Метаданни
Данни
- Серия
- Тина Бойд (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Relentless, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Николова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Саймън Кърник. Без пощада
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2008
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Десислава Петкова
ISBN: 978-954-585-865-9
История
- — Добавяне
13.
Когато стана ясно, че няма да кажа нищо повече, полицаите неохотно приключиха разпита. Дадоха ми десет минути насаме с Дъглас Макфий и той ме увери, че ще направи всичко възможно да ме освободят, защото явно нямат неоспорими доказателства, уличаващи ме в убийството на Ванеса Блейк. Стори ми се искрен — ако не друго, така поне най-сетне щеше да се прибере вкъщи. После двамата детективи се върнаха и ме отведоха в друга килия в дъното на някакъв коридор.
— Имате малко време да размислите — каза Каплън. Държеше металната врата отворена със същото уморено и съчувствено изражение. — Използвайте го, за да решите дали не сте забравили да ни кажете някоя подробност по случая, защото ако криете нещо, по-добре да го разберем от вас, отколкото да го открием сами. Разбирате ли какво имам предвид?
— Казах ви всичко, което знам — отвърнах и му обърнах гръб.
Металната врата зад мен се затвори и ключът щракна в ключалката.
Килията беше тясна, три на три, с малък прозорец с решетки високо на сивата стена и луминесцентна лампа на тавана. Единствената мебел беше желязна койка, забита в пода. Матракът беше застлан с жълт полиетиленов чаршаф, който изскърца неприятно, когато легнах. Забих поглед в тавана и започнах да прехвърлям в съзнанието си досегашните събития с надеждата да открия някакво логично обяснение на случващото се. Знаех, че не е възможно Кати да има нещо общо с убийството, най-малкото защото сам се бях натъкнал на евентуалния убиец и той беше доста по-едър и по-силен от жена ми. Но и без това не смятах, че Кати е способна на подобно нещо. Тя беше много добър човек. Всеки месец даряваше пари на една детска болница; купуваше списанието на бездомните; просълзяваше се, когато гледаше репортажи за гладуващи райони в Африка; и като човек със силни политически убеждения, искрено негодуваше срещу корупцията сред управляващите и двойния стандарт на западните общества. Бих се заклел в живота си, че жена ми не е убиец. Но тогава защо отпечатъците й бяха върху оръжието на престъплението? И къде беше сега и защо не вдигаше мобилния си телефон вече четири часа?
Изведнъж ми хрумна, че лесно мога да разбера дали Джак е мъртъв. Трябваше само да попитам Каплън и Съливан; те можеха да проучат въпроса. Но ако Джак беше мъртъв и полицаите разберяха, че ми се е обаждал, щях да загазя още повече. Май беше най-добре да си държа устата затворена и кротко да чакам да ме пуснат. Тогава вероятно щях да мога да разбера какво става и защо мои ръкавици, които не съм носил поне две зими, изведнъж се оказват на местопрестъплението. Още един факт, който по никакъв начин не можех да обясня.
Излъгах за ръкавиците. Казах на полицаите, че никога не съм ги виждал, и докато сега лежах в килията, се питах как са се озовали там. Започнах да се питам и дали наистина познавам Кати. Винаги бях смятал, че я познавам, но след всичко случило се този следобед вече не бях толкова сигурен. Може би имаше някакъв таен живот. Може би в крайна сметка Ванеса бе успяла да я спечели за лесбийството и двете имаха връзка. Кати често оставаше до късно на работа и отсъстваше от къщи почти колкото мен, така че възможности не липсваха. Но това пак не обясняваше защо някакъв маскиран мъж ще ме причаква в библиотеката, нито защо Джак ще ми се обажда след толкова години, още по-малко пък защо го убиха, докато говорехме.
Цялата ситуация беше толкова абсурдна, че за малко да се разсмея, но пулсиращите рани по лицето и ръката ми веднага ми напомниха колко сериозно е всъщност положението. Някакъв мъж се бе опитал да ме убие. Двама души, които познавах, бяха умрели по насилствен начин, а аз или Кати, а може би и двамата, бяхме накиснати поне за едното убийство.
