Саймън Кърник
Без пощада (3)

3.

Обикновено стигах до университета за двайсет и пет минути, но сега успях да измина разстоянието за двайсет. Движението беше по-слабо от обичайното, а и бързах. По пътя отново звъннах на Кати, но тя пак не вдигна. Същото беше и с телефона в кабинета й. Вече четиридесет минути напразно се опитвах да се свържа с нея. Беше неоткриваема. И друг път се беше случвало, но предвид обстоятелствата сега бях наистина обезпокоен. Оставих съобщения и на двата телефона да ми се обади веднага. Дори не се опитах да прикрия тревогата си. Трябваше на всяка цена да я предупредя да не се прибира вкъщи. Не исках дори да си помисля какво би станало, ако се натъкне на нашия неканен гост.

Университетският комплекс — няколко безлични сгради от червени тухли, строени през шейсетте, с прекомерно големи черни покриви и долепени до една много по-голяма сграда, простираща се по цялата дължина на комплекса — бе почти празен в този съботен следобед. Спрях пред главния вход и се втурнах вътре.

Служителката на рецепцията говореше с две китайски студентки и въобще не ми обърна внимание. На един фотьойл дремеше отегчен възрастен охранител. Задачата му беше да внимава кой влиза в сградата — охраната беше въведена след изнасилването на една студентка преди няколко години, — но той явно реши, че не представлявам заплаха, защото дори не ме погледна втори път. Свих надясно и тръгнах по коридора. От лявата ми страна се намираха аудиториите, а от дясната — кафето и интернет залата. Именно в тази сграда се провеждаха повечето лекции и упражнения, но днес беше сравнително тихо и само тук-там се мяркаше по някой студент.

Бях прехвърлил студентската възраст поне десетина години и определено не бях за тук, но никой не ми направи проблем и продължих към библиотеката и факултета по опазване на околната среда. Бях просто поредният озовал се не на мястото си дъртак. А можеше да съм всеки. Например изнасилвачът отпреди няколко години. Но явно никой не го беше грижа. Май има доза истина в максимата, че хората забелязват само онова, което искат да забележат, и че обикновено просто не обръщат внимание на ставащото около тях — до такава степен са погълнати от собствения си живот. Запитах се дали и аз не съм бил такъв напоследък и дали не съм пропуснал да забележа нещо важно. Нещо, което би ми подсказало какво става.

След като подминах кафето и интернет залата, вече почти не срещах хора, а когато се изкачих по стълбището до първия етаж, се оказах съвсем сам. Стъпките ми отекваха. Коридорът беше пуст и тих. Идеално място за изнасилвач. Мислиш си, че си в безопасност, защото тук винаги гъмжи от хора, но в един момент разбираш, че същото това оживено място може да е лабиринт от тъмни пусти коридори с врати, зад които може да се случи всичко.

Не се притеснявах за себе си — никой не знаеше, че съм тук, — а за Кати. Защо трябваше да работи на това усамотено място? Преди време ми беше казала, че из цялата сграда са инсталирали охранителни камери и няма повод за притеснение, но аз знаех, че дори камерите не могат да спрат някой безразсъден престъпник или пък напращял от хормони перверзник. Ако камерите бяха решението, Великобритания, която има повече такива устройства от всички страни по света, щеше да е сравнително спокойно и безопасно място за живот. А не е така.

В дъното на коридора имаше двойна стъклена врата, през която се влизаше във факултета по опазване на околната среда. Беше затворена, зад нея не се долавяше никакъв шум или движение. Цареше пълна тишина.

Спрях и си погледнах часовника. 16:25. Зад стъклената врата следваше още един коридор, водеше до външен прозорец с формата на арка в задната част на сградата. От лявата страна на коридора имаше четири врати, а от дясната — само една. Кабинетът на Кати беше втората врата вляво, която сега беше затворена, както и всички останали, с изключение на една.

Натиснах двойната стъклена врата и тя се отвори. Минах през нея. Двете крила се затвориха зад мен с такъв трясък, че раздраха тишината като изстрел. Потръпнах. Щеше ми се да извикам „Ей? Има ли някой?“, но се въздържах. Отидох право до кабинета на Кати и натиснах дръжката на вратата.

Беше заключено. Странно. Знаех, че не съм сбъркал. И името й бе там, гравирано върху изящна метална табелка: Д-р Катрин С. Мерън. „С“ е от „Синтия“, но тя ненавиждаше това име. Тогава защо ли го бе включила? Отново натиснах дръжката, за всеки случай. Същият резултат.

