Съмърсет Моъм
На тясно в ъгъла (30)

XXIX

„Фентън“ отплава призори. Параходът, с който д-р Сондърз щеше да замине за Бали, се очакваше по някое време следобед. Щеше да има престой, докато се натовари, затова към единадесет часа докторът нае един кабриолет и отиде до Свановата плантация. Реши, че ще бъде неучтиво, ако замине, без да си вземе довиждане.

Когато пристигна, завари стария човек да седи на стол в градината. На същия стол, на който беше седял Ерик Кристесен онази нощ, когато видял Фред да излиза от стаята на Луиз. Докторът го поздрави. Старецът не го позна, но незабавно му зададе няколко въпроса, без да обръща внимание на отговорите. Междувременно Луиз слезе по стълбите. Ръкуваха се. Не й личеше, че е преживяла дълбока емоционална криза — усмихваше се спокойно и победоносно, както и първия път, когато я видя — на връщане от езерото. Беше облечена в кафяв саронг от батик и късо национално елече. Светлорусата й коса беше оплетена и увита във висока прическа.

— Няма ли да влезете и да седнете? — попита го тя. — Татко работи. След малко ще дойде.

Докторът я последва и влязоха в голямата всекидневна. Жалузите бяха спуснати и омекотената светлина беше приятна. В стаята нямаше особени удобства, но вътре беше прохладно. Във вазата голям букет жълти кани пламтяха като изгряващо слънце и придаваха особена, екзотична атмосфера.

— Не сме казвали на дядо за Ерик. Той го обичаше — нали знаете, че и двамата бяха скандинавци. Побояхме се, че ще се разстрои. Но може би той е усетил — всичко става. Понякога седмици след като се е случило нещо, той казва някоя реплика, от която личи, че то отдавна му е било известно, макар да не сме му го казвали.

Тя имаше топъл, доста плътен глас и говореше спокойно — сякаш за неща, които са й безразлични.

— Странна е старостта. Един вид отчуждение. Старите хора изгубват толкова много, че едва ли могат да бъдат приемани за съвсем човешки същества. Понякога обаче ми се струва, че те придобиват ново чувство, чрез което научават неща, които ние никога няма да узнаем.

— Онази нощ вашият дядо беше доста весел. Дано на неговата възраст и аз да съм толкова жизнен.

— Беше развълнуван. Обича да говори с непознати. Но при такива случаи е като грамофон, който се навива. Просто — машина. В него обаче има и друго някакво животинче; плъх, пробиващ си път под земята, или катеричка, въртяща се в хралупата си — и това животинче вътре в него се занимава с неща, за което ние не подозираме. Чувствувам, че то съществува, но не проумявам какъв е смисълът му.

Докторът нямаше какво да каже на това. Минута-две ги обгръщаше тишина.

— Искате ли коктейл? — попита тя.

— Благодаря, не искам.

Седяха в кресла един срещу друг. Странната голяма стая с нищо не ги сближаваше, но сякаш беше затаила дъх в очакване.

— „Фентън“ отплава сутринта — каза докторът.

— Зная.

Той я погледна замислено и в отговор на това погледът й се спря на него, изпълнен със спокойствие.

— Предполагам, че смъртта на Кристесен е била голям удар за вас.

— Много бях привързана към него.

— Нощта, преди да умре, той ми говори доста за вас. Беше много влюбен. Каза, че ще се ожени за вас.

— Да, така беше.

И го стрелна с поглед:

— А защо тогава се самоуби?

— Видял е момчето да излиза от стаята ви.

Тя погледна надолу. И леко почервеня.

— Не е възможно.

— Фред ми каза. Когато прескочил през перилата на верандата, Ерик бил отдолу.

— Кой каза на Фред, че бях сгодена за Ерик?

— Аз.

— Така и си помислих, когато вчера следобед не пожела да се срещнем. А когато влязох и видях как ме гледа, разбрах, че е безнадеждно.

