Саймън Кърник
Без пощада (9)

10.

Вратата се отвори и влязоха двама мъже с тъмни костюми. Движеха се бавно, като актьори, които искат да постигнат максимален ефект от присъствието си. По-възрастният се представи като детектив Рори Каплън. Беше около четиридесети пет годишен, с червеникавосива коса и червен мустак. Колегата му, детектив Бен Съливан, беше по-висок и добре сложен, трийсетинагодишен, с късо подстригана черна коса и преднамерено високомерно държане. Погледна ме с едва прикрита неприязън, която идеално пасваше на студеното му, гладко избръснато лице. Разбира се, никой от двамата не се ръкува с мен.

Адвокатът ми, Дъглас Макфий, вече седеше до мен и ги погледна с благата бащинска усмивка, която цяла вечер не слизаше от лицето му. Това май не беше добър знак. Всички адвокати по телевизията се държаха грубо и агресивно с представителите на закона, а не им се хилеха благо и любезно. Но предвид късмета ми до момента би трябвало да съм благодарен, че поне не се поздравиха като първи приятели. Детектив Каплън кимна отривисто на Макфий и насочи дистанционното към вграденото в стената записващо устройство. Червеният индикатор светна и машината заработи.

— Разпит на Томас Дейвид Мерън, заподозрян в убийството на Ванеса Шарлот Блейк — каза детектив Каплън с изненадващо мек северноирландски акцент, — започнат в осемнайсет часа и двайсет и една минути на двадесет и първи май, събота.

После назова по име останалите присъстващи и ме изгледа едновременно със съчувствие и недоверие. Потресаваща комбинация. Накрая попита:

— Защо бяхте в университета?

Не отговорих веднага. Все още размишлявах върху онова, което Макфий ми беше казал само преди минути — че отпечатъците на жена ми са били открити по дръжката на ножа, с който е убита колежката й. Дори не знаех, че отпечатъците й фигурират в полицейската база данни. Поредният обезпокоителен факт за днес. Ставаха твърде много.

Макфий кимна, за да ми покаже, че мога да отговоря, и аз казах истината — че съм отишъл в университета, за да потърся жена си.

— Често ли посещавате съпругата си на работното й място? — попита детектив Съливан и леко се наведе напред; ненавистта по лицето му сега беше смесена с лека озадаченост.

— Не — отвърнах.

— Кога за последен път я посетихте там?

Погледнах Макфий и той отново кимна.

— Не помня точно — отвърнах. — Преди месеци.

— Тази година ли?

— Не знам. Може би не.

Съзнавах, че изглеждам притеснен, но това беше самата истина. Не бях спокоен. Не бях и глупав обаче. Знаех накъде бият с тези въпроси.

— Днес имах основателна причина да отида в университета — казах.

— А имате ли основателна причина за порезните рани по лицето и тялото си, Том? — попита детектив Каплън.

— Да — отвърнах, като си наложих да запазя самообладание. — Имам.

После им разказах как ме нападнаха. По лицето на Каплън ясно се четеше съмнение, а изражението на Съливан беше открито враждебно, сякаш им казвах, че ме е нападнала орда гноми, предвождана от Хари Потър. Честно казано, с всяко повторение историята изглеждаше все по-невероятна, дори за моите уши, а и Макфий не изглеждаше много убеден, когато му я бях разказал преди малко.

Каплън бавно кимна и каза:

— Значи единственият човек, когото сте видели, е маскираният мъж, който ви е нападнал? Не сте видели жертвата, госпожица Блейк, нито съпругата си, докато сте били в университета?

— Не.

— Според вас къде е съпругата ви сега?

Въпрос за джакпота.

— Нямам представа — отвърнах. — Няколко пъти се опитах да се свържа с нея по мобилния, но не отговаря.

Знаех, че това не е в полза на Кати, но за полицията нямаше да е трудно да разбере, че съм я търсил.

— Но едно знам със сигурност. Тя е невинна. Мъжът, който ме нападна, държеше кухненски нож с жълта дръжка. Сигурно той е убил Ванеса.

Не оспориха твърдението ми. Започнаха да ме разпитват за Ванеса. Какви са били отношенията ми с нея. И на жена ми. Отговарях уклончиво. Казах, че всъщност не съм я познавал много добре, което си беше самата истина. Допълних, че доколкото знам, жена ми се разбираше добре с нея. Забелязах схема в поведението им. Каплън се опитваше да извлече информацията от мен бавно и сравнително внимателно, докато Съливан стоеше настрани и само от време на време се намесваше с някой груб и остър въпрос. Класическият шаблон на доброто и лошото ченге. Дори се изненадах, че наистина го прилагат. Досега смятах, че го има само по филмите и криминалните телевизионни формати. Освен това не даваше голям резултат, най-вече защото казвах истината.

От време навреме се опитваха да ме подведат, като ми задаваха един и същ въпрос, но по различни начини. Но тъй като аз не лъжех, не ми беше трудно да парирам тези опити да ме хванат в измама. Макфий рядко се намесваше и по държането му усещах, че ентусиазмът му се изпарява по-бързо от вода на огън.

— Вместо да си губите времето с мен, би трябвало да сте по петите на човека, който ме нападна и който е убил Ванеса — казах в една пауза между въпросите. — И да ми помогнете да открия жена си.

— Опитваме се да намерим съпругата ви — отвърна Съливан укорително.

— Тя не е направила нищо. Гарантирам за нея.

