Саймън Кърник
Без пощада (47)

48.

С Кати стояхме пред къщата. Две полицейски коли с пуснати сирени спряха на алеята, а след тях и една линейка. Бях прегърнал Кати и тъкмо я уверявах, че цивилният полицай, който ни спаси, ще разбере къде са Макс и Клои, и мислено се молех да съм прав. От първата кола излязоха трима въоръжени полицаи.

— Обадиха ни се за извънредна ситуация — извика единият. — Сложете ръце на тила и елате насам.

— Не сме ние престъпниците — извика Кати. Лицето й беше мръсно и замазано със сълзи. — В дъното на двора са.

— Правете каквото ви казвам, госпожо — настоя полицаят, без да приближава.

Оръжието му не беше насочено точно към нас, но не беше и много встрани. От втората кола слязоха още двама полицаи, но невъоръжени. Медиците от линейката останаха вътре. Недалеч се чуваха още сирени.

Подчинихме се на заповедта и вдигнахме ръце. Накъде отива този свят? За четвърти път някой насочваше оръжие към мен за по-малко от двайсет и четири часа.

— А сега на колене.

Кати изруга. С нейния свободолюбив дух хич не й се нравеше да се подчинява на полицията, но тези момчета не изглеждаха предразположени към спор, а и аз отдавна бях изгубил всякакво желание за съпротива. Паднах на колене, миг по-късно и тя направи същото.

— Има ли пострадали? — попита полицаят.

— Ние сме добре — отвърнах, — но детективът, който ни спаси, хукна след похитителя ни.

— Отвлече децата ни — добави Кати. — Онзи, който ни държеше тук, отвлече децата ни. Моля ви, не го убивайте.

— Въоръжен ли е?

— Да — отвърнахме двамата в един глас. — В къщата има още един мъж — добавих, — но е ранен и не е въоръжен.

— Прострелян ли е?

— Не.

— Докладваха ни за престрелка. Кой още е участвал?

Разказах му накратко какво се случи и той ме погледна доста озадачено, сякаш не можеше да си представи някой като мен с пистолет. Не го виня.

— Добре, ще отцепим района — каза накрая.

После даде някакви бързи нареждания на двамата си въоръжени колеги и те изчезнаха зад къщата.

Един полицейски рейндж роувър спря до къщата и от него слязоха още трима полицаи. Отидоха до нашия полицай, размениха с него няколко думи и двама дойдоха при мен. Казаха ми да се изправя и бързо ме претърсиха за оръжие.

— Чист е — извика единият и ми каза, че съм свободен да си вървя, но къде се предполагаше да отида така и не разбрах.

Една невъоръжена полицайка претърси Кати. Освободиха и нея, а после ни отведоха в линейката, където двамата медици ни попитаха дали сме добре.

— Нищо ни няма, искаме само да си върнем децата — отвърнах.

— Сигурен съм, че са добре — каза по-възрастният от двамата.

— Как може да сте сигурен? — озъби му се Кати.

Колегата му я увери, че полицията прави всичко по силите си. Беше младо набито момче на около двайсетина години, с южноафрикански акцент. Имаше мек и успокояващ глас и докато говореше, накара Кати да седне и се наведе да я прегледа. Надявах се да е прав. Когато самотният детектив ми каза да отведа Кати обратно в къщата, в изражението му и особено в небесносините му очи имаше нещо, което не съм виждал много често. Вътрешна сила. Даде ми да разбера, че ще се справи със ситуацията. Че някак си ще накара безсърдечния убиец да говори. Бях му се доверил и бях убеден, че не съм сбъркал.

Но дали беше успял?

По-възрастният медик ме хвана за рамото и ми предложи вода. Благодарих, взех бутилката и почти я преполових, без да откъсвам очи от къщата.

И тогава откъм задния двор се появи детективът, една глава над двамата въоръжени полицаи, които го съпровождаха от двете страни. Единият държеше пистолета със заглушителя. Детективът погледна към мен и очите ни се срещнаха. Изглеждаше мрачен.

— Каза ли ви къде са децата ми? — попитах и скочих от линейката.

Онзи с пистолета вдигна ръка, за да ме отстрани от пътя си, но аз я отблъснах и застанах пред детектива.

Той също спря. Бяхме на метър един от друг.

— Беше въоръжен. Наложи се да го застрелям.

— Мъртъв ли е? — попитах. Не вярвах на ушите си.

— Мисля, че да. Съжалявам.

Спуснах се към него, преди някой от полицаите да успее да реагира, сграбчих го за яката и наврях лице в неговото.

— Мръсник! — изкрещях, но така, че ухото ми да е до устата му, за да може да ми каже истината.

Той прошепна само две думи, които обаче ме пратиха на седмото небе: „Реших проблема“. А после каза нещо в смисъл, че е пратил свой човек на място.

Единият от полицаите ме откопчи от детектива и ме блъсна настрани. Кати се втурна към мен.

— Какво каза? Какво е станало?

Избутах я възможно най-далеч от възможни свидетели.

— Прави се на разстроена — прошепнах й и тя май веднага схвана. — Каза, че е решил проблема. Ленч му е казал къде са децата. Пратил е човек там.

Придърпах я към себе си и й казах, че Ленч е мъртъв.

— Ах! — възкликна тя и като истинска театрална актриса избухна в сълзи и се свлече на земята.

Южноафриканецът и полицайката се спуснаха да я утешават.

Обърнах се и видях, че вкарват нашия детектив в една от колите, а някакъв строг мъж с шлифер пуска пистолета със заглушителя в найлоново пликче. Бутилката вода все още беше в ръката ми и отново отпих огромна глътка. Мислено се молех нашият човек да не е загазил. Но ако си падах по хазарта, не бих заложил пари на това.