В изражението й нямаше отчаяние, а безпрекословно приемане на неизбежното. Човек би казал, че и от тона й личи как свива рамене.

— Значи не сте била влюбена в него?

Тя подпря лицето си с ръка, сякаш се оглеждаше в сърцето си.

— Много е сложно да отговоря — каза тя.

— Както и да е — не е моя работа.

— Нямам нищо против да ви кажа. Изобщо не ме интересува какво си мислите за мене.

— Права сте.

— Просто беше много хубав. Спомняте ли си следобеда, когато ви срещнах в плантацията? Не можех да сваля очи от него. А после — на вечерята и когато танцувахме двамата… Вие, предполагам, бихте го нарекли любов от пръв поглед.

— Не съм сигурен.

— Така ли?

От учудване погледът й бързо стана изпитателен, сякаш за пръв път обръщаше внимание на доктора.

— Знаех, че ме е харесал. Почувствувах нещо, което не бях чувствувала никога през живота си. Страшно го желаех. Обикновено спя като пребита. А тази нощ бях ужасно неспокойна. Татко искаше да ви донесе превода си и аз предложих да го закарам. Знаех, че той ще остане само един-два дни. Може би ако оставаше месец, нищо нямаше да се случи. Щях да си мисля, че има много време, и ако го виждах всеки ден в продължение на седмица, сигурна съм, че щеше ща престане да ме занимава. Но и след това не съжалявах. Чувствувах се спокойна и свободна. След като си отиде онази нощ, известно време лежах будна. Бях неимоверно щастлива — но как да ви кажа, не ме беше грижа кой знае колко дали ще го видя отново, или не. Добре ми беше да съм сама. Предполагам, че не ви е ясно какво имам предвид, но почувствувах, че душата ми е леко замаяна.

— Не се ли боите от известни последствия? — попита докторът.

— Какво искате да кажете? — попита в отговор тя, но се досети и се усмихна. — Ах, да. Докторе, прекарала съм почти целия си живот на този остров. Когато бях малка, играех с децата на работниците ни. Голямата ми приятелка — дъщерята на надзирателя — е на моя възраст. Женена е от четири години и има три деца. Нали ви е ясно, че за малайските деца сексът не представлява особена тайна? Чувала съм да говорят за всичко, свързано с него, от седмата си година насам.

— Защо дойдохте в хотела вчера?

— Бях обезумяла. Ужасно бях привързана към Ерик. Когато ми казаха, че се е застрелял, не можех да повярвам. Страхувах се, че аз съм виновна. Исках да разбера дали случайно не е научил за Фред.

— Вие сте била виновна.

— Страшно ми е жал, че е мъртъв. Дължа му много. Като дете го боготворях. Приличаше ми на някой от старите викинги, за които разказваше дядо. Винаги много съм го харесвала. Обаче не съм виновна за смъртта му.

— Защо мислите така?

— Той не съзнаваше това, но всъщност обичаше не мене, а майка ми. Тя го знаеше и мисля, че преди да умре, също го обикна. Като си помисли човек, звучи смешно. Едва минаваше възрастта, на която би могъл да й бъде син. В мене той обичаше образа на майка ми, но и това не съзнаваше.

— Вие не го ли обичахте?

— Много го обичах, разбира се. С душата си, но не и със сърцето си, или — може би — със сърцето си, но не и с нервите си. Беше много добър. Можеше безкрайно да разчиташ на него. Не го биваше да бъде груб. Беше естествен. В известен смисъл беше като светец.

Тя извади кърпичка и избърса очите си, защото докато говореше, се беше разплакала.

— Ако не сте била влюбена в него, защо сте се сгодили?

