Саймън Кърник
Без пощада (2)

2.

— Нямаше да е зле да се обадиш предварително, Том — скастри ме Айрини Тайлър, строгата ми тъща.

Беше 15:35. Намирах се на дванайсет километра от черния джип и се надявах, че съм в безопасност. Поне засега.

— Съжалявам, Айрини. Изникна нещо неочаквано. Спешен случай.

Оставих децата в коридора на огромната викторианска къща. На тази тиха улица с дървета по тротоарите повечето къщи бяха такива — големи, с красиво боядисани фасади. Това бе родният дом на Кати, идеалното място за живеене според нея.

— Какъв спешен случай? — попита тъща ми и недоверчиво повдигна вежди.

Айрини Тайлър беше достолепна жена. Бивша директорка на гимназия. Вдъхваше страхопочитание дори само с външния си вид. Винаги съм смятал, че с това едро тяло и широки рамене от нея би излязъл превъзходен надзирател в затвор или треньор на гладиатори, ако се беше родила в Древния Рим. Всъщност за жена на седемдесет години изглеждаше доста добре, но все пак схващате какво имам предвид. Не беше разумно човек да се заяжда с нея.

Децата обаче я харесваха и весело се хвърлиха в обятията й, докато аз се мъчех да измисля правдоподобно оправдание защо съм дошъл. Като търговец с дванайсетгодишен стаж бях доста изпечен в лъжите, но сега ситуацията беше различна — строгият вид на тъща ми в комбинация със страха, който изпълваше цялото ми същество, парализираха мозъка ми напълно.

— Изникна нещо в работата — казах аз. — Един от основните ни клиенти има проблем и трябва да отида в офиса. Знаеш как е.

Естествено, че не знаеше, след като никога не беше работила в офис. Но тази версия не беше съвсем безпочвена. Последните няколко месеца шефа ми го беше прихванало нещо и няколко съботи ни събира по спешност, за да решим уж належащите проблеми на клиентите. Разбира се, нищо не беше чак толкова неотложно, но така подхранваше чувството си за власт.

Айрини не изглеждаше много убедена. Но тя и без това никога не ми е вярвала. Като повечето хора, и тя смяташе, че човек, който си изкарва прехраната с продажби, не е много стока. А и според нея никой нормален човек не работи в събота, освен ако не е служител в супермаркет или в бърза помощ. За мое учудване обаче не подхвана тази тема, а само попита къде е дъщеря й.

— И тя е на работа — обясних, докато оставях раницата с багажа на децата до огромния старинен часовник в коридора. — В университета е. Чете за статията, която пише в момента.

Трябваше да се обадя на Кати. Да я предупредя да не се прибира вкъщи. Не помня в колко каза, че ще свърши, но се надявах все още да е там.

— Кога ще вземеш децата?

— Може ли останем за чая, бабо? — попита Клои, вече се бе хванала за роклята на баба си.

— Разбира се, миличка — отвърна Айрини, погали я по косата и за пръв път се усмихна.

— Не знам кога ще свърша, така че им донесох някои неща.

— Искаш да пренощуват тук?

— Да, ако не възразяваш. Ще ги взема сутринта при първа възможност.

— Защо ще работиш в събота следобед, татко? — попита Макс.

— Може би не е зле да кажеш на шефа си, че имаш ангажименти и извън работата — отбеляза Айрини с тон, който не търпеше възражение.

— Това е по изключение — отвърнах бързо.

Изведнъж изпитах неудържимия порив да се махна от тази къща и да разбера какво по дяволите става с живота ми.

Погледнах многозначително часовника си.

— Виж, Айрини, наистина трябва да тръгвам.

Пред дома ми имаше черен джип с тъмни стъкла и някакви типове вътре, които искаха нещо от мен, макар да нямах представа какво, но бяха готови да убият, за да го получат. Казах само:

— Чака ме много работа и не искам да закъснявам.

Тя ме изгледа подозрително с тъмните си очи, но кимна и се наведе към Макс и Клои:

— Е, какво ще правим, деца? Искате ли да слезем до реката да нахраним патиците, а после да пием чай?