Устата ми пресъхна. Нещо не беше наред. Тишината бе някак напрегната и неестествена. Не чувах дори трафика отвън. А после си спомних. Стените тук бяха добре изолирани, за да могат учените да работят спокойно, необезпокоявани от постоянната шумотевица на градския живот, която всички останали се налага да търпим.

Отидох до вратата на библиотеката. Вътре не светеше, помещението изглеждаше празно. Отворих, влязох и тихо затворих вратата.

Залата беше голяма, петнайсет на петнайсет, разполовена от пътека, която започваше от вратата и стигаше до прозорците в другия край. Около една трета беше заета от големи правоъгълни маси, някои с компютри отгоре. Всичките бяха празни. Нямаше никакви чанти или палта, отворени книги или листа, по които да личи, че има някого. Мониторите не работеха. От другата страна на масите бяха високите до тавана лавици с книги, които спираха по-голямата част от естествената светлина и придаваха на помещението характерния за библиотеките сумрачен вид. В другия край на залата, до прозорците, имаше още една редица маси. И те бяха празни.

Този път извиках:

— Ей?

Никакъв отговор.

Отидох до лавиците, извадих телефона и отново набрах Кати. Не се учудих, но много се притесних, когато отново се включи гласовата поща. Къде се беше дянала, за бога?

Не биваше да изпадам в паника. Може би си беше тръгнала и бе забравила да си включи телефона. Което обаче означаваше, че може вече да си е вкъщи и да е попаднала на онзи тип. Както и да го погледнех, не изглеждаше добре.

Пуснах телефона в джоба си и нещо на пода привлече вниманието ми. Точно пред една от лавиците. Едва се забелязваше на фона на тъмнозеления мокет.

Малко петно.

Преглътнах с усилие, наведох се, пипнах го с пръст и потреперих — беше лепкаво. Погледнах си пръста. Нямаше съмнение. Никакво съмнение.

Беше кръв.

При това прясна.

Бавно огледах мокета. Забелязах още едно петно, по-малко, после още едно. Капки гъста кръв. Като следа.

Тялото ми се скова. Не, за бога, не! Дано да не беше Кати. Не и тя, та тя през целия си живот не бе наранила никого. Само не и това.

— Спокойно — казах си на глас. — Само не изпадай в паника.

Вдигнах поглед и видях една врата в края на лавиците, на пет метра от мен. Беше открехната, но зад нея не се виждаше нищо друго, освен мрак. Отново сведох поглед към мокета. Кървавата следа водеше право към вратата. Взрях се в нея и наострих уши да доловя някакво движение.

Мобилният ми телефон иззвъня. Не, не беше моят. Нечий друг. Мелодията беше различна. На моя беше обикновена; тази звучеше някак по-живо. Дразнещо енергично. И идваше иззад вратата.

После спря.

Тишината беше толкова напрегната, че сякаш я усещах как тежи на плещите ми. Вътрешният ми глас ми казваше да бягам, да се омитам час по-скоро. Ами ако Кати лежеше прободена зад вратата? Мобилният, който иззвъня, не беше нейният, сигурен бях, но това не означаваше, че тя не е там.

Пристъпих към вратата. После спрях. Не бях въоръжен. Какво можех да направя? Трябваше да повикам помощ. Веднага.

Вратата рязко се отвори и пред очите ми се появи висок човек в небесносин гащеризон, опръскан с боя. Носеше черна маска и ръкавици. И държеше нож. С жълта дръжка и дълго извито острие. Изцапано с кръв.

За част от секундата и двамата не помръдвахме, само се гледахме. Деляха ни само пет метра. И изведнъж той се стрелна към мен, вдигнал ножа да нанесе фаталния удар.

Инстинктивно грабнах една книга от лавицата и я запратих към него. После побягнах, но в паниката си обърках посоките и вместо да хукна към вратата, тръгнах към прозорците. Нямаше време да поправя грешката си, той беше точно зад мен. Чувах дишането му и тежките му стъпки по пода и това ме караше да тичам още по-бързо.

До една от лавиците имаше дървена количка, накамарена с книги. Сграбчих дръжката й и я засилих по пътеката зад себе си. Чух как той се блъсна в нея и как книгите се посипаха по пода; после той я изтласка настрани. Всичко това го забави най-много секунда и половина. Не смеех да се обърна; бързах да стигна до прозорците. Молех се да се отварят навън. Библиотеката се намираше на поне шест метра височина, но ми беше все едно. Трябваше да изляза на всяка цена.

