Едит Уортън
Невинни години (9)

9.

Графиня Оленска бе казала „след пет“ и затова в пет и половина Нюлънд Арчър звънна на вратата на къщата с откъртена мазилка и вехт железен балкон, гъсто обвит от огромна глициния; тя я бе наела от скитничката Медора в далечния край на Западната 23-а улица.

Наистина мъчно можеше да се намери по-странно място за жилище. Близките й съседи бяха шивачки, препаратори на птици, „хора, които пишат“, а по-надолу по мръсната улица Арчър забеляза вехтата дървена къща, в която живееше писател и журналист на име Уинсет, с когото се виждаше от време на време. Уинсет не канеше никого на гости, но веднъж по време на нощна разходка бе посочил дома си на Арчър и той потресен се бе запитал дали и в другите столици представителите на изящните изкуства се свират в такива жалки колиби.

Жилището на госпожа Оленска се различаваше от онази къща само с наскоро боядисаните рамки на прозорците и докато оглеждаше скромната фасада, Арчър си рече, че полският граф явно е лишил жена си не само от илюзиите, но и от богатството й.

Младият мъж бе прекарал много неприятен ден. След обяда у Уелънд се бе надявал да изведе Мей на разходка в парка. Искаше му се да остане насаме с нея, да й каже колко хубава е била предишната вечер, колко се е гордял с нея и да настоява да ускорят сватбата. Но мисис Уелънд решително му напомни, че все още не са извършили дори половината от необходимите посещения у роднини, а когато й намекна, че няма да е лошо да ускорят сватбата, укорно вдигна вежди и изрече с въздишка:

— По дванайсет дузини от всичко… с ръчна бродерия…

Като се натикаха всичките в семейното ландо, обикаляха с часове от едни роднини при други и когато дневните обиколки най-сетне приключиха, Арчър се раздели с годеницата си с чувството, че го излагат на показ като диво животно, умело примамено в капана. Може би четенето на книги по антропология му беше внушило това грубо сравнение за тази толкова обикновена и естествена изява на роднински чувства, но когато си спомни, че семейство Уелънд няма намерение да вдига сватба по-рано от следващата есен, изпадна в дълбоко униние при мисълта как ще живее дотогава.

— Утре — заяви му мисис Уелънд, — утре ще отидем у Джексън и у Далас. — Тогава му стана ясно, че тя има намерение да обиколят всички роднини по азбучен ред, а още не бяха привършили дори с първата четвърт от азбуката.

Понечи да каже на Мей за поканата — по-точно за нареждането на графиня Оленска да я посети тази вечер, — но в кратките мигове, когато оставаха сами, все изникваха някакви по-вълнуващи теми за разговор. Освен това едва ли си заслужаваше да споменава подобна дреболия. Мей искаше да се държи учтиво с братовчедка й, нали тъкмо това нейно желание ускори разгласяването на годежа! Мисълта, че ако не бе пристигането на графинята, сега да е, ако не напълно свободен, поне не чак толкова обвързан, предизвика някакво странно усещане в него. Но Мей бе пожелала така и той почувства, че до известна степен отговорността за близкото бъдеще бе свалена от него, а щом е така, може да навести братовчедката когато пожелае без знанието на Мей.

От всички чувства, които изпитваше пред прага на госпожа Оленска, най-силно бе любопитството. Бе се озадачил от тона, с който го бе поканила, и си беше направил извода, че не е толкова елементарна, колкото някои си представят.