— Да, да, да! — извикаха и двамата в хор.

Усетих как ме избива пот. Знаех, че ако Айрини забележи, ще си направи свои изводи за причината. Затова целунах децата за довиждане, но те вече бяха на тема хранене на патици и не им беше много до прощални жестове. Благодарих на Айрини, без да смея да я погледна в очите. После тръгнах към колата.

Скочих вътре, стигнах до края на алеята и когато вече не можеха да ме видят от къщата, набрах Кати на мобилния. Телефонът иззвъня пет пъти, след което се включи гласовата поща. Не се учудих много, че не вдига. Ако беше в библиотеката, сигурно си бе изключила телефона. Не обичаше да я безпокоят, освен ако не е нещо важно. Не оставих съобщение, но се опитах да се свържа с телефона в кабинета й. Звъня продължително, после и тук се включи телефонният секретар.

Не знаех какво да правя. Реших да се върна вкъщи. Вече бях сигурен, че нещата са сериозни, но за всеки случай исках да проверя къде е спрял черният джип и дали е пред моя дом, както предполагах.

Докато карах, се замислих за Джак Кели. Познавахме се кажи-речи откакто се помнех. Той дойде да живее на нашата улица в края на седемдесетте, когато и двамата бяхме на осем, и веднага привлече вниманието на всички. Беше едър за възрастта си, с дълга къдрава руса коса, с която приличаше малко на Робърт Плант от „Лед Цепелин“. Баща му беше починал няколко месеца преди това и майка му решила да се премести по-близо до родителите си. Моите родители не го харесаха от самото начало — може би заради косата. И понеже бяха против дружбата ни, аз прекарвах доста време с него.

Веднага си допаднахме. За дете, наскоро изгубило баща си, той беше необикновено жизнен, може би защото все намираше в какво да се докаже. Беше авантюрист по душа, от онези, дето изпитват нужда да се качат на най-високото дърво, да изкатерят най-високия връх, да се впуснат в най-опасното приключение. От цялото училище той пръв се спусна с колелото си в копривите по стръмния склон в близката горичка. Аз се пробвах само веднъж и целият се нажилих и после Джак не пропускаше случай да ме избъзика за това. Такъв си беше. Луда глава. И нехаеше за последиците. Затова винаги беше вълнуващо да си с него.

Прекарахме заедно цялото си детство. После той отиде да учи право, а аз започнах работа като продавач на копирни машини и за известно време пътищата ни се разделиха, но като станахме на двайсет, подновихме приятелството си. Беше голям плюс да си в една компания с човек като Джак. Той вече беше висок красив младеж с доста чар и немалко пари. Жените му се лепяха като мухи на мед и тъй като с него прекарвахме доста време заедно по клубовете и баровете на Лондон, аз също ставах обект на женско внимание. От време на време имах чувството, че получавам остатъците от неговите завоевания, но като всеки уважаващ себе си мъж не позволявах нараненото ми его да опропасти възможността за секс. В онези дни почти благоговеех пред Джак Кели и бях щастлив да се нарека негов приятел.

Когато се ожених за Кати, връзката ми с Джак поохладня. С времето се виждахме все по рядко. После Джак се обвърза по-сериозно с една амбициозна млада адвокатка, а Кати забременя с Клои и всеки тръгна по своя път. Успявахме да се видим веднъж или два пъти в годината, а накрая и тези срещи секнаха. Винаги съм смятал, че вината за това е по-скоро на Джак. Няколко пъти му оставих на секретаря съобщения, на които той не отговори, а разменените имейли така си и останаха с обещанията за скорошна среща. През последните няколко години не си пращахме дори коледни картички.

Километър преди да стигна до дома си реших отново да се опитам да се свържа с Кати. Тя пак не отговори и това вече започна да ме тревожи. Имах належащата нужда да споделя с някого какво става, а тя беше единственият човек, способен да намери логично обяснение на случващото се или поне да измисли какво да правим. Защото онези, които ме преследваха сега, щяха да ме преследват и утре, и вдругиден, и по-вдругиден, докато не получат онова, което търсят. Значи трябваше да разбера какво по дяволите искат от мен.