Осъзнах, че всъщност не съм оценявал живота си подобаващо, защото всичко ми беше вървяло като по вода. Имах две прекрасни здрави деца, хубава мила жена, удобна къща и добре платена работа, която — честно казано — не беше чак свръхнатоварваща. И въпреки това не си спомнях кога за последен път съм се събудил с мисълта, че съм доволен и щастлив от постигнатото. Винаги има какво още да се желае от живота — това беше мотото ми. Можех да изкарвам повече пари; можех да имам повече свободно време; можех да съм по-слаб, по-красив и по-желан от нежния пол. Никога не ми беше минавало през ума, че освен по-добър, животът може да стане и много по-лош. А сега, докато лежах в тази килия, без да имам представа къде е жена ми нито защо някакви типове се мотаят из къщата ми или пък от къде на къде полицията ще ме обвинява за убийство, което не съм извършил, изведнъж започнах да ценя всичко, което имам. За жалост малко късно.
Чух ключа в ключалката и рязко седнах в леглото. Дъглас Макфий влезе с очуканото си куфарче и с широка усмивка.
— Имам добри новини, Том — каза ведро.
— Открили сте Кати?
Бях го помолил да я търси по мобилния й, защото на мен не ми разрешаваха, и той се бе съгласил, макар и неохотно.
Той се приближи към леглото, вече не се усмихваше.
— За жалост не. Но все пак е нещо хубаво. Полицията реши да прояви разум и да ви пусне под гаранция. Може да се наложи отново да ви разпитат, така че държат да не променяте местоживеенето си. Освен това трябва да им съобщите, ако съпругата ви се свърже с вас. Знам, че не ви е много приятно, но така ще е най-добре за всички. Ако е невинна, в което аз лично не се съмнявам, ще е най-добре да се яви пред властите и да изчисти името си.
— Колко е часът? — попитах, без да си правя труда да продължавам да го уверявам в невинността на Кати.
Ясно беше, че дори не се е опитал да й се обади, мръсникът му с мръсник.
Той си погледна часовника.
— Осем без пет.
Къде можех да отида? Кати бе потънала вдън земя, децата ми бяха при тъщата, а определено не можех да се върна вкъщи. Не ми оставаше голям избор. Имах нужда от едно питие. Може би две. При криза няма по-добро лекарство от алкохола.
Станах и последвах Макфий. Минахме по няколко коридора и стигнахме до главното фоайе на участъка — тясно неугледно помещение с плакати, предупреждаващи евентуалните бъдещи престъпници за тежките последици от злодеянията им. До едната стена имаше гишета с бронирани прегради, зад които полицейските служители обслужваха клиентите. На едно стоеше същият дежурен полицай, който ме бе приел преди близо три часа, само че сега регистрираше двама пъпчиви тийнейджъри, облечени със стандартната униформа: торбести панталони, огромни маратонки и суичъри с качулки. По лицата им се четеше нагла досада. За разлика от мен, когато ме доведоха, те явно не изпитваха никакъв страх от това, което ги чакаше.
Иззад преградата се появи млад полицай и ме заведе до друго гише, където ми оформиха документите, за да изляза. Някъде в помещението иззвъня телефон. Никой не помръдна да го вдигне.
— Благодарим за съдействието, господине — каза младият полицай и ми посочи къде да се подпиша, за да си взема вещите.
Тонът му беше толкова ведър, сякаш всеки момент щеше да каже: „Пак заповядайте“, но някак си се сдържа.
Измънках някакъв отговор и попитах дали някой ще ме закара до университета, за да си взема колата.
— Нямаме достатъчно хора за това, господине. Но мога да ви извикам такси, ако желаете.
Значи е вярна максимата, че когато ти трябва полицай, никога го няма.
— Оставете — казах. — Ще се разходя.
Взех си нещата, включих си мобилния телефон и излязох през двойната врата на участъка, последван от Дъглас Макфий. На стъпалата отвън той ми подаде визитката си и каза да му се обадя, ако полицията реши да ме разпитва пак.
— Бих ви закарал, но… — добави.
— Но какво?
— Трябва да се прибирам. Греъм, приятелят ми, е приготвил специална вечеря. Ципура, печена в морска сол, яде се топла, а университетът е в обратната посока. Всичко добро, господин Мерън.