Отвори му черноока камериерка с едри гърди, която приличаше на чужденка, наметнала ярък шал. Стори му се, че най-вероятно е сицилианка. Тя му се усмихна с широка белозъба усмивка, в отговор на всички въпроси неразбиращо поклати глава и го поведе по тесния коридор към малка, ниска, осветена от камина гостна. Стаята беше празна и камериерката го остави сам задълго да се чуди и да гадае дали е отишла да дири господарката си, или не е разбрала за какво е дошъл, а просто е помислила, че идва да поправи часовника — и наистина, единственият часовник, който забеляза, не вървеше. Знаеше, че жителите на южните страни общуват чрез пантомима, затова напълно неразбираемите й гримаси и усмивки го обезкуражиха. В края на краищата тя се завърна с лампа и Арчър, който през това време чрез стихотворенията на Данте и Петрарка бе успял да скалъпи някаква фраза, получи отговор: „La signora е fuori; ma verra subito“, която той разбра по следния начин: „Тя излезе, но скоро ще я видите.“

Засега при светлината на мъждивата лампа зърна приятна здрачна стая, която не приличаше на никоя друга. Знаеше, че графиня Оленска е донесла със себе си това-онова от нещата си — късчета от корабокрушението, както ги наричайте, — явно тези няколко масички от тъмно дърво, изящната бронзова гръцка статуетка и закованата към избелелите тапети драперия от плътен червен плат, върху който бяха окачени две явно италиански картини в старинни рамки.

Нюлънд Арчър се гордееше, че е познавал на италианското изкуство. Младостта му бе минала под знака на Ръскин, бе чел и най-новите трудове — на Джон Едингтън Саймъндс, „Евфорион“ на Вернън Лий, очерците на Ф. Х. Хемъртън и чудесната нова книга на Уолтър Патър със заглавие „Ренесанс“. Свободно разсъждаваше за Ботичели и малко пренебрежително се изказваше за Фра Анджелико. Но тези картини го объркаха, защото с нищо не му напомняха всичко онова, което бе свикнал да гледа (а бе способен да вижда), когато бе обикалял Италия, а може и възприятията му да се бяха притъпили поради странното положение, в което се бе озовал в тази празна къща, където явно не бяха го очаквали. Съжали, че не бе казал на Мей Уелънд за поканата на госпожа Оленска, дори се обезпокои да не би годеницата му между другото да намине у братовчедка си. Какво ли ще си помисли, когато го види да седи сам пред камината на чужда дама като съвсем близък човек?

Но щом вече е тук, ще трябва да почака, и като се намести в креслото, той протегна нозе към пламтящите цепеници.

Доста странно е да го покани по такъв начин, а сетне да го забрави, но Арчър по-скоро изпитваше любопитство, отколкото раздразнение. Самата атмосфера на стаята толкова силно се различаваше от тази, с която бе свикнал, че притеснението му се смени с предчувствие за нещо увлекателно и незнайно. И преди се бе озовавал в гостни, драпирани с червено платно и с картини от „италианската школа“, но бе изненадан, че грохналата, взета под наем къщурка на Медора с жалките си украшения от трева от пампасите и статуетки на Роджърс с едно движение на ръката и с умелото използване на няколко предмета се бе превърнала в нещо уютно, „чуждестранно“, неясно напомнящо сцени от старинни сантиментални романи. Опита се да проникне в тази тайна, да намери разгадката в начина, по който бяха подредени масите и столовете, в това, че в изящната ваза са поставени само две алени рози (а тук никой никога не купуваше по-малко от дузина), в изтънчения аромат, изпълващ всичко наоколо и напомнящ не мириса на парфюм от носна кърпичка, а по-скоро атмосферата на някакъв далечен източен пазар, където мирише, на турско кафе, на сива амбра и на рози от хербарий.

