Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Narrow Corner, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Огняна Иванова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилям Съмърсет Моъм. На тясно в ъгъла
Английска. Първо издание
Редактор: Панко Анчев
Художник: Владимир Иванов
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: К. Константинов
Коректор: Д. Мутафчиева
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ Варна, 1978
William Somerset Maugham
The Narrow Corner
William Heinemann Ltd 1932, Penguin books, 1971
Библиотечно оформление Стефан Груев
Код 08 9536611311/5704–26–78
Дадена за набор на 7 март 1978 г.
Подписана за печат на 11 юли 1978 г.
Излязла от печат на 8 август 1978 г.
Формат 32/84×108 Печ. коли 13,25 Изд. коли 11,13
Изд. №1178
ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №655
Цена 0,75 лв.
История
- — Добавяне
XIII
Мусонът духаше силно и когато напуснаха завета край сушата, морето стана бурно. Докторът нямаше понятие от корабоплаване и за несвикналите му очи времето изглеждаше направо ужасно. Капитан Никълз върза бурето с вода. Вълните имаха бели гребени, изглеждаха огромни и в този малък плавателен съд на човек му се струваше, че е много близо до водата. От време на време морето тежко удряше корабчето и облак пръски се изсипваха върху палубата. Минаваха край острови и всеки път докторът се питаше дали би успял да доплува толкова далече, ако се преобърнеха. Хванаха го нервите. Губеше търпение. Знаеше, че няма защо. Двама чернокожи седяха върху люка и пресукваха въже, за да го използуват за риболов. Погълнати от заниманието си, те дори не поглеждаха морето. Водата беше размътена и непрекъснато минаваха край рифове. Шкиперът нареди на един от мъжете да застане на утлегара и да посочва курса. Чернокожият показваше със знаци на шкипера накъде да кара, като вдигаше ту едната, ту другата си ръка. Слънцето изгря и морето беше ясно синьо, но високо над главите им бели облаци се движеха бързо и равномерно. Докторът се опита да чете, но трябваше непрекъснато да се навежда, за да се пази от пръските, когато ги залееше вълна. Междувременно се чу тъп стържещ звук и той се вкопчи в планшира. Бяха закачили риф. Минаха отгоре и след малко отново плаваха в дълбоки води. Никълз изруга наблюдателя, че не е внимавал. Отново закачиха риф и минаха отгоре му.
— По-добре да се измъкваме оттука — каза шкиперът.
Промени курса и насочи кораба към открито море. Кечът тежко се претъркулваше по вълните и всеки път се изправяше, като заплашително се клатеше. Д-р Сондърз беше мокър до кости.
— Защо не слезеш долу в каютата? — извика му шкиперът.
— Предпочитам да стоя на палубата.
— Нали знаеш, няма опасност.
— Ще става ли по-лошо?
— Не би ме учудило. Струва ми се, че започва малко да духа.
Докторът погледна над кърмата и видя как тежкото море се изсипва отгоре им; очакваше следващата вълна да ги смаже, преди кечът да е успял да се изправи, но поврътливо, сякаш беше човек, корабчето точно навреме я избягна и победоносно заплува отгоре й. Докторът беше неспокоен. Не се чувствуваше щастлив. Към него се приближи Фред Блейк.
— Страхотна гледка, нали? От време на време такива удари действуват освежително.
Вятърът развяваше чупливата му коса и очите му светеха. Забавляваше се. Докторът сви рамене и не отговори. Гледаше една грамадна вълна с надвиснал, пречупващ се вече гребен, която се търкаляше към тях, сякаш не беше случаен резултатът от действието на природните сили, а имаше своя зла цел. Идваше все по-близо и нямаше начин да не се стовари отгоре им. Крехкото корабче никога не би устояло на такава чудовищна планина от вода.
— Пазете се! — извика шкиперът.
Той задържа платнохода неподвижно, преди да се сблъскат. Д-р Сондърз инстинктивно се вкопчи в мачтата. Вълната ги удари и сякаш морето ги захлупи. Палубата плувна във вода.
— Ама че звяр — извика Фред.
— Имах нужда от баня — каза шкиперът.
И двамата се разсмяха. На доктора обаче му прилоша от страх. От цялата си душа той се проклинаше, че не беше останал спокойно да чака парахода на остров Такана. Каква глупост да рискува живота си, вместо да преживее две-три седмици в скука! Закле се, че ако оцелее този път, нищо няма да го накара отново да постъпи така необмислено. Вече не правеше опити да чете. Не виждаше през очилата, залени с вода, а и книгата му беше измокрена. Гледаше как вълните се носеха. Островите вече се губеха в далечината.
— Забавляваш ли се, док? — извика шкиперът.
Платноходът се носеше по вълните като тапа. Д-р Сондърз се насили да се усмихне.
— Добре е, ще издуха паяжините — добави шкиперът.