— Тогава защо отпечатъците й са върху оръжието на престъплението?

И аз това се питах. Както и да го погледнех, а се стараех да огледам случая от всички възможни страни, не можех да обясня този неоспорим факт.

— Не знам — казах накрая, мъчех се да прикрия чувството за поражение, което изпитвах.

Погледнах Макфий, но той беше твърде зает да зяпа нещо на тавана. Изведнъж се почувствах съвсем сам и изоставен.

— Защо не ни кажете истината? — рече Съливан и отново се наведе напред и заби присвитите си очи в моите.

Не отместих поглед. Нямах друг избор.

— Истината ви казвам. Кълна се.

— Опитайте се да погледнете ситуацията през нашите очи, Том — каза Каплън тихо, скръсти ръце и бавно се облегна на стола, досущ стар добронамерен чичо. — Никой друг не е видял мъжа, когото описвате, докато в същото време няколко свидетели твърдят, че са видели човек, отговарящ на вашия външен вид, да бяга от местопрестъплението.

— Клиентът ми не отрича, че е бил там, нито пък че е избягал, детектив Каплън — намеси се Макфий.

— Така е, не отричам. Бях там.

Каплън небрежно вдигна ръка, за да предотврати евентуална полемика.

— Знаем, че сте били там, както знаем, че и жертвата е била там — рече той. — Знаем също, от вас, че раните ви са от оръжието на престъплението, но единственият човек, видял въпросния маскиран мъж, сте вие.

— С две думи, господин Мерън — намеси се Съливан, — според нас този маскиран мъж не съществува.

— А аз твърдя обратното. Как според вас съм получил тези рани, за бога?

Съливан се подсмихна.

— Според нас има само един начин да сте се наранили, господин Мерън. В ожесточена борба със съпругата ви. Или защото сте я изненадали, докато напада Ванеса Блейк, или по-вероятно, защото тя ви е изненадала.

— Това е нелепо, господа — намеси се Макфий, като натърти на думата „нелепо“ със своя приятен баритон. — Клиентът ми вече ви разказа какво се е случило.

— Но проблемът е, че не му вярваме, Дъги — рече Каплън. — Тази история изглежда доста скалъпена.

— Не по-скалъпена от вашата — възразих. — Почти не познавах Ванеса Блейк. Виждал съм я сигурно пет пъти за последните пет години, а може и по-малко. И ако съм се борил с жена си, тогава защо не я намерихте?

Бях доволен от прозорливостта си. Този въпрос разбиваше на пух и прах тяхната версия, но за мое най-голямо учудване и двамата не реагираха. Просто го пропуснаха покрай ушите си.

— Но това с маскирания мъж… — продължи Каплън и махна пренебрежително с ръка. — Ще трябва да измислите нещо по-убедително. Така излиза, че криете нещо. За всички ще е най-добре, ако просто ни кажете истината.

Съливан погледна Макфий с малките си кръгли очи и каза:

— Направи услуга на клиента си, Дъги, и го накарай да говори.

— Клиентът ми вече ви каза какво се е случило, господин Съливан — повтори Макфий не особено енергично, очевидно отегчен от целия случай.

Беше очевидно, че никой от тримата не ми вярва, и за пореден път усетих как ме изпълва гняв. Съливан пак ме попита къде според мен е жена ми и вече не издържах. Назидателният му тон ме изкара от нерви.

— По дяволите! — троснах се. — Писна ми! Казах ви каквото знам, а е повече от ясно, че нямате неопровержими доказателства, които да ме свържат с това престъпление. Освен това жена ми не е убила никого. Точка. Познавам я повече от десет години и никога не съм я виждал да проявява агресия. Тя е добросърдечен човек от добро семейство, не понася да гледа кръв и никога не е имала проблеми нито с Ванеса Блейк, нито с полицията. Задържахте ме като заподозрян в убийството на Ванеса, нали?

— Разпитваме ви във връзка с това убийство, да — отвърна Каплън.

— И какви доказателства имате срещу мен? Щом съм убил Ванеса Блейк, защо по ножа няма мои отпечатъци?

— Защото сте носили ръкавици — отвърна Съливан и от тона му ставаше ясно, че съм задал абсолютно тъп въпрос.

— Предполагам, че камерите в университета са ме записали. Нося ли ръкавици на записа?

— Може да са били в джоба ви и да сте си ги сложили по-късно.

— Но не съм. Днес въобще не съм бил с ръкавици. От месеци не съм слагал ръкавици.

Бях се развихрил. Вече изобщо не ме плашеха предубедените им въпроси, а и гневът, че ме обвиняват несправедливо, бушуваше в гърдите ми.

— Е, щом не съм бил с ръкавици и по ножа няма мои отпечатъци, бихте ли ми казали на какво основание сте ме задържали? — попитах.

После се обърнах към Макфий:

— Обяснете на тези хора, че няма да кажа и дума повече, ако не ме осведомят точно защо ме държат тук. И ако нямат основателна причина, искам веднага да ме пуснат.

Погледнах двамата детективи и забелязах в ръцете на Каплън някакъв найлонов плик.

— Познавате ли ги? — попита той. — Намерени са на местопрестъплението.

През прозрачната материя видях, че в плика има черни кожени ръкавици. Погледнах ги по-отблизо макар да нямаше нужда. Не ги бях носил от години, но веднага ги познах по диагоналните шевове на пръстите. Сърцето ми спря.

Ръкавиците бяха мои.