Саймън Кърник
Без пощада (17)

18.

Ленч остана няколко секунди под дъжда, загледан след изчезналия зад завоя нисан. Знаеше, че нещо не е наред. Прибра пистолета, качи се в лексуса и завъртя ключа. Двигателят издаде несвойствен шум, чу се някакво тропане. Това го подразни. Той си обичаше лексуса. Удобна и надеждна кола, а и идеално пасваше на огромното му туловище. А сега трябваше да я кара на сервиз. Ами ако не можеха да я поправят? Някой щеше да си плати за това. Скъпо. Първо обаче трябваше да разбере какво става и защо колата на хората му бе побягнала от мястото, където трябваше да държат Том Мерън, докато той не дойде.

Подкара обратно към склада и с всеки километър се ядосваше все повече. Освен че колата не беше наред, не можеше да понесе факта, че някак си се е издънил.

Спря на паркинга и слезе. Видя, че металната врата е отворена, и извади пистолета — късоцевен „Хеклер и Кох“, зареден с мощните 45-калиброви патрони, които използваше само за спешни случаи. Иначе предпочиташе автоматичния нож с петнайсетсантиметрово острие, прикрепен към вътрешната част на ръката му: можеше да го отвори само с едно движение на китката. Беше го използвал само веднъж в схватка на един кораб в Ирландско море. Тъкмо закачаха тежести на жертвата, за да потъне, като я изхвърлят през борда, когато кучият му син изведнъж го хвана за гърлото в отчаян опит да се бори за живота си. Нароченият да умре беше изявен активист по опазване на околната среда с полезни връзки в юридическите и политическите среди. Беше и красавец, което привличаше вниманието на медиите към него. Въпросният активист твърдо беше решил да спре един проект на шефа на Ленч за построяване на хотел и пристанище върху девствена брегова ивица южно от Дъблин. И затова се налагаше да изчезне. Беше млад и в добра спортна форма, но въпреки това Ленч се учуди на яростта, с която го сграбчи. Беше един срещу четирима, при това с вързани крака. Със сигурност съзнаваше, че усилията му са напразни, но може би искаше, като по филмите, да завлече със себе си поне един от убийците си.

Разбира се, беше обречен на неуспех. Докато стискаше здраво Ленч за гърлото, той само му се усмихна, протегна напред лявата си ръка, сякаш да погали ухото на младежа, скрито под гъстите златни къдрици, и рязко тръсна китката си. Острието се заби в меката плът точно зад ухото и моментално проби мозъка. Очите на жертвата се оцъклиха ужасено, хватката му отслабна и той се свлече безжизнен на мръсната палуба. Жалко, че не успяха да го хвърлят жив и безпомощен в ледените дълбини. Шефът на Ленч искаше младежът да страда и да му е напълно ясно защо ще умре, но за жалост това вече не беше възможно. Ленч обаче беше доволен, че има на разположение такова добро и ефективно оръжие и оттогава винаги си го носеше.

Изкачи се по стълбите. Вратата на складовото помещение беше открехната и отвътре се процеждаше светлина. Продължи напред, без да се старае да стъпва тихо. Добре познаваше тактиките при засада и нападение и знаеше много добре за какво да внимава. Тук имаше няколко подходящи за засада места, но той реши, че е малко вероятно някой да го причаква.

Единият от хората му лежеше на пода, все още с маската на главата. Мърдаше и от време на време простенваше. Мантани.

От много време Ленч за първи път изпита нещо подобно на страх. Не точно страх, а по-скоро някаква смесица от разочарование и безпокойство. Не беше изпълнил поръчката на единствения човек, когото се боеше да не разочарова.

А после дойде и гневът. Студен, силен гняв, който изопна чертите му, но остана напълно под контрол. Ленч знаеше как и накъде да насочи енергията, която отприщваше гневът.