Докторът за пръв път го виждаше в такова настроение. Беше изпълнен с енергия. Радваше се на умението си да се справя. Без преувеличение можеше да се каже, че беше в стихията си. Страх ли? Това чувство беше непознато на този прост, ловък измамник; в него нямаше нищо почтено, изобщо не знаеше това, което носи на хората достойнство или красота — на човек му стигаше да го познава за не повече от двадесет и четири часа, за да е сигурен, че ако има два пътя да се прави нещо, прав и крив, капитан Никълз избираше кривия. Долният му нечист разум беше само с една нагласа: желание да получава изгода от събратята си чрез непочтени средства; това дори не беше страст към злото, която в крайна сметка може да крие зловещо величие, а просто палава злоба, която се удовлетворяваше, когато надхитреше някого. Въпреки това тук, в малката черупка сред обширната пустош на бушуващите вълни, без надежда за помощ ако изпаднат в беда, духът му беше разкрепостен — силен, защото познаваше морето; горд, уверен в себе си, щастлив. Изпитваше удоволствие от умението си да направлява корабчето така уверено — то му се подчиняваше като кон в ръцете на ездач, който познава всичките му навици и номера, всичките му капризи и възможности; Никълз гледаше със засмените си лисичи очички и самодоволно кимаше, когато вълните прогърмяваха край корабчето. Докторът почти вярваше, че капитанът ги приема за живи същества, и изпитва цинична радост, че ги надхитря.
Д-р Сондърз потрепваше, когато видеше как огромните вълни препускат след тях; вкопчен в мачтата, той се люшваше към морето, когато платноходът се наклонеше, а после, сякаш това ставаше под собствената му тежест, люшваше се обратно, щом платноходът се изправяше. Знаеше, че е пребледнял, лицето му беше изтръпнало. Чудеше се дали биха успели да се качат в една от двете спасителни лодки, ако корабчето започнеше да потъва. И да успееха, нямаше да имат голям шанс. Бяха на стотици мили от населено място, далече от оживените морски пътища. Ако се случеше нещо, най-добре щеше да бъде, ако се удавеха час по-скоро. Не смъртта го вълнуваше, а умирането — чудеше се дали щеше да му бъде много неприятно, когато започне да гълта вода и да се дави; дали, противно на волята си, нямаше да се бори отчаяно за спасението си.
След малко кукът, клатушкайки се по палубата, им донесе обеда. Морето беше наводнило трюма и не беше успял да запали огън, затова беше отворил консерва осолено телешко с картофи.
— Прати Утан да поеме руля — извика шкиперът.
Чернокожият зае мястото на шкипера и тримата мъже седнаха около мизерния обяд.
— Доста съм изгладнял — каза Никълз като си отсипваше. — Как си с апетита, Фред?
— Добре.
Момъкът беше мокър до кости, но страните му бяха зачервени, а очите му блестяха. Д-р Сондърз се чудеше дали не се преструва, че нехае. Уплашен и поради това — ядосан на себе си, той изгледа шкипера кисело и каза:
— Щом можеш да ядеш това ядене, значи можеш да ядеш и волско месо.
— Ти да си здрав — когато времето се поразвали диспепсията никога не ме тревожи. Действува ми тонизиращо.
— Колко дълго ще духа този проклет вятър?
— Май не ти се нрави много, а, док? — шкиперът лукаво се ухили. — Може да стихне на залез-слънце, а може и да се усили.
— Не можем ли да се подслоним край някой остров?
— По-добре е в открито море. Тези корабчета устояват на всичко. Не ми се иска някой риф да ни направи на трески.
Когато свършиха с яденето, капитан Никълз запали лулата си.
— Какво ще кажеш за една игра, Фред? — попита той.
— Дадено.
— Каните се да играете на проклетата си игра сега? — извика докторът.
Капитан Никълз хвърли презрителен поглед към морето.
— Малко повече вода има — чудо голямо. Ония негри могат да карат корабчето като нищо.
Слязоха в каютата. Д-р Сондърз остана горе и мрачно наблюдаваше морето. Предстоеше му цял безкраен следобед. Чудеше се какво ли прави Ах Кай, затова се повлече към носа. На палубата имаше само един моряк. Капакът на люка беше спуснат.
— Къде е момчето ми? — попита докторът.
Човекът посочи към трюма.
— Спи. Искаш ли да слезеш?
Вдигна люка и докторът на четири крака слезе по стълбите. Бяха запалили лампа, но светлината й мъждукаше. Чуваше се шумът от вълните. Единият чернокож седеше на пода — гол, само по набедрена превръзка и кърпеше панталоните си; другият моряк и Ах Кай лежаха на койките си и кротко спяха. Но когато докторът се промъкна до тях, Ах Кай се събуди и както винаги се усмихна мило и приятелски.