Промуших се между две маси до прозорците и отчаяно хванах първата дръжка, до която стигнах. Не помръдна. Проклетият механизъм беше заключен. Чувах как преследвачът ми приближава. Извърнах се и го видях, само на два метра. Тъкмо се хвърляше към мен, с ножа напред. Готов да ме наръга.

Изпищях от ужас, но въпреки това инстинктът ми за самосъхранение явно се задейства, защото хванах един стол и го пресрещнах с него. Краката го удариха в лицето и гърдите и той залитна назад и размаха ръце. Това ми даде възможност да мина на малко по-широко пространство. С крайчеца на окото си забелязах отворена врата с надпис „Тоалетни“. Може би от там щях да успея да избягам, но нямах време да обмисля по-обстойно този вариант, защото противникът ми беше възвърнал равновесието си и аз отново замахнах към него със стола. Но този път не успях да го изненадам. Той ловко отскочи встрани, хвана единия крак на стола и за малко да го изтръгне от ръцете ми.

Борбата със стола продължи още няколко секунди, но сега бях по-уязвим и той изведнъж замахна с ножа и успя да ме пореже малко под лакътя. Усетих остро парване, но не и болка. Явно високият адреналин ми я спестяваше. Стиснах зъби и видях как резката на ризата ми почервенява от кръв, но нямах време за нищо повече, защото той отново замахна с ножа и трябваше да парирам удара. Този път острието поряза бузата ми. Отново усетих познатото парване, а после и как капка кръв се стича по врата ми.

Едва сега напълно осъзнах колко реално е всичко, което ми се случва. Борех се за живота си. Този човек се опитваше да ме убие! В библиотеката сякаш се възцари мъртвешка тишина.

Той се опита да ме препъне, дръпна стола и замахна с ножа към корема ми. Аз се извих настрани, но се фраснах в близката лавица и изпуснах стола. Все пак успях да го метна към него, макар и не много силно. Той май не го очакваше, защото залитна назад и за малко да падне на земята.

Това беше шансът ми. Обърнах се и хукнах през глава към тоалетните. Знаех, че ако сгафя нещо, с мен е свършено. Изпитвам смъртен страх от това да умра от прободна рана. Изпадам в ужас, като си представя как някой ме наръгва с нож, а аз стоя и гледам как кръвта ми изтича, без да мога да направя нищо. Имам тази фобия вече десет години, откакто станах свидетел на смъртта на бивш съученик. Наръгаха го смъртоносно в един нощен клуб. Две намушквания, и двете точно в сърцето. Охраната го изхвърли навън, без въобще да разбере какво е станало, и той умря на тротоара пред заведението. Това ме чакаше и мен. Самотна, ужасяваща смърт.

Минах през отворената врата и я тръшнах зад гърба си. Озовах се пред още две врати: една вляво и една точно пред мен. Реших да пробвам тази пред мен. Мъжката тоалетна. Вратата зад мен рязко се отвори. Преследвачът ми не се отказваше.

Влетях в мъжката тоалетна и се озовах пред поредица кабинки. Свих надясно, хлъзнах се по плочките, но успях да запазя равновесие и видях няколко писоара, залепени до стената в груб полукръг. Точно над единия имаше тесен прозорец, половин метър висок и метър дълъг. Дръжката беше стара, боята бе почти изцяло излющена. Втурнах се напред, скочих върху писоара, завъртях дръжката и блъснах прозореца с ръце, за да се отвори. Проврях глава и започнах да се изтеглям през отвора. Измъкнах се до кръста и видях на два метра под мен гладкия покрив на едноетажното разширение на сградата. Най-после! Бях спасен. Понечих да се измъкна целия и в същия миг чух стъпките на преследвача си и една ръка ме хвана за глезена. Изритах силно с другия си крак и от последвалото пъшкане разбрах, че съм ударил нападателя си в лицето. Изритах отново, като магаре, после опрях длани на външната стена и се отблъснах напред, сякаш се канех да правя рекордно гмуркане с поне тройно салто.

Паднах на покрива на ръце, доста нескопосано, и усетих пареща болка в китките. Краката ми се люшнаха над мен и се претърколих по твърдата настилка. Дори не се сетих да погледна назад, за да видя дали преследвачът ми е след мен. Изтичах приклекнал до стряхата, увесих се на ръце, спуснах се по стената и скочих на земята.

