би ме изпратил в болница, докато няма ясни симптоми. Майка каза на готвачката и на прислужницата да не ме доближават и заяви, че тя ще се грижи за мене.

Вечерният вестник пишеше само за убийството. Мисис Хадзън отишла на кино сама и когато се върнала и влязла във всекидневната, намерила там тялото на съпруга си. Те нямаха слуги. Ти не познаваш Сидни, обаче къщата им беше нещо като вила в един нов квартал; беше построена на празно място; следващата къща беше чак на двадесет-тридесет ярда от нея. Флори не познаваше съседите си, обаче изтичала до тях и блъскала по вратата, докато отворили. Те си били легнали и спели. Тя им казала, че съпругът й бил убит и ги помолила бързо да дойдат с нея; те изтичали до къщата и наистина видели трупа, сгърчен на пода. След известно време мъжът от другата къща се сетил, че е най-добре да извика полицията. Мисис Хадзън изпаднала в хистерия. Хвърляла се върху трупа на съпруга си, крещяла и плачела, едва я откъснали от него.

После следваха всички подробности, които репортерите успели да разберат. Полицейският доктор смятал, че човекът е мъртъв от два-три часа. За тяхна изненада бил застрелян със собствения си револвер, обаче веднага отхвърлили предположението за самоубийство. Когато мисис Хадзън малко се съвзела, казала на полицията, че е прекарала вечерта в киносалона. В чантата й било останало парче от билета, а там била говорила с двама познати. Обяснила, че решила да отиде на кино тази вечер, тъй като съпругът й щял да заминава за Нюкасъл. Бил се върнал вкъщи около шест и тогава й съобщил, че няма да пътува. Тя казала, че ще си остане вкъщи и ще му приготви вечерята, но той й казал да направи както била възнамерявала. Някакъв човек щял да идва да го види по важна работа и искал да бъде сам. Тя излязла и когато се върнала, го заварила умрял. В стаята всичко било наопаки. Явно Хадзън отчаяно се борил да спаси живота си. Нищо не било откраднато, затова полицията и репортерите моментално направили заключението, че престъплението е с политически мотив. Страстите в Сидни често се разгарят, пък и не било тайна, че Пат Хадзън общувал с някои доста долнопробни личности. Имал много врагове. Полицията щяла да продължи разследването, а читателите се умоляваха да информират властта в случай, че са забелязали близо до къщата или в трамвая по посока на града някой подозрителен тип — по всяка вероятност италианец, ако си личало, че е участвувал в сбиване.

Две нощи по-късно дойде линейка и ме откара в болницата. Държаха ме там три-четири дни, после ме измъкнаха и ме заведоха до мястото, където ме чакаше „Фентън“.

— А телеграмата? — попита докторът. — Как са успели да получат смъртен акт?

— Нищо повече не ми е известно. Опитах се да го проумея. Не влязох в болницата под собственото си име; казаха ми да се представям като Блейк. — Чудя се дали някой друг не е бил записан под моето име. Вестниците правеха всичко, за да доказват, че епидемия няма, но епидемия имаше и болницата беше претъпкана. Сестрите едва се държаха на крака, бяха изпаднали в паника. Ясно, че някой е умрял и е бил погребан на мое място. Бащата, нали разбираш, е умен и не би се спрял пред много неща.

— Иска ми се да се запозная с баща ти — каза д-р Сондърз.

— Струва ми се, че на хората им е изглеждало подозрително. В крайна сметка, виждали са ни заедно, може да са започнали да задават въпроси. Предполагам, че полицията е разнищвала случая обстойно. Допускам, че бащата е смятал за най-сигурно да ме обяви за мъртъв. Предполагам, че са му изказали много съболезнования.

— Може за това да се е обесила — каза докторът.

Фред подскочи от учудване.

— Откъде знаеш?

— Прочетох във вестника, който Ерик Кристесен донесе онази вечер от Фритови.

— Знаеше ли, че е свързано с мене?

— Разбрах го едва когато започна да разказваш. После си спомних и името.

— Когато го прочетох, направо се сбърках.

— Мислиш ли, че се е самоубила?

— Във вестника твърдяха, че се била притеснила от разни злобни клюки. Не мисля, че бащата щеше да се успокои, докато не си разчистеше сметките с нея. Нали разбираш — направо полудя, като научи, че тя иска да става член на семейството му. Сигурно е изпитал огромно удоволствие, когато й е съобщавал, че съм мъртъв. Тя беше ужасна и аз я мразех, но бога ми, сигурно ме е обичала, за да го направи.

За момент Фред се замисли.

— Бащата знаеше цялата история. Нищо чудно да й е казал, че преди да умра съм се изповядал и полицията се готви да я арестува.