— Добре ли си?
— Да.
— Страх ли те е?
Ах Кай отново се усмихна и поклати отрицателно глава.
— Спи си — каза докторът.
После се изкатери на стълбите и с мъка помести капака на люка. Човекът от палубата му помогна и когато се качи горе, една вълна го удари право в лицето. Сърцето му замря. Той изруга и размаха юмруци към сърдитото море.
— По-добре слез долу — каза черният. — Тук е мокро.
Докторът поклати глава. Остана там, вкопчил се в едно въже. Искаше му се да е сред хора. Отлично съзнаваше, че е единственият човек на борда, който изпитва страх. Дори Ах Кай, който знаеше за морето не повече от него, беше безразличен. Опасност нямаше. На платнохода можеха да се чувствуват така спокойни, както и на сушата, но въпреки това той не можеше да овладее ужаса, който изпитваше всеки път, когато следващата вълна ги поемеше и запращаше облак пръски на палубата. Водата изтичаше през отворите в борда със страшна сила. Докторът изпадна в паника. Струваше му се, че с голямо усилие едва се сдържа да не се свре в някой ъгъл и да не зареве с глас. Инстинктивно му се прииска да помоли за спасението си бога, в когото не вярваше, и трябваше здраво да стегне тракащите си зъби, за да попречи на треперещите си устни да промълвят молитва. В това обстоятелство съзря ирония — той, интелигентният човек, който гледаше на себе си като на философ, се поддаваше така малодушно на страха. Горчиво се засмя на този абсурд. Ако човек се замислеше, изглеждаше глупаво, че той, с острия си ум, с широките си познания и с трезвите си възгледи за живота — той, който нямаше какво да изгуби със смъртта си, трепери; докато онези мъже — невежи като чернокожия до него, зли като капитана или тъпи като Фред Блейк, остават невъзмутими. Това само доказваше колко несъвършено нещо е умът. Повръщаше му се от страх и се питаше от какво точно го беше страх. От смъртта ли? Не за пръв път се срещаше с нея. Веднъж дори беше решил да свърши със себе си, но по безболезнен начин — това беше изисквало от него смесица от храброст, цинизъм и хладен разум; да се раздели с живот, който, изглежда, не му предлагаше нищо привлекателно. Сега се радваше, че не го е направил. Но знаеше, че не изпитва силна привързаност към живота. Понякога, като биваше болен, усещаше колко малко държи на него и направо с нетърпение очакваше края — не само с примирение, но и с радост. Болка ли? Понасяше болка доста търпеливо. В крайна сметка, щом човек е в състояние да понася тропическата треска или силния зъбобол безропотно, може да понесе всичко. Не, не беше точно така; явно съществуваше инстинкт, който не му беше подвластен — и той наблюдаваше с любопитство ужаса, който караше гърлото му да пресъхва и краката му да се подгъват — сякаш това ставаше с някой друг. „Много странно“ — промърмори той, като се мъчеше да се добере до кърмата.
Погледна ръчния си часовник. Боже господи, беше само три часът. В това чисто, издухано от вятъра небе, се таеше нещо ужасно. Блясъкът му беше безсърдечен. Сякаш нямаше нищо общо с бурното море, а морето, на цвят наситено яркосиньо, нехаеше за човешката съдба. Неизвестни, лишени от разум сили си играеха с човека и го разрушаваха — не от злоба, а за да си устроят разюздано забавление.
— На мене ми дай морето край брега — мрачно си мърмореше докторът.
Слезе в каютата.
— При всички случаи — две от карти — чу той да казва шкиперът.
Все още се занимаваха със скучната си игра.
— Как е времето, док?
— Не го бива.
— Трябва да стане още по-зле, преди да се оправи — като жена, която ражда. Страхотни корабчета са тия. И ураган издържат. По-скоро бих излязъл в морето с някое от тези австралийски корабчета за лов на бисери, отколкото с голям презокеански кораб.
— Ти даваш — каза Фред.
Играеха на матрака на капитана и докторът, като смени мокрите си дрехи, се хвърли на другия матрак. Не можеше да чете на треперливата светлина от люлеещата се лампа. Лежеше и слушаше еднообразните реплики на играчите. Дращеха слуха му с настойчивостта си. Каютата проскърцваше, стенеше, а горе над главата му вятърът свирепо ревеше. Лашкаше тялото му от едната на другата страна.
— По голяма вълна минахме — каза Фред.
— Добре се справя корабчето, нали?
Отново печелеше Фред, а шкиперът играеше под непрекъснатия съпровод на оплакванията си. Д-р Сондърз се сви вцепенен, с надежда да овладее обзелия го страх. Часовете минаваха мъчително бавно. Към залез капитан Никълз се качи на борда.
— Духа малко — каза той, когато отново слезе. — Ще си подремна. Струва ми се, че нощес няма да спя кой знае колко.