Сетне се замисли как ли ще изглежда гостната на Мей. Знаеше, че мистър Уелънд, доста щедър човек, вече бе харесал току-що завършена къща на Източната 39-а улица. Онази местност минаваше за отдалечена и къщата бе изградена от отвратителен зеленикавожълт камък, използван от младите архитекти като протест против кафявия, чийто еднообразен цвят бе залял целия Ню Йорк като студен шоколадов крем, но пък водопроводът там бе образцов. Арчър искаше да заминат на пътешествие и да отложат въпроса за къщата, но макар че семейство Уелънд одобри продължителния меден месец в Европа (а може би дори и зима в Египет), настоя младоженците да се сдобият с къща. Младият мъж чувстваше, че съдбата му е решена — до края на живота си всяка вечер ще се изкачва по стълбището с железен парапет към зелено–жълтия вход и през вестибюла в стил Помпей ще влиза в антрето с ламперия от лакирано жълто дърво. Въображението му не отиваше по-далеч. Знаеше, че на втория етаж ще има гостна с фенер, но не можеше дори да си представи как Мей щеше да я подреди. Тя с лекота понасяше лилавите атлази и пълнените с памук облегалки на креслата, тапицирани в жълто, в гостната на тяхното семейство се кипреха и масички стил „бул“, и позлатени витринки за съдове, натъпкани с модния саксонски порцелан. Нямаше причини да очаква, че у дома си ще пожелае да вижда нещо друго, и само се тешеше с надеждата, че може би ще му разреши да мебелира библиотеката по свой начин — разбира се, в истински „истлейк“ и с обикновени нови библиотечни шкафове без остъклени вратички.

Едрогърдата камериерка влезе, дръпна пердетата, стъкна цепениците в камината и успокоително произнесе:

— Verra, verra.

Когато си излезе, Арчър стана и закрачи от ъгъл в ъгъл. Дали да чака още? Положението ставаше доста глупаво. Може неправилно да е разбрал госпожа Оленска, може изобщо да не го е канила.

Вън на паважа се чу чаткане на копита, конят спря пред входа и Арчър дочу да се отваря врага на карета. Дръпна пердето и се вгледа в ранния здрач. Точно пред прозореца имаше улична лампа и на светлината й видя хубавата английска каляска на Бъфърт, запрегната с пъстър кон; банкерът слезе и подаде ръка на госпожа Оленска.

Бъфърт бе застанал с шапка в ръка и говореше нещо, спътничката му отговаряше явно отрицателно, след което двамата си стиснаха ръцете, той се върна в каляската си, а тя тръгна по стълбището.

Когато влезе в стаята, не се изненада, че вижда Арчър — явно учудването бе чувство, което никак не й бе присъщо.

— Как ви харесва забавната ми къщурка? — попита тя. — Тук съм като в рая.

При тези думи започна да сваля кадифената си шапка и като я хвърли настрани заедно с дългото наметало, спря и впери замислени очи в него.

— Чудесно сте се обзавели — обади се той, като чувстваше, че думите му са банални, но искаше да прекрачи през светските условности и да каже нещо обикновено и остроумно.

— О, това е жалка мъничка къща. Роднините ми дори не искат да чуят за нея. Но поне не е толкова унила като къщата на Ван дер Лайден.

Тези думи го удариха като електрически ток, защото рядко биха се намерили бунтовни личности, които да нарекат унило величественото здание на Ван дер Лайден. Хората, удостоили се с честта да бъдат приети в него, трепереха от студ и го наричаха „прекрасно“, ала Арчър неочаквано за себе си се зарадва, че бе изразила с думи всеобщото чувство за студ.

— Направили сте този дом просто очарователен — потвърди той впечатлението си.

— Харесва ми — призна си тя, — но според мен просто ми харесва, защото е тук, в родния ми град, и защото съм сама в него.

Тя говореше толкова тихо, че едва можа да чуе последните й думи, но въпреки смущението си, веднага се хвана за тях:

— Толкова ли ви харесва да живеете сама?

— Да, при това приятелите не ме оставят да страдам от самота. — Тя седна до камината и избъбри: — Настася ей сега ще ни сервира чай — и с жест му предложи да се върне отново в креслото, след което рече: — Виждам, че вече сте си намерили уютно кътче.

Облегна се назад, постави ръце зад главата си и изпод полупритворените си клепачи се загледа в огъня.

— Най-много обичам този час от вечерта. А вие?

Чувството на засегнато самолюбие го накара да отговори:

— Започнах вече да се опасявам, че сте забравили за този час. Бъфърт, изглежда, напълно е завладял вниманието ви.