Завих към нашия квартал малко преди четири без пет. Обикновено при този завой ме изпълваше дълбоко чувство на удовлетворение — прибирах се у дома в края на тежък работен ден. Винаги се радвах на красивите, добре поддържани къщи с окосени зелени морави. Приятно беше да се върнеш тук и да се потопиш в този оазис от тишина и спокойствие след шума и трафика на централен Лондон. Днес обаче изпитвах единствено страх и се питах какво ли ще заваря вкъщи.

Подминах нашата улица, без дори да намаля, хвърлих поглед към къщата и видях, че черният джип не е там. Продължих по улицата още двеста метра и завих обратно. Джипът определено не беше там. Може би бяха разбрали, че не съм вкъщи, и си бяха тръгнали. Момчетата на Хендерсън, две дивачета на седем и девет години, миеха колата на баща си. Мартин Хендерсън ми бе казал, че успял да ги накара да вършат тази работа, като я представил за игра. Единият мие едната страна, другият — другата, и който свърши по-добра работа, печели играта. Най-странното беше, че нямаше награда за победителя и Мартин получаваше безупречно чиста кола безплатно. Заболя ме при вида на тази позната обичайна гледка.

Намалих и спрях до стената на задния двор. Слязох от колата, без да гася двигателя. Отидох до оградата и надникнах през плетеницата от бръшлян към двора и трапезарията. Вратата й беше отворена и през нея се виждаше коридорът и входната врата.

Изчаках трийсетина секунди. Нямаше движение. Къщата изглеждаше празна. Замислих се дали да не вляза и да потърся номера на Джак, но знаех, че е безсмислено. Бях сигурен, че няма да вдигне.

А после някакъв мъж с шапка и очила мина по коридора и влезе в кабинета ми. Движеше се уверено и целенасочено. Беше целият в черно и май носеше ръкавици. Успях да го зърна само за секунди. За малко да помисля, че ми се е привидял, но знаех, че не е така.

Мъж в черно обикаляше из дома ми.

Продължих да наблюдавам. Нищо не помръдваше. Чувах зад себе си тихото пърпорене на двигателя на колата. Чувствах се като воайор, макар че всъщност наблюдавах собствения си дом. А после ме обзе гняв. Някакъв негодник беше нахлул в дома ми и се разхождаше из него, сякаш си е вкъщи.

И тъкмо да го изпсувам наум, този мръсник отново се появи. Спря в коридора. Разтворих леко бръшляна, но пак не можах да го огледам добре. Беше среден на ръст, с нормално телосложение, и държеше няколко мои папки, навярно ги беше взел от шкафа в кабинета ми. В тях нямаше нищо интересно, само стари сметки и квитанции за върнати данъци. Какво търсеше този тип, по дяволите?

Продължих да го наблюдавам. Той отвори едната папка, прелисти съдържанието и като видя, че няма нищо интересно, небрежно я пусна на пода. Листовете се разпиляха. После отвори следващата.

Напсувах го на глас и реших какво ще направя.

Върнах се в колата и набрах първо 141, за да не могат да проследят номера ми, а след това 999 — номера за всякакви спешни случаи във Великобритания. Щом операторът вдигна, помолих да ме свърже с полицията и той ме прехвърли на полицейския диспечер.

— Искам да съобщя за кражба с взлом — казах на жената, която се обади, след което й дадох адреса. — Крадецът има нож и мисля, че е нападнал обитателите на къщата.

Постарах се гласът ми да прозвучи възможно най-разтревожено, което предвид обстоятелствата не беше много трудно.

— Там живее сама жена с малки деца и мисля, че са в опасност — допълних аз.

Полицейската служителка, изглежда, се обезпокои, но пък нали това беше идеята. Исках полицията да дойде след пет минути, а не след два часа, когато този тип отдавна щеше да е изчезнал. Когато служителката ме попита как се казвам, аз й отвърнах да побързат, защото току-що съм чул писък. После затворих телефона и потеглих.

Беше крайно време да открия Кати.