Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (25)

XXIV

Около десет часа вечерта докторът и капитан Никълз играеха пикет във всекидневната на хотела. Принудиха се да влязат вътре поради летящите мравки, които се привличаха от лампата на верандата. Влезе Ерик Кристесен.

— Къде се изгубихте днес? — попита докторът.

— Трябваше да отида до една наша плантация на другия край на острова. Мислех, че ще се върнем по-рано, но на управителя току-що му се беше родил син и имаше празненство. Трябваше да остана.

— Фред ви търсеше. Искаше да се поразходите.

— Съжалявам, че не знаех предварително. Щях да го взема със себе си.

Ерик се отпусна на един стол и си поръча бира.

— Трябваше да вървя пеша почти десет мили, а на връщане заобиколихме с лодка половината остров.

— Искаш ли да играеш срещу двамата? — попита го шкиперът, като го изгледа с проницателните си, хитри като на лисица очи.

— Не, уморен съм. Къде е Фред?

— Флиртува, предполагам.

— Няма много шансове тука — каза Ерик незлобливо.

— Не бъди прекалено сигурен. Нали виждаш — красив е, млад е. Момичетата си падат по него. В Мерауке едва успях да го опазя от тях. Между нас казано, струва ми се, че снощи стана заварка.

— С кого?

— С момичето там.

— С Луиз?

Ерик се усмихна. Идеята му се видя абсурдна.

— Е, така си мисля. Сутринта тя дойде с него да разгледа корабчето. А тази вечер той страхотно се издокара. Обръсна се. Вчеса се. Облече чист костюм. Питах го за къде се гласи, а той ми каза да не си пъхам носа в чужди работи.

— Фрит беше тука сутринта — каза д-р Сондърз. — Може би е поканил Фред на вечеря.

— Той вечеря на кораба — каза Никълз.

И размеси картите. Играта продължи. Ерик пушеше голяма холандска пура, отпиваше от бирата и ги наблюдаваше. От време на време шкиперът го поглеждаше с крайчеца на окото си по обичайния си начин, който имаше нещо толкова неприятно, че мравки ти полазваха по гърба. Близко поставените му очички светеха от злобно доволство. След малко Ерик погледна часовника си.

— Ще ида до „Фентън“. Може би Фред ще иска да дойде с мене за риба утре.

— Няма да го намериш там — каза шкиперът.

— Защо? Не може да е още в Сванови, много е късно.

— Не бъди толкова сигурен.

— Те си лягат в десет, а сега минава единадесет.

— Може и той да си е легнал.

— Глупости.

— Е, ако ме питаш мене, момичето не ми изглежда толкова невинно. Не бих се учудил, ако точно сега двамата се топлят. И не биха направили зле. Ще ми се да бях на негово място.

Ерик се беше изправил. С огромния си ръст се извисяваше над двамата седнали мъже. Лицето му побледня, стисна юмруци. За момент изглеждаше, че ще удари шкипера. В яда си издаде някакъв нечленоразделен вик. Шкиперът го погледна и се ухили. Д-р Сондърз, видя, че не се беше уплашил ни най-малко. Ако отгоре му се стовареше огромният юмрук, щеше да бъде направо нокаутиран. Беше мръсен подлец, но не му липсваше кураж. Докторът видя, че Ерик се овладя с невероятно усилие.

— Не е беда да съдиш за другите по себе си — каза той с треперещ глас, — но не и ако си краставо куче.

— Нима казах нещо, с което да те обидя? — попита шкиперът. — Не знаех, че тая дама ти е приятелка.

За момент Ерик го погледна втренчено. На лицето му се изписа отвращение, което се смени с погнуса. После се обърна и с тежка стъпка излезе от хотела.

— Искаше да се самоубиеш ли, капитане? — попита безразлично докторът.

— Знам ги тия големи мъже. Сантиментални са, там им е грешката. Никога не удрят човек, по-дребен от тях. Нали разбираш — мозъците им не работят бързо. Като цяло са глуповати.

Докторът се засмя. Беше му забавно да вижда, че мошеникът хитро използува почтените чувства на другите, за да ги класифицира според собствените си нечестни схеми.

— Ти все пак рискуваш. Ако той не се беше удържал, можеше да те удари, преди да проумее какво прави.

— Какво толкова се разстрои? Да не си пада по момичето?

Д-р Сондърз не сметна за нужно да му казва, че Ерик е сгоден за Луиз Фрит.

— Има мъже, които се дразнят, когато говорят така за приятелките им — отговори той.

— Стига, док. Не на мене тия. Не ти подхожда. Ако едно момиче е леснодостъпно, мъжът се интересува от това. Ако някой друг вече е бил там — е, значи, и за него има шансове. Нали така?

— Знаеш ли, ти си един от най-мръсните типове, които познавам, капитане — каза докторът унесено, както обикновено.

— Това е своеобразен комплимент, нали? Странното е, че това не те кара да ме мразиш. Което ми говори, че самият ти не си съвсем светец. Няма защо да крия, че и от други места съм го чувал.

Очите на д-р Сондърз проблеснаха.

— Как ти е храносмилането тази вечер, капитане?

— Да кажа, че съм съвсем добре, ще излъжа. Не твърдя, че ме боли, забележи, а само че не съм съвсем добре.

— Доста време трябва. Не бива да очакваме, че ще можеш да смелиш фунт олово след седмица лечение.

— Не искам да смилам фунт олово, док, дори за миг не си го представям. Забележи, не се оплаквам. Не казвам, че не си ми помогнал. Помогна ми. Но още далеч не съм се оправил.

— Казах ти, трябва да си извадиш зъбите. И без това не ти служат, а бог ми е свидетел — не те разкрасяват особено.

— Ще ги извадя. Давам ти честната си дума. Веднага щом приключа пътуването. Не виждам защо да не прескочим до Сингапур. Положително ще има някой добър американски зъболекар. Хлапето сега иска да ходим в Батавия.

— Така ли?

— Да. Получил е телеграма тази сутрин. Нямам представа за какво става дума, но иска да поостанем тука, а после да отидем до Батавия.

— Откъде знаеш, че е получил телеграма?

— Намерих я в джоба на панталоните му. Сложи чист костюм, за да слезе на брега, и панталоните му останаха да се въргалят на кораба. Мръсен нехранимайко. Личи си, че не е моряк. Морякът винаги е спретнат. Няма друг избор. Думичка не разбрах. За телеграмата говоря. Беше с шифър.

— Предполагам не си забелязал, че е адресирана до мене?

— До тебе? Не, не забелязах.

— Виж я пак. Просто я дадох на Фред да я дешифрира.

Докторът реши, че е крайно забавно да отклони капитан Никълз от вярната следа.

— Тогава от къде на къде му хрумна да промени курса? Винаги гледаше да сме далече от шумни места. Естествено, мислех, че е заради ченгетата. Както и да е. Или ще стигнем до Сингапур, или ще потопя тази ръждясала черупка по пътя за там.

Капитан Никълз внушително наведе тялото си напред и с дълбоко вълнение погледна доктора в очите.

— Чудя се дали разбираш какво е човек десет години да не е слагал в уста бифтек или пудинг с дробчета. Да вземем момичетата. Ако пожелаеш, можеш да имаш всички момичета в света. Не бих се поколебал да сменя, която и да е от тях за пудинг с бъбречета, напоен в гъст сос и топка разбита сметана отгоре. Така си представям аз рая, а ти можеш да сложиш златните арфи, които се въртят в ума ти там, където маймуните слагат орехите.