Д-р Сондърз бавно кимна. Изглеждаше хитър ход. Само му се виждаше странно, че жената е избрала такъв неприятен начин да умре — обесване. Явно беше бързала да осъществи замисъла си. Предположението на Фред беше много вероятно.

— Както и да е, тя е извън играта — каза Фред. — А аз трябва да я продължавам.

— Сигурен ли си, че не ти е жал за нея?

— Да ми е жал ли? Тя ми съсипа живота. Мръсното е, че цялата работа стана съвсем случайно. Изобщо не съм имал намерение да имам връзка с нея. Нямаше даже да я докосна, ако предполагах, че ще го вземе насериозно. Ако бащата ми беше позволил да отида на риба онази събота, изобщо нямаше да я познавам. Не зная как да ти го обясня. Нямаше да дойда и на този проклет остров. Където и да ида, нося нещастие.

— Трябва да плиснеш малко сярна киселина на красивото си лице — каза докторът. — Без съмнение, ти си обществено опасен.

— Не се подигравай. Толкова съм нещастен. Никога не ми е пукало за някого така, както за Ерик. Никога няма да си простя смъртта му.

— Не мисли, че се е самоубил заради тебе. Почти нямаш нищо общо с това. Освен ако не съм в голяма грешка. Но според мене той се самоуби, понеже не можа да преживее шока от откритието, че човека, на когото беше приписал всякакви качества и добродетели, в крайна сметка постъпи просто по човешки. Луд е бил, за да си въобразява другото. Това е най-лошото на идеалистите — не приемат хората такива, каквито са. Нали Христос беше казал: „Прости им, боже, те не знаят какво вършат?“

Фред го загледа втренчено с неразбиращ поглед в измъчените очи.

— Но ти не си религиозен, нали?

— Всички разумни хора принадлежат към една и съща религия. Коя е тя ли? Разумните хора никога не казват това на другите.

— Баща ми не би казал така. Би казал, че разумните хора не бива да се различават от другите, защото могат да ги обидят. Би казал, че посещаването на църква се приема добре и че човек трябва да уважава предразсъдъците на съседите си. Би казал, че няма смисъл да скачаш от оградата, щом ти е удобно да седиш на нея. С Никълз доста поговорихме за това. Няма да ми повярваш, обаче той може да говори за религията с часове. Странно — никога не съм срещал по-изпечен мошеник или човек с по-непочтени представи, а при все това той искрено вярва в бога. И в съществуванието на ада. Обаче изобщо не му идва на ум, че може да отиде там. Други ще страдат заради греховете си — така им се пада. А той е храбрец, всичко му е наред, ако направи мръсно на приятеля си, голяма работа! Всеки би го направил при същите обстоятелства, Господ няма да му държи сметка за това. Отначало мислех, че е лицемер. Обаче не е. Там е работата.

— Това не бива да те дразни. Контрастът между професията на човека и действията му е едно от най-развлекателните представления, които предлага животът.

— Отстрани погледнато, човек може да се смее, обаче аз съм вътре — като кораб, загубил ориентира си. Какво значи всичко това? Защо сме тука? Къде отиваме? Какво можем да направим?

— Мило момче, нали не очакваш да ти отговоря? Още първобитният човек си е задавал тези въпроси, щом е усетил проблясък на интелигентност.

— А ти в какво вярваш?

— Наистина ли искаш да знаеш? В нищо не вярвам, освен в себе си и в собствения си опит. Светът се състои от мене, от мислите ми и от чувствата ми, всичко друго е илюзия. Светът е сън, в който аз създавам предметите, който се явяват пред очите ми. Всичко, което знам, всеки плод на опита ми е продукт на моя разум и не съществува извън него. Няма възможност, нито нужда да постулирам съществуващото извън мене. Сънят и действителността съвпадат. Животът е един свързан и непрекъснат сън, а когато престанем да сънуваме, светът — със своята красота, болка и мъка, с безкрайното си разнообразие, ще престане да съществува.

— Но това е невероятно — извика Фред.

— Няма причина, която да ме разколебае да вярвам в това — усмихна се докторът.

— Аз пък нямам желание да ме правят на глупак. Щом животът не отговаря на изискванията, които имам, не ми и трябва. За мене животът е една скучна и тъпа игра и не си струва човек да си губи времето в изчакване.

Очите на доктора проблеснаха, а грозното му лице се изкриви в усмивка.

— Мило момче, говориш празни приказки. Младост, младост! Още си гост в този свят. Постепенно, като човек на пустинен остров, ще се научиш да преживяваш без това, което не можеш да получиш, и ще започнеш да се възползуваш колкото се може повече от това, което намираш. Малко здрав разум, малко търпимост, малко чувство за хумор и ти ще откриеш, че се чувствуваш много удобно на тази планета.

