Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (1)

Предговор

Героите на прозата са странни създания. Явяват се в мислите ти. Растат. Придобиват собствени характерни черти. Заобикаля ги някаква обстановка. Сегиз-тогиз се занимаваш с тях, понякога се превръщат в толкова натрапчива идея, че не мислиш за нищо друго. Тогава ги описваш и за тебе те престават да съществуват. Необичайно е някой, заемал място често на заден план, но нерядко в центъра на мислите ти; някой, който може би цели месеци е преживявал с тебе часовете на разходката ти и често се е появявал в твоите сънища, така безследно да се изплъзне от съзнанието ти, че да не си спомниш нито името му, нито как изглежда. Може дори да забравиш, че изобщо го е имало. В други случаи обаче не е така. Герой, с когото мислиш, че си свършил, герой, на когото си обръщал малко внимание, не потъва в забвение. Откриваш, че отново мислиш за него. Често това те дразни, защото ти си го използувал според волята си и той вече изобщо не ти е нужен. Какъв смисъл има за него да ти натрапва присъствието си? Той е неканеният гост, когото не искаш да видиш на празника у дома си. Яде храната и пие виното, приготвени за други. За него не си предвидил място. Искаш да се погрижиш за хората, които са по-важни за тебе. Но какво го засяга това? Пренебрегнал приличната гробница, която си му приготвил, той упорито продължава да живее; постепенно става обезпокоително енергичен и един ден с изненада откриваш, че си е пробил път на преден план в мислите ти и няма как да не му обърнеш внимание.

Читателят на този роман ще открие д-р Сондърз леко скициран в книгата „Върху китайско платно“^[1]. Той беше създаден, за да изиграе ролята си в малък разказ, наречен „Непознатият“. Там имаше място да го опиша само с няколко изречения и изобщо не предполагах, че отново ще помисля за него. Нямаше причина, поради която именно той, а не някой друг от многото лица, които се появяват в тази книга, да продължи да живее. Той обаче пое работата в свои ръце.

А капитан Никълз беше представен на читателя в „Луната и грошът“. На мисълта за него ме наведе един излежаващ се по плажовете безделник, когото срещнах в Южните морета. Но в случая скоро, след като приключих книгата, аз съзнавах, че не съм свършил с него. Той продължаваше да изпълва мислите ми и когато ми върнаха ръкописа от машинопис и поправях грешките, бях изумен от нещо, което героят казва. Веднага помислих, че в това се крие идея за роман — и колкото повече си го мислех, толкова повече ми допадаше. Когато накрая получих нужните доказателства, вече бях решил да напиша романа и затова съкратих въпросния пасаж. Звучеше така: „За щастие, когато ставаше дума за други области от кариерата му, той разказваше по-охотно. Беше контрабандирал оръжие в Южна Америка и опиум в Китай. Беше участвувал в търговия с роби из Соломоновите острови и показваше на челото си белег от рана, нанесена му от някакъв негър-негодяй, който не разбрал човеколюбивите му намерения. От заниманията му най-важна беше една обиколка на Източните морета и спомените от нея винаги ставаха за тема на разговор. Някакъв човек от Сидни имал нещастието да извърши убийство, приятелите му се постарали той да изчезне за известно време, затова се свързали с капитан Никълз. Поставили му условие за дванадесет часа да купи шхуна, да събере екипаж и на другата вечер на срещата надолу по брега довели на борда интересния пасажер.

— Получих за тази работа хиляда лири на ръка, в злато — каза капитан Никълз. — Пътешествието беше чудесно. Обиколихме всички острови около Целебес и архипелага Борнео. Направо са чудни тия места. А пък каква красота, каква растителност, значи, не е за приказване. Стреляш, когато ти се прииска. Естествено, стояхме настрани от оживените места.

— Що за човек беше пасажерът ти? — попитах аз.

— Добро момче. От най-добрите. И отличен картоиграч. Всеки ден в продължение на година играхме ecarté^[2] и накрая той почти си беше прибрал хилядата лири. А аз самият доста добре играя на карти, пък и си отварях очите.

— Върна ли се в крайна сметка той в Австралия?

— Така беше предвидено. Там имаше приятели, на които през тези две години им беше дошло на ум как да потулят дребната му пакост.

— Ясно.

— Изглежда, че мене искаха да направят изкупителна жертва.

Капитан Никълз замълча и нещо сякаш забули живите му очи. Те неочаквано потъмняха.

— Бедното момче падна от борда една нощ край бреговете на Ява. Предполагам, че акулите са го довършили. Беше отличен картоиграч, между най-добрите, които познавам — капитанът замислено поклати глава. — Продадох шхуната в Сингапур.

Като се имат предвид парите от нея и хилядата лири в злато, не припечелих зле в крайна сметка.“

Такава е случката, която ми даде идеята за този роман, но аз започнах да го пиша едва дванадесет години по-късно.