Саймън Кърник
Без пощада (28)

29.

Ленч отскочи зад вратата на спалнята. Куршумите на Даниълс за малко да го уцелят. Знаеше, че капанът му се е провалил. Даниълс имаше оръжие и при една фронтална атака Ленч щеше да загуби хора, затова прати Мантани да влезе от покрива на пристройката. Пламъците от запалителните бутилки щяха да принудят тримата в къщата или да излязат на открито, или по-вероятно да се качат на горния етаж, където Мантани трябваше да очисти Даниълс, така че двамата Мерън да нямат друг шанс, освен да се предадат.

Предположи, че Даниълс ще е първи нагоре по стълбите и ще е лесна мишена, но не стана така. И сега Мантани беше мъртъв, а Ленч трябваше да оправя цялата каша. Щеше да е къде-къде по-добре, разсъждаваше Ленч, скрит зад вратата, просто да хвърлят бутилките и да изчакат тримата да излязат, полузадушени от дима. Преди години, по бойните полета на Хърватско и Босна, го бяха научили да се придържа към простите планове. Сложните схеми само губеха време. Хората, особено цивилните, бяха страхливи същества и лесно се поддаваха на паника. Трябва само да ги изненадаш и да покажеш надмощие и те се предават. Тази вечер той пренебрегна това правило, опита се да приложи по-хитър план и сега си плащаше. Но ситуацията все още беше поправима. Ако побързаше.

Приклекна и влезе в спалнята, без да изпуска от очи окървавения прозорец. Мерън тъкмо минаваше през него, а Даниълс беше приклекнал до леглото. С едната си ръка държеше пистолет, а с другата влачеше тялото на Мантани като щит.

Ленч натисна спусъка. Даниълс също, три пъти. И двамата не уцелиха. Ленч падна на една страна и отново стреля, този път инстинктивно. От тавана се посипа мазилка. Даниълс отвърна с два изстрела, които се забиха ниско в стената до Ленч. Настъпи тишина. Никой не виждаше другия. Ленч чуваше как Даниълс се промъква към прозореца, вероятно за да избяга през него. Беше изстрелял тринайсет патрона. Пистолетът му беше „Глок“, предоставен от Ленч, с петнайсет патрона в пълнителя плюс един в цевта. Което означаваше, че Даниълс има още три патрона. Достатъчно, за да е опасен. А Ленч имаше само още два и не носеше резервни. Още един урок от югославския му период, който днес беше пренебрегнал: винаги бъди готов за най-лошия развой на събитията.

Ленч определено имаше недостатъци, но страхът от смъртта не беше сред тях. С изненадваща за масажа си ловкост той скочи и стреля към мястото, където според него се намираше Даниълс.

Даниълс залитна назад, но всъщност тялото на Мантани пое по-голямата сила на удара. Главата му се пръсна и струя кръв обля ченгето под прикритие. Даниълс пусна трупа и стреля два пъти, но никой от куршумите не попадна в целта. Ленч стреля за последен път.

Куршумът улучи Даниълс в гърдите. Той залитна към счупения прозорец и пистолетът изхвръкна от ръката му. Обезобразеният труп на Мантани се свлече на пода. Даниълс изстена от болка и Ленч усети приятната тръпка на задоволство, която винаги му носеше краят на нечий живот. Даниълс едва се държеше на крака, но Ленч искаше да е в съзнание, за да се наслади на последните му мигове и да го види как умира. Пусна оръжието и с див вик се хвърли над леглото.

Макар и смъртно ранен, Даниълс все още имаше някакви останали сили, дръпна се настрана и успя да избегне туловището му. Ленч обаче го хвана с една ръка и го придърпа към себе си. Даниълс не смяташе да се даде без бой и го удари в лицето.

Сборичкаха се и Ленч насочи ръката си с прикрепения нож към корема на Даниълс. Но като понечи да го намушка, усети, че тялото на противника му е твърдо. Копелето беше с жилетка! Нищо чудно, че все още се бореше. Ленч насочи ножа към мишницата на Даниълс, но той изведнъж се оттласна от прозореца, хвана китката му и я изви.

Ленч го удари два пъти с юмрук в лицето, тръсна ръката си, та острието да излезе, и с един замах разпра палеца на Даниълс, на сантиметри от врата му. Замаян от болка, Даниълс залитна назад, все още хванал китката на противника си. Ленч знаеше, че няма смисъл да си играе повече. Трябваше да го довърши. И то бързо. Стаята се изпълваше с дим, а отвън се чуваха виковете на другите двама, които бяха тръгнали след Мерън и жена му. Нямаше време за губене, трябваше да овладее положението веднага.

Даниълс беше хванал и другата му китка, така че вече не можеше да го удари в лицето, затова той го блъсна назад през перваза на прозореца. После се надвеси над него, затиснато с цялата си тежести се опита да му пререже гърлото. Даниълс се изви максимално назад в отчаян опит да избегне острието. Лицето му беше окървавено от ударите, очите му бяха изцъклени от напрежение. Силите го напускаха, ръката му, която отблъскваше ножа на Ленч, трепереше. Всеки момент щеше да поддаде и тогава смъртта беше неминуема. Върхът на ножа беше само на сантиметри от адамовата му ябълка и Ленч доволно му се усмихна.