— Като се откажа от всичко, което си струва. Като тебе. А аз искам животът да бъде справедлив. Да бъде открит и честен. Искам хората да са почтени и всичко да има добър край. Това не са кой знае какви изисквания, нали?

— Не зная. Животът не може да ти даде толкова много.

— Все едно ли ти е?

— Горе-долу.

— Доволен си да се въргаляш в канавката.

— Получавам известно удоволствие да наблюдавам палячовщините на другите хора там.

Фред сви сърдито рамене и въздъхна тежко.

— В нищо не вярваш. Никого не уважаваш. Очакваш хората да са злодеи. Ти си един инвалид, прикован към количката си, и мислиш, че е чиста глупост другите да искат да ходят или да тичат.

— Страхувам се, че не ме одобряваш особено — каза кротко докторът.

— Изгубил си сърцето си, надеждите си, вярата, уважението си. Какво за бога ти е останало?

— Смирението.

Младият човек скочи на крака.

— Смирението ли? Това е убежището на победения. Дръж си смирението за тебе. Аз нямам нужда от него. Нямам желание да приемам злото, грозното, несправедливото. Нямам желание да стоя настрани, докато наказват добрите, а лошите не плащат данъка си. Ако да се живее означава да се потъпкват добродетелите, да се осмива честността и да се измърсява красотата, по дяволите живота!

— Мило момче, трябва да приемаш живота такъв, какъвто е.

— Повръща ми се от живота такъв, какъвто е. Изпълва ме с ужас. Или ще бъде както аз искам, или изобщо няма да бъде.

Явна истерия. Момчето беше изнервено и разстроено. Съвсем естествено. Д-р Сондърз почти не се съмняваше, че след ден-два Фред ще проявява повече разум, затова въпросът му беше предназначен да провери това хрумване:

— Чел ли си някога, че смехът е единственият дар, с който боговете са удостоили човека, за разлика от зверовете?

— Какво искаш да кажеш? — попита умърлушено Фред.

— Стигнах до смирението с помощта на неизменно съпътствуващо ме чувство за ирония.

— Смей се тогава. До пръсване.

— Ще се смея, докато мога — отвърна докторът насмешливо, както винаги. — Боговете могат да ме унищожат, но аз оставам непобедим.

Явна истерия ли? Може би.

Разговорът щеше да продължи безкрайно дълго, ако не се почука на вратата.

— Кой по дяволите може да бъде? — извика Фред ядосано.

Беше едно момче, което знаеше малко английски. Обясни, че някакъв човек иска да види Фред, но не разбирали кой е. Фред сви рамене и се канеше да излезе, когато внезапно нещо му хрумна и запита:

— Мъж ли е, или жена?

Наложи се да повтори въпроса си по още два-три начина, преди момчето да го разбере. После, доволно усмихнато на собствената си съобразителност то каза, че посетителят е жена.

— Луиз — каза Фред и решително поклати глава. — Ти кажеш туан^[3] болен, не може дойде.

Момчето схвана смисъла и се оттегли.

— Най-добре иди да я видиш — каза докторът.

— Никога. Ерик струваше колкото десет като нея. За мене той беше всичко на света. Повръща ми се само като си помисля за това. Искам да се махна оттука. Да забравя. Как можа тя да потъпче това благородно сърце?

Д-р Сондърз повдигна вежди. Подобни изрази караха съчувствието му да охладнява.

— Може би е много нещастна — кротко подхвърли той.

— Мислех, че си циник. А ти просто си сантиментален.

— Чак сега ли го откри?

Вратата отначало се открехна, после широко се отвори и видяха Луиз да стои мълчаливо на прага. Не пристъпи към тях. Не каза нито дума. Гледаше Фред и на устните й играеше стеснителна, осъдителна усмивка. Личеше си, че е притеснена. Цялото й тяло изразяваше някаква плаха несигурност. Както и лицето й, то умоляваше. Фред я гледаше втренчено, без да се помръдне. Не я покани да влезе. Лицето му беше мрачно, а в очите му имаше студена и безжалостна омраза. Леката усмивка замръзна на устните й. Тя сякаш изохка, но не с уста, а с цяло тяло, като че остра болка прониза сърцето й. Остана така две-три минути. Двамата се гледаха, без да мигнат. Бяха втренчили поглед един в друг. После, много бавно и безшумно, както преди, тя хвана дръжката на вратата и я затвори. Двамата мъже отново бяха сами. Сцената се видя на доктора странна и неприятно драматична.