После ме потупа дружески по ръката и забърза надолу по стълбите, сякаш искаше да се отърве от мен час по-скоро, като че ли бях прокажен.
Тръгнах след него през паркинга. Представях си как двамата с Греъм мляскат някаква сочна риба в уютния си хол. Не знам защо, но си представях Макфий по домашни пантофи и жилетка.
Освен питие реших да си купя и цигари и да запаля за пръв път от почти десет години. Страхът и объркването, които изпитвах досега, постепенно отстъпваха място на по-непукистко настроение. Но като стигнах края на паркинга някой ме извика. Обърнах се и видях Макфий: стоеше до колата си и ми махаше. Явно искаше да спра. Но не защото беше размислил или пък искаше да ме покани навечеря, а защото двама униформени полицаи бързаха надолу по стълбите към мен с очевидното намерение да ми кажат нещо.
Първата ми мисъл беше, че най-сетне са открили Кати, и за малко да се върна, но после ми хрумна друго. Ами ако онзи, който се опитваше да ни натопи, беше подхвърлил още улики и вече имаха нужните доказателства, за да ме обвинят в убийството, с което нямах нищо общо?
Деляха ме двайсет метра от тях и бързо взех решение.
Побягнах.
Изхвърчах през отворения портал на паркинга и се озовах на главната улица, където вече се събираха компаниите, излезли за нощен живот. Смрачаваше се, което беше добре дошло за мен. Нямаше нужда да се оглеждам: знаех, че полицаите са по петите ми. Профучах покрай група младежи пред една кръчма и те се развикаха одобрително. Хората по тротоара се отдръпваха, за да ми направят път. Свих рязко и ненадейно пресякох улицата. Една кола наби спирачки. Не ме удари, слава богу. Продължих да бягам по някаква странична уличка, после по друга, докато не се озовах в заможен жилищен квартал с огромни боядисани в бяло къщи. Дробовете ме боляха; раните ме боляха; цялото тяло ме болеше. Днес определено не ми вървеше.
След двеста-триста метра най-сетне намалих темпото и погледнах назад. Улицата беше пуста. Изтощен до припадък, спрях и се подпрях на една ниска ограда. В трапезарията на къщата зад нея вечеряха две двойки на средна възраст. Единият от мъжете наливаше червено вино. И се смееше. Останалите също се смееха. Щастливи, безгрижни хора. Бях само на пет метра от тях, а те дори не поглеждаха към мен.
Потънал в самосъжаление, почти не чух как някаква кола спря до мен. Замислих се дали отново да не хукна, но знаех, че не мога да им избягам, дори да имах някакви останали сили. Бях тичал предостатъчно за днес, а тези хора явно бяха решени на всяка цена да говорят с мен.
Затова се обърнах, готов да заявя, че няма да кажа нито дума повече, ако не ми намерят по-свестен адвокат. Но, разбира се, нямах тази възможност. Някакъв мъж с шапка на главата вървеше право към мен и преди да успея да реагирам или дори да видя лицето му, ме удари силно в корема. Превих се на две, а той ме сграбчи за яката, набута ме на задната седалка, намърда се до мен и тресна вратата. Шофьорът, също с шапка, включи на скорост, без да каже и дума, и потегли.
Извърнах поглед към мъжа до мен и забелязах, че е с ръкавици и че държи черен пистолет с къса цев. Натисна дулото в слепоочието ми — главата ми се залепи за стъклото — и за миг си помислих, че ще дръпне спусъка. Но той не го направи, а каза съвсем спокойно:
— Когато махна пистолета, ще се наведеш напред и ще сложиш главата си между коленете. Ако се опиташ да погледнеш мен или колегата ми, ще умреш, преди нощта да е свършила. Ясен ли съм?
Потвърдих, че съм разбрал.
— Хубаво.
Той свали пистолета и аз изпълних указанията му, като инстинктивно затворих очи. Усетих, че мята отгоре ми някакво одеяло.
— Ако ни кажеш всичко, което ни интересува, след няколко часа ще си свободен.
Явно искаше да ме окуражи, но тъй като нямах никаква представа какво искат от мен тези хора, изобщо не се почувствах по-спокоен.