— Обещах на майка преди смъртта й, че ще го направя. Струва ми се тя смяташе, че чрез мене ще получи удовлетворение за любовта си към него. Освен това, много бях привързана към Ерик. Толкова добре го познавах. С него ми беше спокойно. Мисля, че ако беше поискал да се ожени за мене точно когато майка умря и бях нещастна, щях да го обикна. Но той смяташе, че съм прекалено млада. Не искаше да се възползува от чувствата, които изпитвах тогава.

— А после?

— Татко не беше много съгласен да се омъжвам за него. Все чакаше да дойде принцът от приказките и да ме отведе във вълшебния си замък. Предполагам, че смятате татко за лекомислен и непрактичен. Естествено аз не вярвах в принца от приказките, но в идеите на татко винаги има по нещо смислено. Той притежава особен инстинкт. Живее в облаците — нали разбирате, — но често тези облаци се озаряват със светлина от рая. Ако нищо не беше се случило, сигурно в края на краищата щяхме да се оженим, разбира се, и щяхме да бъдем много щастливи. Всеки би живял щастливо с Ерик. Хубаво щеше да бъде да видим местата, за които разказваше той. Искаше ми се да отида в Швеция, където е роден дядо, и във Венеция.

— За нещастие, спряхме тука. А в крайна сметка беше въпрос на шанс — можехме да спрем и в Амбойна.

— Можели сте да спрете в Амбойна? Мислех, че е било предопределено от съдбата да спрете тук.

— Мислите ли, че съдбите на хората са толкова важни, че орисниците непрекъснато да се занимават с тях? — усмихна се докторът.

Тя не отговори и известно време мълчаха.

— Аз съм ужасно нещастна, разбирате ли — каза най-накрая тя.

— Трябва да се помъчите да не скърбите толкова много.

— О, аз не скърбя.

Тя го каза толкова решително, че докторът учуден я изгледа.

— Вие ме обвинявате. Всеки би ме обвинил. Аз обаче не се обвинявам. Ерик се самоуби, защото идеалът, в който ме беше превърнал, не беше верен.

Д-р Сондърз разбра, че с инстинкта си тя беше стигнала до заключението, до което той беше стигнал с разума си.

— Ако ме обичаше, или щеше да ме убие, или да ми прости. Не мислите ли, че мъжете — поне белите — отдават прекалено голямо значение на плътта? Знаете ли, когато посещавах училището в Окленд, изпаднах под силно влияние на религията — често се случва с момичета на тази възраст — и през Велики пости се заклех, че няма да хапна нищо, в което има захар. След около две седмици вече копнеех за нещо сладко и направо се измъчвах. Един ден минах край сладкарски магазин, видях шоколадите на витрината и сърцето ми се обърна. Влязох, купих половин фунт и ги изядох на улицата пред магазина — един по един, докато пликът се изпразни. Никога няма да забравя какво облекчение изпитах. Върнах се в училището и спазвах постите до самия им край, без неприятно чувство. Разказах тази история на Ерик и той се смя. Прие го за нещо естествено. Такъв добряк беше. Не мислите ли, че ако ме обичаше, можеше да прояви добротата си и към случилото се?

— Мъжете в това отношение са особени.

— Но не и Ерик. Той беше толкова мъдър и състрадателен. Казвам ви — не ме обичаше. Обичаше идеала си. Красотата и характера на майка ми в мене, онези негови Шекспирови героини и принцесите от приказките на Ханс Андерсен. От къде на къде някои хора си създават образ според мислите си, опитват се да ти го наложат и се сърдят, ако не ти приляга? Той искаше да ме постави в затвора на идеала си. Не се интересуваше коя съм аз. Не ме приемаше такава, каквато съм. Искаше да притежава душата ми и понеже усещаше, че нещо от мене му се изплъзва, опита се да замени тази искрица в мене с някакво видение от собственото си въображение. Казвам ви — нещастна съм, но не скърбя. И с Фред беше същото — но по друг начин. Когато лежеше до мене онази нощ, каза, че би искал завинаги да остане на острова, да се ожени за мене, да обработва плантацията, и какво ли не още. Представяше си картината на живота си и аз трябваше да се вместя в нея. И той искаше да ме постави в затвора на мечтата си. Но аз съм си аз. Не искам да мечтая за чужда мечта. Искам мечтата да си е моя. Всичко, което се случи, е ужасно, тежи на сърцето ми, но в дъното на съзнанието си усещам, че съм получила свобода.