— Време е да умреш, приятелю — прошепна той. — Време е да пролеем малко кръв.

Гласът му тръпнеше от задоволство.

И изведнъж изпъшка. Даниълс беше забил коляно в слабините му. Ленч усети как цялото му тяло се отпуска и преди да успее да се съвземе, Даниълс треска ръката с ножа в рамката на прозореца, надигна се и го натресе с глава в брадичката. Ленч изгуби равновесие и Даниълс го отблъсна. После се обърна и се прехвърли през прозореца върху покрива на пристройката. Въпреки болката Ленч понечи да го сграбчи за крака, но Даниълс го изрита и тръгна по покрива.

През плочките вече се просмукваха тънки струйки дим и Ленч разбра, че покривът ще се срути всеки момент. Но не можеше да остави плячката си да се измъкне. Качи се на перваза и се хвърли върху гърба на Даниълс. Покривът под тях изпука, но Ленч не спря. Дръпна Даниълс за косата и посегна да му пререже гърлото. Покривът отново изпука.

Но Даниълс не се предаваше лесно. Отърси Ленч от гърба си и двамата се изтърколиха по покрива и полетяха надолу.

Паднаха тежко на твърдата земя, Даниълс отгоре. Ленч изпъшка, останал без въздух, но все пак му бе останало достатъчно самообладание, за да замахне отново с ножа. Даниълс, вече на крака, отскочи встрани и избягна удара.

Хукна към храстите, но после изведнъж смени посоката. Двамата хора на Ленч се появиха откъм беседката пред него. Той затича към дървената ограда. Скочи, хвана се с две ръце за горния й край, набра се на мускули и се прехвърли от другата страна.

Ленч разбра, че е напълно възможно не само двамата Мерън да са избягали, но и този кучи син, Даниълс, да се спаси. А той лично отговаряше за него. Не! Не можеше да се провали. Не и тази нощ.

Единият от мъжете му направи знак, че двамата Мерън са им се изплъзнали. Ленч изруга, прибра ножа, изтича до подчинените си, взе пистолета на единия и изрева:

— Къде отидоха, по дяволите?

— В гората — отвърна мъжът.

Като всички останали и той се страхуваше от Ленч, но пък знаеше, че в момента шефът му има нужда от тях.

— Нямаме шанс да ги хванем — допълни. — Имат поне петдесет метра преднина, а може и повече.

Ленч им каза да изчакат, изтича до оградата и се качи на нея. Даниълс вече бе почти до джипа. Ленч вдигна пистолета и внимателно се прицели. Разстоянието беше петнайсет метра. Пистолетите даваха ужасни отклонения при големи разстояния, но пък той беше изключителен стрелец. Научил се беше да борави с пистолети в Хърватско през 1991 и оттогава редовно поддържаше форма, като често ходеше до едно стрелбище в Нормандия, където имаше цял арсенал законни огнестрелни оръжия. Пистолетът, който държеше сега — „Глок 17“ — беше от този арсенал, внесен незаконно във Великобритания преди няколко месеца с пратка компютърни чипове. Взе на мушка главата на Даниълс. Жертвата му, изглежда, не усещаше, че е на прицел. Ръката на Ленч беше абсолютно неподвижна. Даниълс наближаваше лексуса. Оставаха му осем метра. Седем. Ленч натисна спусъка. Даниълс политна напред и се просна по очи с разперени ръце.

Ленч се усмихна доволно. Още една бройка в списъка му с убити. Помнеше всичките си жертви — как изглеждаха и как бяха умрели. Понякога, ако обстоятелствата позволяваха, вземаше и трофеи. Пазеше в чекмеджето на нощното си шкафче кичур катраненочерна коса, увит около златен пръстен — спомен за най-прекрасното преживяване в живота му. Жертвата беше поразително красива мюсюлманка, едва навършила осемнайсет, току-що омъжена, с най-ясносините очи, които беше виждал. През зимата на 1992 нахлу в дома й в едно босненско село и прекъсна живота й сред кървав сексуален екстаз, който трая не повече от час, но беше такова неповторимо изживяване, че щеше да го помни цял живот.

Даниълс не помръдваше. Несъмнено беше мъртъв. И безопасен. Но проблемът беше, че истински опасните хора — Том и Кати Мерън — бяха успели да избягат.

Ленч вдигна поглед към натежалото небе, сякаш душеше влажния нощен въздух. В далечината се чу вой на сирени, идваха насам. Вече цялата къща гореше и жегата от пламъците се усещаше на приятни топли вълни. Пожарът и пукотевицата със сигурност бяха привлекли вниманието на съседите, пък били те и на километър разстояние.

Ленч слезе от оградата и отиде при другите двама. За момента семейство Мерън бяха изгубена кауза.

Трябваше да вдигне залога. Налагаше се да се обади на Дориъл Греъм.