— Няма ли нужда и корабчето да поспи? — попита Фред.
— Да го карам срещу вятъра при такова море? Не, господине. То си е добре, щом още не се е разпаднало на съставните си части.
Сви се на матрака и след пет минути безгрижно хъркаше. Фред се качи на палубата да подиша чист въздух. Докторът се ядосваше, че е бил такъв глупак — да се качи на малкото корабче; ядосваше се и на капитана и на Фред, защото бяха незасегнати от ужаса, който го обземаше. Но след като около сто пъти очакваше кечът да се преобърне, а той всеки път се изправяше, постепенно против волята си започна да изпитва възхищение от храброто корабче. В седем часа кукът им донесе вечерята и събуди капитан Никълз. Беше успял да запали огън и затова ядоха задушено и пиха чай. После тримата се качиха на палубата и шкиперът застана на щурвала. Нощта беше ясна, стотици хиляди звезди ярко блещукаха; морето беше бурно и в тъмнината вълните изглеждаха огромни.
— Божичко каква вълна! — извика Фред.
Огромна стена от зелена вода с пречупващ се вече гребен беше забързала към тях. Сякаш всеки момент можеше да се изсипе отгоре им и тогава безсилният да се изправи „Фентън“ щеше да се преобърне, съборен от вълните. Шкиперът се огледа и натисна кормилото с цялата си тежест. Корабчето зави така, че вълната да ги удари откъм кърмовата част. Внезапно кърмата се изви в посока, обратна на курса, и огромна маса вода с трясък се изсипа върху задната част на корабчето. Направо ги заслепи. После фалшбордът се издигна над морската повърхност. „Фентън’“ се отърси като куче, стъпило на суха земя, и водата започна да се изтича през отворите на палубата.
— Започва да минава границите на шегата — изрева шкиперът.
— Има ли острови наблизо?
— Да. Ако се движим още два часа, може да стигнем откъм подветрената страна.
— Ами рифовете?
— Не са отбелязани на картата. Скоро ще изгрее луната. Вие двамата слизайте долу.
— Аз ще остана на палубата — каза Фред. — В каютата е душно.
— Както желаеш. А ти, док?
Докторът се поколеба. Видът на сърдитото море му беше противен и му беше дотегнало да бъде уплашен. Мислено беше умирал вече толкова много пъти, че се чувствуваше изтощен.
— Мога ли да бъда полезен с нещо?
— Колкото снежната топка в ада.
— Не забравяй, че возиш Цезар и богатствата му — изкрещя той в ухото на шкипера.
Но тъй като капитан Никълз нямаше класическо образование, той не разбра смисъла на шегата.
„Ако ще загивам, да загивам“ — размишляваше докторът, решил, през последните часове, които вероятно му оставаха на земята, да преживее възможно най-много наслади. Отиде долу да доведе Ах Кай. Момчето го последва и слезе с него в каютата.
— Нека да опитаме подаръка на Ким Чинг — каза д-р Сондърз. — Тази нощ можем да бъдем разточителни.
Момчето извади лампата и опиума от куфарчето и с привичното си безразличие започна да му приготвя лулата. Никога първото дръпване не му беше изглеждало толкова сладко. Двамата пушеха, като се редуваха. Постепенно спокойствие обзе душата на доктора. Нервите му спряха да се опъват при всяко поклащане на платнохода. Страхът го напусна. След обичайните шест лули, които приготвяше на доктора всяка вечер, Ах Кай се излегна на пода, понеже мислеше, че вече са свършили.
— Нека продължим — подкани го д-р Сондърз кротко. — Поне веднъж да си позволим това удоволствие.
Люшкането престана да му се вижда неприятно. Постепенно започна да му се струва, че долавя определен ритъм. Какво, че тялото му политваше настрани — духът му се извисяваше над бурята. Той вървеше из безкрая — но знаеше и без Айнщайн, че е ограничен от собствената си мисъл. Отново усети, че трябва да напрегне разума си още малко, за да разгадае някаква голяма тайна — и отново не направи това, защото повече удоволствие му доставяше чувството, че тайната чака да я разгадае. Толкова дълго беше изпитвал тази сладостна мъка, че не си струваше сега, когато всеки миг можеше да се окаже последен, да се лишава нея. Чувствуваше се като възпитан човек, който не би унизил любовницата си, като й даде да разбере, че не вярва на лъжите й. Ах Кай заспа на кълбо на края на матрака. Доктор Сондърз се премести малко, за да не го притеснява. Мислеше за бога и за вечността и вътре в себе си тихо се смееше на нелепостта на живота. На ум му идваха откъслечни стихове. Струваше му се, че вече е умрял и че капитан Никълз, облечен в моряшка мушама, е Харон[1], който го откарва към непознати, чудни места. На края и той заспа.