Тази забележка я развесели.

— Как? Нима толкова дълго сте чакали? Мистър Бъфърт ме закара да видя няколко къщи, защото не вярвам да ме оставят в тази. — Тя сякаш веднага забрави и Бъфърт, и него, Арчър, защото продължи: — Никога досега не съм се озовавала в град, в който смятат за невъзможно да се живее в des quartiers excentriques^[1]. Има ли значение кой къде живее? Казаха ми, че тази улица била съвсем прилична.

— Не е модерна.

— Модерна ли? Нима всички придавате толкова голямо значение на модата? Защо човек да не наложи своя мода? Но сигурно съм живяла прекалено независимо досега; вече искам да постъпвам като вас — искам да чувствам, че се грижат за мен, че съм в безопасност.

Той бе трогнат, както и предишната вечер, когато бе казала, че трябва да й прощават неволните грешки.

— Вашите приятели се стремят тъкмо към това. Ню Йорк е изключително безопасно място — с доза сарказъм допълни той.

— Нима? Веднага се чувства — възкликна тя, без да забелязва присмеха. — Да съм тук, е все едно да съм в детството, когато са ме пуснали на гости, понеже съм била послушна и съм си написала домашните.

Аналогията бе избрана с най-добри намерения, но не му хареса. С готовност би се изказал непочтително за Ню Йорк, но не обичаше другите да говорят за града му с такъв тон. Нима още не е разбрала колко могъща машина е той и как тази машина едва не я премаза. Поканата за вечеря у Лауъл Мингът би трябвало да й покаже, че се бе намирала на косъм от гибелта, но или изобщо не съзнаваше, че стъпва по ръба на пропастта, или бе толкова замаяна от победата у Ван дер Лайден, че бе забравила за опасността. Арчър бе готов да приеме първата версия, стори му се, че тя все още възприема Ню Йорк като нещо единно, и това предположение го подразни.

— Снощи Ню Йорк бе в краката ви — каза той. — Ван дер Лайден никога не спират насред път.

— Да, наистина. Толкова са добри! Толкова приятна вечер беше! Всички толкова ги почитат.

Тези думи никак не се връзваха с истинското положение; така би могла да се изрази за гостуване на чай при чудесните старици, госпожиците Лейнънг.

— Семейство Ван дер Лайден — подхвана Арчър и усети, че думите му звучат патетично. — Ван дер Лайден са най-влиятелното семейство в нюйоркските среди. За съжаление поради лошото здраве на мисис Ван дер Лайден твърде рядко канят гости.

Тя отпусна ръцете си, на които досега бе опирала глава, и го погледна замислено.

— Дали пък тъкмо това е причината?

— За какво?

— Да имат толкова голямо влияние. Може би причината е, че са се превърнали в уникат.

Той се изчерви леко, погледна я внимателно и внезапно разбра цялата дълбочина на забележката й. С един удар бе пробола Ван дер Лайден и те се бяха спукали. Арчър се засмя и ги принесе в жертва.

Настася донесе чай в японски чашки без дръжки и малки чинийки с капачета, и остави подноса върху ниска масичка.

— Но вие ще ми обясните, ще ми разкажете всичко, което трябва да зная — продължи госпожа Оленска и се наведе да му подаде чашка.

Откопча от една от гривните си малка златна табакера, предложи първо на него, сетне и тя взе цигара. Върху камината бяха поставени дълги тънки запалки за цигари.

— О, тогава ще можем да си помагаме взаимно. Ала аз се нуждая доста повече от помощ. Трябва да ми обясните как трябва да постъпвам.

