Саймън Кърник
Без пощада (34)

35.

Спах като къпан. Смътно си спомням, че в един момент се пробудих, защото рамото ми се беше схванало, но не му обърнах много внимание. Бях твърде уморен.

Когато се събудих истински, лицето ме болеше от раната от ножа. Ножът с отпечатъците на жена ми. Кати се беше сгушила на седалката до мен, опряла глава на прозореца. Беше придърпала одеялото към себе си и сякаш дори й беше удобно. Чудех се дали спи така спокойно, защото е невинна.

Прозях се. Беше ми студено и малко ми се гадеше. Погледнах си часовника. Седем без двайсет. Навън беше светло. Бях жаден и гладен. Не бях ял нищо от вчера на обяд — имах чувството, че е било преди век. Снощи, преди да легна, бях оставил дрехите си да съхнат отзад. Облякох ги. Бяха още влажни и лепкави.

Излязох от колата да се разтъпча. Защо Кати не искаше да се обърнем към полицията? Тази мисъл ме безпокоеше най-много. Дали наистина имаше пръст в убийството на Ванеса? Не виждах как е възможно, но беше факт, че отпечатъците й са по ножа. Полицията също би искала обяснение затова, а Кати сякаш нямаше желание да изясни нещата. Но рано или късно трябваше да се изправим пред властите, така че защо да не е сега? Реших да се предам дори ако Кати е против. Така поне щях да получа някаква защита, за себе си и децата.

Децата. Покрай целия този екшън вчера съвсем бях забравил за тях. Едва сега усетих колко ми липсват. Това не можеше да продължава така.

Предната врата се отвори и Кати излезе от колата. Изглеждаше уморена.

— Добро утро — каза и пристъпи неуверено към мен.

— Здрасти.

— Виж…

— Трябва да отидем в полицията — казах.

Тя не отговори.

— Аз ще отида, за теб не знам.

Тя бавно кимна и каза:

— Ще дойда с теб.

Дори след всичко случило се беше все така прекрасна. Сърцето ми се сви от копнеж по нея, гърлото ми пресъхна. Ако можех, щях да се разплача, но не можех. Рядко плача, и то обикновено е за неща, които не мога да променя — като например смъртта на баба ми преди петнайсет години или лош краен резултат на важен футболен мач. А и трябва да съм изпил доста алкохол, за да пролея някоя и друга сълза. Сами си направете изводите. Докато стояхме в хамбара, загледани един в друг, се запитах кога ли бракът ни е започнал да се разпада? Кога жена ми е престанала да ме приема като свой любовник? Ако трябва да съм честен, най-вероятно много преди да срещне Джак Кели.

— Как ще стигнем до участъка? — попита тя.

— Ключовете за колата у теб ли са?

— Да. Да не мислиш да се върнем до вилата и да я вземем? Там сигурно е пълно с полицаи. Едва ли са пропуснали стрелбата снощи, да не говорим за пожара.

— Е, ако е пълно с полиция, това ще ни спести ходенето до участъка, нали?

Тя кимна, но не изглеждаше много убедена.

Отне ни петнайсет минути да се върнем до къщата, но и двамата не бяхме готови за гледката, която заварихме. Целият горен етаж липсваше. Стърчаха само четирите външни стени, назъбени и почернели от пожара, на места не по-високи от метър. Над тях все още се виеха тънки струйки дим. Целият имот беше отцепен с жълта полицейска лента.

Промъкнахме се до предната част на къщата. На алеята имаше паркирана полицейска кола, празна, а и наоколо не се виждаше жива душа. Хюндаят на Кати също беше там, мръсен и почернял от сажди, но иначе изглеждаше невредим.

— Дай ми ключовете — казах и протегнах ръка.

— Не — отсече тя. — Аз ще карам.

И преди да успея да възразя, забърза към колата. Не ми оставаше друго, освен да я последвам. Когато я настигнах, с изненада видях, че се усмихва.

Някой извика вляво от нас и иззад вилата се появи униформен полицай. Възпълен, с червендалесто лице. Не вдъхваше много вяра в системата. Май го бяхме прекъснали, докато се облекчава.

Кати отключи колата с дистанционното и изтича до шофьорската врата.

— Спрете! — извика полицаят и се заклатушка към нас.

Аз спрях, но Кати не се поколеба и секунда. Метна се на седалката и запали двигателя.

— Кати, какво правиш? Та той е полицай!

— Господине, спрете! — повтори задъхано полицаят и тръгна към Кати.

Колата потегли рязко назад, гумите изсвистяха, разхвърча се чакъл.

Бързо взех решение. Все още нямах и най-малка представа защо ми се случва всичко това, но подозирах, че Кати знае, и ако не тръгнех с нея, можеше никога да не разбера. Така че хукнах след колата.

Полицаят тръгна към мен и разпери ръце като баскетболист пред кош. Изглеждаше много смешно, дори за малко да прихна. Успя да ме хване за якето, но аз лесно се отървах и продължих да тичам. Като се изключеше снощният ми рекорд пред полицейското управление, не бях спринтирал така от ученическите си години.