Тя не говореше с чувство — говореше бавно, мереше думите си спокойно по начин, който винаги бе изглеждал особен на доктора. Той я слушаше внимателно. Малко трепереше вътрешно — сблъскването с оголена човешка душа винаги му навяваше ужас. В това виждаше същия неприкрит, жесток инстинкт, подбудил онези безформени същества от началото на историята на света да си пробият път през сляпата враждебност на случайността. Чудеше се какво ще стане с момичето.

— Имате ли планове за бъдещето? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Мога да чакам. Млада съм. Когато дядо умре, плантацията ще стане моя. Може би ще я продам. Татко иска да иде в Индия. Светът е широк.

— Трябва да си тръгвам — каза д-р Сондърз. — Мога ли да кажа „довиждане“ на баща ви?

— Ще ви заведа до кабинета му.

Тръгнаха по коридор, водещ до мъничка стая от едната страна на къщата. Фрит седеше пред масата, отрупана с ръкописи и книги. Удряше по клавишите на пишеща машина и потта, която течеше по кръглото му червено лице, смъкваше очилата на носа му.

— Пиша последния вариант на Девета песен — каза той. — Вие си заминавате, нали? Боя се, че няма да има време да ви го покажа.

Фрит явно беше забравил, че д-р Сондърз заспа, когато му чете на глас превода си, а ако помнеше, то не беше обезкуражен.

— Малко ми остава. Беше непосилна работа — мисля, че едва ли я бих докарал до успешен край, ако моето момиченце не ме окуражаваше. С право Луиз заслужава да получи всичките плодове на труда ми.

— Не бива да се преуморяваш, татко.

— Tempus fugit^[1] — промърмори той. — Ars longa, vita brevis^[2].

Тя нежно постави ръка на рамото му и с усмивка погледна листа хартия, сложен на машината. Докторът отново се изуми от любящото внимание, с което Луиз се отнасяше към баща си. С острия си усет тя непременно беше преценила колко безплодни са заниманията му.

— Няма да ти пречим, миличък. Д-р Сондърз само иска да си вземе довиждане.

— Да, разбира се — каза Фрит и стана. — Беше цяло удоволствие да се запозная с вас. В нашето житейско блато рядко идват посетители. Благодаря, че бяхте любезен да дойдете на погребението на Кристесен вчера. Ние, британците, трябва да се поддържаме в такива случаи. Направихме силно впечатление на холандците. Не че Кристесен беше британец. Но откакто дойде на острова, често бяхме заедно и в крайна сметка той идва от родината на кралица Александра. Ще пиете ли чашка шери преди тръгване?

— Благодаря, не. Трябва да се връщам вече.

— Много се разстроих, когато научих за Ерик. Управляващият ми каза, че без съмнение това е станало по причина на горещините. Ерик искаше да се ожени за Луиз. Сега се радвам, че не бях дал съгласието си. Разбира се, не е можел да се превъзмогне. Англичаните са единствените, които успяват да пуснат корени в непознати земи и същевременно да запазят равновесието си. Смъртта му е голяма загуба за нас. Разбира се, той беше чужденец, но все пак това е трагедия. Силно го преживях.

Беше очевидно обаче, че според него да умре датчанин беше по-маловажно, отколкото да умре англичанин.

Фрит настояваше да излезе да изпрати доктора.

Когато кабриолетът потегли и докторът се обърна, за да помаха с ръка, видя Фрит да стои, прегърнал дъщеря си през кръста. Един слънчев лъч, пробил си път през гъстите листа на канарските палми, позлатяваше косата й.