За малко да каже: „Не обикаляйте по улиците с Бъфърт“, но атмосферата на къщата бе проникнала твърде дълбоко в него — нейната атмосфера, — а да даваш съвети от подобен род е все едно да убеждаваш човек, който си купува розово масло в Самарканд, непременно да се снабди със затворени обувки за нюйоркската зима. Ню Йорк сега му изглеждаше доста по-далеч от Самарканд и ако наистина започнат да си помагат взаимно, тя вече му оказа първата от бъдещите взаимни услуги, като го накара непредубедено да погледне родния град. Когато го преценяваш по такъв начин, като през обърнат далекоглед, той изглежда ужасяващо малък и далечен, но нали от Самарканд сигурно изглежда точно такъв.

Цепениците лумнаха, тя се наведе и толкова доближи тънките си ръце до огъня, че около овалните й нокти се появи лек ореол. Светлината бронзира тъмните й къдрици, отделили се от прическата, и направи бледото й лице още по-бледо.

— Има безброй хора, които ще ви обяснят как да постъпвате — възрази Арчър, като подсъзнателно завидя на тези хора.

— Ах… моите лели, нали? И чудесната ми стара баба? — Тя сякаш безпристрастно огледа забележката му. — Те малко ми се сърдят, задето съм се настанила тук сама, най-вече горката ми баба. Иска й се да съм до нея, но се нуждая от свобода…

На Арчър му направи силно впечатление колко небрежно говори за всемогъщата Кетрин, и дълбоко се развълнува от мисълта какво ли кара госпожа Оленска да жадува за свобода и самота. Но мисълта за Бъфърт не му даваше мира.

— Струва ми се, че разбирам вашите чувства — рече той. — И все пак роднините ви могат да ви дадат съвет, да ви обяснят някои тънкости, да ви посочат пътя.

Тя вдигна тънките си черни вежди.

— Нима Ню Йорк е чак толкова заплетен лабиринт? Смятах го за праволинеен като Пето авеню. И всичките му напречни улици са номерирани! — Тя май се досещаше, че той не одобрява кой знае колко това, и като се усмихна с рядката си усмивка, вълшебно озарила цялото й лице, допълни: — Ех, да знаехте само колко го харесвам именно заради това, задето е толкова правилен и задето върху всяко нещо са окачени толкова ярки табели.

Той се хвана за тази мисъл.

— Табели може да има върху всеки предмет, но не и върху всеки човек.

— Напълно възможно. Може би опростявам, но ако е така, можете да ме предупредите. — Извърнала се от огъня, тя погледна Арчър. — Тук има само двама души, които според мен ме разбират и могат да ми обяснят всичко: вие и мистър Бъфърт.

Арчър се намръщи при неочакваното му свързване с Бъфърт, но веднага си промени мнението, разбра и се изпълни със съчувствие и съжаление. Тя сигурно толкова близо бе живяла до силите на злото, че и до днес й бе по-леко да вдъхва техния въздух. Но щом все пак чувства, че и той я разбира, негов дълг е да й помогне да види Бъфърт такъв, какъвто е всъщност, да види всичко зад него и да изпита дълбоко отвращение към истинската му същност.

— Разбирам — меко каза той. — Но не отблъсквайте старите си приятели: имам предвид възрастите дами, вашата баба Мингът, мисис Уелънд, мисис Ван дер Лайден. Те ви обичат, възхищават ви се и искат да ви помогнат.

Тя поклати глава и въздъхна.

— Да, зная, зная. Но само при условие, че няма да чуят нищо неприятно. Леля Уелънд направо така каза, когато се опитах… Нима тук никой не желае да знае истината, мистър Арчър? Да живееш сред тези добри хора, които искат от теб единствено да се преструваш — това е истинската самота! — Тя вдигна ръка до лицето си и той забеляза, че слабичките й рамене се раздрусаха в плач.

— Госпожа Оленска! Елен! Недейте! — възкликна той, скочи и се наведе над нея. Взе ръката й, започна да я гали, да я утешава като дете, но тя веднага я дръпна и го погледна с насълзени очи.

— Нима тук никой не плаче? Впрочем защо ли, нали е като в рая — вече през смях рече тя, като прибра къдриците си и се наведе за чайника.