Бързо огледа помещението, за да се увери, че наистина никой не го причаква. После тръгна към Мантани, който застена по-силно и се опита да седне. Ленч беше наясно, че цялото това шоу е заради него — жалък опит да му покаже колко зле е ударен и може би да отърве наказанието. От една страна, трябваше да знае, че това няма да му помогне, но пък повечето хора биха опитали какво ли не, когато са ужасени.

Ленч се наведе, хвана Мантани за гърлото и го изправи на крака. Държеше го с ръката с ножа. Под маската кафявите очи на Мантани бяха изцъклени от ужас, както и се очакваше. Ленч не беше човек, който прощаваше провалите.

— Какво стана? — попита Ленч с учудващо тънък глас, който изобщо не подхождаше на туловището му.

— Даниълс — изпъшка Мантани. — Удари ме по главата с дръжката на пистолета си… Изчезна със заложника… Малко след като говорих с вас… Съжалявам…

Ако Ленч беше склонен да се поддава на първичните си инстинкти, още на мига щеше да използва ножа върху Мантани. Личеше, че подчиненият му не изключва тази възможност — все пак той бе на кораба, когато Ленч закла онова екологче. Но Ленч знаеше, че не е разумно да се поддава на емоциите си. Мантани беше допуснал грешка, но и той самият беше сбъркал. Не биваше да наема Даниълс. Този тип беше твърде умен за наемен бияч и определено не можеше да му се вярва. Но Ленч не разполагаше с много хора, готови да убият по заповед. Не всеки човек можеше да убие друго човешко същество без съмнения или угризения, като същевременно е готов да изпълнява нареждания ида се подчинява на заповеди. Такива хора се срещаха рядко, а Мантани беше именно такъв. Да се отърве от него сега щеше да е загуба.

— Оплескал си я — каза тихо Ленч.

И стисна още по-здраво гърлото му. Мантани изхърка.

— Моля ви… не мога да дишам…

— Плащам ти добре, Мантани. Много по-добре, отколкото заслужава бивш затворник без никакви перспективи. В замяна на това очаквам резултати. А днес ти ме разочарова. Още една такава грешка и ще си имаш работа с мен. Така ще те подхвана, че ще плюеш кръв. Ясен ли съм?

Мантани успя да кимне. Ленч пусна гърлото му и той падна на пода. Подпря се на една ръка и започна да разтрива шията си. Ленч се извърна настрана и нареди:

— Върви в колата и ме чакай. Трябва да проведа важен разговор.

Мантани излезе. Ленч го чу да трополи по стълбите и извади мобилния си телефон. Изсумтя. Разговорът нямаше да е особено приятен.

Телефонът звъня почти минута и най-сетне някой вдигна. Чуваше се глъчка, пронизвана от висок женски смях. Сигурно съпругата на шефа. Явно пак беше пила. Шефът каза само три думи:

— Намери ли го?

— Има проблем.

— Изчакай малко да изляза.

Последва кратка пауза. Фоновият шум изчезна и шефът попита:

— Сериозен ли е проблемът?

— Поправим. Изпуснахме първия обект.

Съгласно оперативната процедура Ленч не споменаваше имена по телефона.

— Сигурен ли си, че е поправим?

— Взел е една от колите ни — обясни Ленч, без да уточнява, че му е помогнал един от собствените му хора, — но ще го хванем.

— Как?

— Колата има проследяващо устройство. Ако имаме късмет, ще ни заведе направо до обект номер две.

— Не искам да разчитам на късмета — отвърна шефът и в гласа му за първи път се долови нещо като укор.

Този човек винаги се държеше с Ленч едва ли не с обич, сякаш той беше синът, когото не бе успял да има. Затова и Ленч му беше така безусловно верен. И пак затова и укорът го жегна.

— Не се безпокойте. Ще го хванем. Имате думата ми.

— И като го хванете, погрижи се да проговори. Трябва да приключим с тази работа възможно най-скоро.

— Не се тревожете, ще проговори — отвърна Ленч и погледна огромната си облечена в ръкавица ръка: представяше си как чупи пръсти, един по един. — Първо ще пищи. А после ще говори.