Кати продължаваше да кара назад. Махна ми да побързам. След още десет метра намали и отвори вратата да се кача. Чувах тежкото дишане на полицая зад мен, но знаех, че имам стабилна преднина. Колата намали още малко, аз се хванах за вратата и се метнах на седалката. В същия момент Кати излезе на пътя. Чух яростното свистене на гуми и видях как полицаят остана безпомощен на алеята — викаше нещо по радиостанцията си. Кати се изсмя истерично и натисна газта.

Нали ви се е случвало да се събудите рано сутрин и за няколко секунди да не знаете дали още сънувате, или вече сте в реалния свят? Сега се чувствах точно така. Жена ми — трийсет и пет годишна университетска преподавателка и майка на две деца — се държеше като побъркана. Не виждах друго обяснение освен може би че и аз полудявам.

— Кати, какво става, по дяволите? Нали се разбрахме да се предадем, не да се правим на Телма и Луиз?

— Не ти ли се ще от време на време да порискуваш малко, Том? — засмя се тя. — Май не. Не и ти. Ти никога не си обичал да поемаш рискове.

— Ако под „риск“ разбираш да бягам от полицията, тогава не, не обичам да рискувам. Още повече, че трябва да говорим с тях. Да не забравяме, че колежката ти и любовникът ти са мъртви.

Усмивката й веднага изчезна, но изражението й остана твърдо и решително, съвсем неприсъщо за онази Кати, която познавах. Или май не познавах…

— Ще се предам на полицията, когато съм готова — каза тя. — В полицейски участък, пред много свидетели, за да съм сигурна, че съм в безопасност. Не искам да се навра в ръцете на първия дебелак в униформа, който се изпречи на пътя ми. Не си ли съгласен?

— Да, не съм.

Телефонът ми звънна. След секунди звънна и телефонът на Кати. Явно вече бяхме в обхват. Извадих моя и видях, че имам гласово и видео съобщение. Нямаше номер на подателя. Сигурно беше служебно съобщение от оператора, но все пак реших да го прегледам.

След секунда на екрана се появиха двете ни деца, объркани и уплашени. Клои явно беше плакала. Седяха на двойно легло в някаква стая. Стената зад тях беше боядисана в оранжево, нямаше картини нито друга украса. През първите пет секунди от клипа бяха заснети само децата, без да мърдат или да кажат нещо. После камерата се премести наляво и показа мъж, облечен в черно, с дежурната черна маска на главата. Зад него се виждаше също така празна оранжева стена. Може да беше някой от снощните ни нападатели, нямаше как да разбера, но и нямаше значение. Посланието беше ясно: някакви безумци държаха децата ми.

Клипът свърши и сякаш изпаднах в безтегловност. Изведнъж усетих как цялото ми същество се изпълва с тъга, безпомощност и ужас, раздираха ме отвътре. Не, не можеше да бъде. Не и децата ми. Всичко друго, но не и децата ми. Не и най-ценните и невинни същества в живота ми. За един родител няма по-ужасно чувство от това да знае, че детето му е в опасност, а той не може да направи нищо. Тази абсолютна безпомощност те разкъсва. Готов си на всичко, за да спасиш детето си. Да се подчиняваш, да молиш, да лазиш на колене — всичко, което се иска от теб. Всъщност точно това бе целта на престъпниците.

Кати изстена, отби и спря. Нямах сили да я погледна. Бях като изцеден. Сега вече се разплаках. И се молех. Молех се децата да не пострадат. Вече трийсет години не вярвах в Господ, но сега му предложих каквото поиска само децата ми да останат живи и невредими. Да ходя на църква, да дам всичките си пари за благотворителност, да стана доброволец в Африка… всичко, само децата ми да оцелеят.

— О, господи! — простена Кати. — Не и дечицата ми!

Избърсах очи и се опитах да се съвзема. Засега Макс и Клои бяха невредими. Трябваше да се погрижим похитителите им да получат каквото искат, и този път без глупости. Реших, че към клипа са оставили и съобщение, затова набрах номера за гласовата си поща и чух непознат мъжки глас:

— Видяхте какво имаме — каза той, сякаш описваше стока на пазара.

Гласът му не се отличаваше с нищо особено, освен че беше малко тънък.

— Обадете се на този телефон, ако искате да си ги получите живи и здрави.

После остави един мобилен номер и затвори. Докато ровех в жабката за лист и химикалка, чух кога е оставено съобщението — 5:35 в сутринта, тоест преди малко повече от час. Намерих химикалка, но не открих хартия, затова записах номера в дневника на колата.

— Искат да им се обадим — казах на Кати.

— Ти се обади — отвърна тя през сълзи.

— Каквото и да искат, каквото знаеш, ще им го кажеш, нали?

Все още не можех да я погледна.

— Разбира се.

— Не ми отговаряй с „разбира се“. Искам да кажеш „да“. Искам да те чуя да казваш „да“.

— Да, да, да. Само им се обади… Моля те.

Щеше ми се да й кажа, че всичко това е по нейна вина, но се въздържах. Поех дълбоко дъх и набрах номера. Звънна пет пъти, преди да отговорят.