Озовах се в малък павиран двор, заобиколен от триметрова тухлена стена. Покрай нея имаше два реда зелени контейнери, преливащи от боклук. Вонеше. Зад стената чувах шума на минаващи коли. Свобода!

Изчаках няколко секунди, докато си поема дъх, а после чух движение по покрива над мен. Този кошмар нямаше ли край? Кучият му син продължаваше да ме преследва!

Събрах всичките си останали сили, хукнах към контейнерите и се опитах да се покатеря върху един близо до стената. Първия път не успях. Определено бях позагубил форма. Картата ми за фитнес центъра бе изтекла преди три години и единственото ми спортуване беше по малко тенис от време на време през лятото. Заклех се, че ако един ден животът ми се върне към нормалния си ритъм, пак ще тръгна на фитнес.

Хвърлих се към контейнера и макар че пухтях като локомотив, този път успях да се кача върху пластмасовия капак, първо по корем, а после и да стъпя. Набрах се на мускули и се прехвърлих през стената. Преди да скоча, погледнах към двора, но не успях да видя дали преследвачът ми все още е по петите ми.

Скочих на тротоара и се огледах. Една кола мина по улицата, но шофьорът не реагира: или не ме видя, или не искаше да ме вижда. Не можех да се ориентирам: никога не бях излизал от университета по този начин. Знаех само, че съм доста далеч от колата си.

Едва си поемах дъх, но хукнах към мястото, където според мен беше паркингът. Сигурно съм бил доста странна гледка. Кръвта от раната на лицето ми се стичаше по врата ми и цапаше яката на ризата ми. Раната на ръката ми пареше, сякаш някой забиваше горещи игли в нея. Погледнах я и ми се догади. Господи, какво ставаше с мен? С какво бях заслужил всичко това?

От една къща излезе красива млада жена с дълга пола и блуза с голи рамене и щом ме видя, се прибра и затръшна вратата. Това е то Лондон. Градът, където хората предпочитат да не се бъркат в чужди работи и гледат да стоят далеч от неприятностите. Преди пет години една приятелка на Кати беше нападната и обрана пред станция на метрото в четири следобед. Не пуснала чантата си и двамата нападатели я съборили на земята и няколко минути я блъскали и ритали, докато не успели да й я вземат. Според нея през това време покрай тях минали поне петдесет души. Повечето отминавали бързо-бързо. Една двойка забавила ход, за да види по-добре какво става. Никой не се намесил. Кати беше възмутена до дъното на душата си и каза, че не би подминала с безразличие подобна гледка.

— Нямаше да мога да се понасям след това — каза ми. — Да обърнеш гръб е все едно да признаеш, че си победен. Никога не бих го направила.

Типично за Кати. Тя е жена с принципи, с морал. Но къде ли беше сега? И по-важното — дали кръвта по пода в библиотеката беше нейна?

Трябваше да я открия. Възможно по-бързо.

Без да спирам да тичам, бръкнах в джоба си за телефона. Дано да вдигне този път. Дано!

Насреща ми се зададе още една кола. Този път шофьорът намали и когато погледите ни се срещнаха, видях как се ококори. Продължих напред, без да обръщам внимание на болката в гърдите. Чух как колата спря зад мен и шофьорът слезе.

— Хей, приятел! — извика той зад гърба ми. — Хей! Добре ли си?

Не исках да говоря с него. Не исках да говоря с никого, освен с жена ми. Трябваше да я открия. Извадих телефона… и чух зад себе си стъпките на мъжа.

О, не. Пак ли? Дали и той не беше един от тях? Тия негодници бяха навсякъде. В дома ми. В собствения ми дом, по дяволите! В работата на жена ми…

Стигнах до кръстовището. Телефонът все още беше в ръката ми. Човекът зад мен продължаваше да ме вика. Чух, че приближава кола. Изсвири клаксон, изсвистяха гуми. Смътно забелязах нещо огромно и бяло, приближаваше към мен. Знаех, че всеки миг ще ме прегази. Едва успях да мярна сините светлини на покрива — и колата ме блъсна. Претърколих се по капака, отхвръкнах и се свлякох на шосето, свит на кълбо до предната лява врата.

Тя се отвори и видях черни лъснати полицейски обуща.

— О! — възкликнах и после, напълно необяснимо и за мен самия, започнах да се смея като луд.

Най-сетне бях в сигурни ръце и изпитах огромно облекчение, което обаче трая само докато полицаят не се наведе над мен, не изви ръцете ми зад гърба и не ми каза, че съм арестуван по подозрение в убийство.