Жегна го мисълта, че я бе нарекъл Елен, а тя дори не бе обърнала внимание. Дребна като в обърнат далекоглед видя неясната бяла фигурка на Мей Уелънд — в Ню Йорк.

Внезапно на вратата се подаде главата на Настася, която изрече нещо на мелодичния си италиански.

Госпожа Оленска отново поправи прическата си, утвърдително възкликна: „Gia, gia“ — и след потънала в кожи висока дама с черна перука и шапка с червено перо в стаята влезе херцог Сейнт Острей.

— Скъпа графиньо, доведох ви старата си приятелка мисис Стрейзърс. Тя не беше поканена на вчерашния прием, но иска да се запознае с вас.

Херцогът дари присъстващите с лъчезарна усмивка и госпожа Оленска с приветствени думи се запъти към странната двойка. Явно не си даваше сметка колко не си подхождат и каква безтактност си е позволил херцогът, като е довел спътничката си — и за да бъде справедлив, Арчър си даде сметка, че той не съзнаваше това.

— Разбира се, че искам да се запозная с вас, скъпа моя — възкликна мисис Стрейзърс гръмовно; гласът й чудесно пасваше на ярките пера и на невъзможната перука.

— Държа да се познавам с всички млади, интересни и обаятелни хора. Херцогът ми каза, че обичате музика, нали така, херцоже? И дори свирите на пиано? Искате ли утре вечер да чуете Йоахим? Ще свири у дома. През неделните вечери при мен винаги става нещо интересно, нали в неделя Ню Йорк се чуди къде да се дява, с какво да се залиса, та затова му казвам: идвайте, веселете се. Херцогът смята, че ще мога да ви съблазня с Йоахим. Ще дойдат мнозина ваши приятели.

Лицето на госпожа Оленска грейна от удоволствие.

— Чудесно! Колко мило от страна на херцога да си спомни за мен! — Тя доближи един стол до масичката за чай и мисис Стрейзърс доволно се отпусна в него. — Разбира се, ще е щастие да дойда.

— Драго ми е, скъпа. Вземете и вашия млад приятел. — Мисис Стрейзърс дружески подаде ръка на Арчър. — Изключено да си спомня как се казвате, но съм сигурна, че се познаваме — познавам всички тук, в Париж и в Лондон. Май бяхте от дипломацията? При мен идват всички дипломати. Нали също обичате музика? Херцоже, непременно доведете и него.

— Разбира се — дочу се от недрата на обширната брада и Арчър се оттегли, като учтиво отправи общ поклон. Стори му се, че като плах ученик, попаднал сред безразлични и разсеяни възрастни, се състои само от гръбнак.

Този завършек на посещението никак не го притесни, само съжали, че не се бяха появили по-рано. Тогава щяха да го отърват от излишни изяви на чувства. Щом се озова сред студената нощ, веднага откри, че Ню Йорк отново е станал огромен и неизбежен, а Мей Уелънд — най-хубавата сред всички девойки в него. Отби се в магазина за цветя, за да й прати всекидневната кутия с момини сълзи — нещо, което за свой конфуз бе забравил да стори заранта.

Докато драсваше няколко думи върху визитната си картичка и чакаше да му дадат плик, огледа подобния на беседка павилион и очите му се спряха на букет жълти рози. Никога не бе виждал такива златисти като слънце цветя и първият му порив бе да ги прати на Мей вместо момините сълзи. Те обаче никак не подхождаха на целия й облик — огнената им хубост бе някак прекалено ярка и изгаряща. Воден от внезапен душевен подтик и без напълно да си дава сметка за постъпката, Арчър поръча на собственика да ги сложи в друга дълга кутия, постави визитната си картичка във втори плик, върху който написа името на графиня Оленска, сетне на излизане измъкна визитката и остави само празния плик върху кутията.

В отговор на въпроса му собственикът го увери, че розите ще бъдат отнесени на посочения адрес.