— Радвам се, че се обадихте — каза същият мъж, който беше оставил съобщението. — Трябва да решим този въпрос възможно най-скоро.

— Как са децата?

— Добре.

Тонът му беше убедителен, но не знаех дали да му вярвам.

— Къде сте? — попита мъжът.

— На около два километра от вилата. С кола сме.

— Чия кола?

— На жена ми. Върнахме се да я вземем.

— Без да ви видят?

— Да, нямаше проблем.

— Хубаво. Ще ви дам инструкции. Ако ги следвате стриктно, децата ви ще си тръгнат по живо по здраво. Щом приключим разговора, веднага изтрийте видеоклипа и изключете телефона си. Жена ви също. После ги изхвърлете, така че да не могат да бъдат намерени. И без номера. Ще разбера, ако се правите на хитри. Човекът, който ни даде адреса на тъща ви, ще прозвънява телефоните периодично през следващия час. Той има достъп до съответните технологии и ще разбере дали телефонът ви излъчва сигнал, или не. Ако ми каже, че не сте изпълнили инструкциите ми, едно от децата ви ще остане без ухо. Вие ще изберете кое да бъде.

— Моля ви, не наранявайте Макс и Клои — казах. Нарочно използвах имената им с надеждата това да им придаде идентичност в очите на похитителя, макар да знаех, че едва ли ще свърши работа. — Ще получите каквото искате.

С крайчеца на окото си забелязах, че Кати мълчаливо кима. По лицето й се стичаха сълзи.

— Нищо няма да им се случи, ако изпълнявате точно нарежданията ми. Имате ли лист и химикалка?

— Един момент.

Ръцете ми трепереха, но успях да запазя гласа си привидно спокоен и му казах, че съм готов.

— Слушайте внимателно. Като изхвърлите телефоните, тръгнете по Г3 до Бейсингстоук, после хванете А33 в посока Рединг. Щом минете през Рединг, тръгнете по пътя към Хенли на Темза. После свийте към Марлоу. След шест километра има ляв завой към село Хамбълдън. Записахте ли?

Пишех трескаво.

— Да, да, всичко записах.

— Паркирайте на площада. Там има телефонна кабина. След час, в осем и петнайсет, телефонът в кабината ще звънне. Побързайте, защото ако не вдигнете, ще се постарая едно от децата ви да плати за вашето закъснение.

— Ще сме там, уверявам ви. Само не наранявайте децата. Ще дойдем.

— Там ще получите допълнителни инструкции — продължи той, сякаш изобщо не беше чул молбите ми. — В неделя, по това време на деня, не би трябвало да имате проблем да стигнете до осем и петнайсет и ако всичко върви по план, до обяд ще сте отново с децата си. Но запомнете едно: ако се отклоните и най-малко от плана или се оставите да ви хване полицията, преди да сте стигнали там, или пък се опитате да потърсите помощ, децата ви ще умрат мъчително и бавно.

Думите му бяха като удари — забиваха се в сърцето ми и ме тласкаха все по-навътре и по-навътре в една тъмна бездна, от която не виждах никакъв изход.

— Разбрах — едва успях да изрека.

— Мама добре ли е? — попита Кати сякаш от километри разстояние. — Попитай го дали мама е добре.

— Няма смисъл да питаш — отвърна мъжът, явно я беше чул.

Разбрах, че Айрини е мъртва, но не можех да го осъзная напълно. Мислите ми бяха заети с безброй други неща.

— Разкарайте телефоните и елате възможно най-бързо в Хамбълдън. Нямам търпение да ви видя. — И затвори.

Кати ме сграбчи заръката. За първи път виждах толкова болка в очите й. Сигурно и в моите се четеше същото.

— Какво каза?

— Децата са добре. Не знам за майка ти.

— О, боже! Убили са я! Убили са я, нали?

— Не знам. Дай ми телефона си. Каза да ги изключим и да ги хвърлим, за да не може полицията да ни проследи чрез тях. После трябва да стигнем до някакво си село Хамбълдън, близо до Хенли.

Кати извади телефона от джоба си и ми го подаде.

— Ще ни убият. Няма начин да ни пуснат. Не и след всичко това.

— Нямаме избор, Кати — отвърнах и я погледнах в очите. — Държат ни в ръцете си.

Слязох от колата и отидох до близките дървета. Изключих телефона си и го хвърлих в някакви папрати. После изключих и нейния. Но не го изхвърлих, защото знаех, че е права. Щом отидехме на уреченото място и похитителят получеше каквото иска, двамата ставахме излишни и той трябваше да се отърве от нас. Не можех да съм сигурен, но предполагах, че си имаме работа с въпросния изверг Ленч, и ако бе така, той нямаше да се поколебае да се освободи от всички свидетели. Но не това ме безпокоеше: тревожех се, че може да реши да се отърве и от Макс и Клои. Да избие цялото ни семейство, сякаш никога не сме съществували. Не знаех кой може да ни помогне, но бях сигурен, че ако изхвърля и нейния телефон, няма да имаме никаква надежда. Пуснах го в джоба си, върнах се в колата и казах:

— Карай към магистралата.

Без да обели нито дума, тя подкара на север.

Беше седем и десет.