Едит Уортън
Невинни години (11)

11.

Две седмици по-късно, когато Нюлънд Арчър разсеяно се бе отдал на безделие в определения за него кабинет на адвокатската кантора „Летърблър, Лаймсън и Лоу“, го извика шефът на фирмата.

Старият мистър Летърблър, неизменният адвокат на три поколения нюйоркски видни семейства, явно смутен се извисяваше над писалището си от махагон. Докато приглаждаше късо остриганите си белоснежни бакенбарди и рошеше чорлавите си прошарени къдри над изпъкналото чело, непочтителният му подчинен си мислеше колко много прилича на домашен доктор, който не е доволен от болния, чиято болест все не се поддава на определяне.

— Драги ми господине — той винаги се обръщаше към Арчър по този начин, — изпратих да ви повикат, за да ви възложа една малка работа, един въпрос, по който засега не бих желал да разговарям нито с мистър Скипуърт, нито с мистър Редууд.

Джентълмените, които бе назовал, бяха другите двама главни съдружници във фирмата, защото, както открай време си вървеше в старите юридически учреждения на Ню Йорк, всички съдружници, чиито имена се изписваха върху фирмените бланки, отдавна се бяха споминали, а мистър Летърблър, изразено на професионален език, бе, така да се каже, внук на самия себе си.

Той се облегна назад, намръщи се и продължи:

— По семейни причини…

Арчър впери поглед в него.

— Става дума за семейство Мингът — усмихнат, леко кимна мистър Летърблър. — Вчера ме покани мисис Менсън Мингът. Внучката й, графиня Оленска, желае да заведе дело за развод със съпруга си. Предаде ми някои книжа. — Той замлъкна и потропа с пръсти по писалището. — Поради това, че в най-близко време ще се сродите с това семейство, бих желал да се посъветвам с вас… да разгледаме заедно този въпрос, преди да предприемем по-нататъшни стъпки.

Арчър почувства, че кръвта пулсира в слепоочията му. След посещението у графиня Оленска само веднъж се бе видял с нея, при това в ложата на семейство Мингът в операта. През това време образът й доста бе избледнял и постепенно бе започнал да се оттегля на заден план, докато Мей Уелънд отново зае подобаващо място в мислите му. Откак веднъж случайно Джейни бе споменала за развода на графиня Оленска, Арчър не бе чул нищо повече по въпроса и се бе отърсил от тази история като от необоснована клюка. Теоретически самото понятие развод му бе противно не по-малко, отколкото на майка му, затова бе недоволен, че мистър Летърблър (явно подучен от старата Кетрин Мингът) толкова откровено се кани да го въвлече в тази история. В края на краищата семейство Мингът има достатъчно мъже, които да се заемат с това, а той още дори не е член на семейството им.

Зачака шефът на компанията да каже още нещо. Мистър Летърблър отключи чекмеджето и извади някакъв пакет.

— Когато прегледате тези документи…

Арчър се намръщи.

— Моля да ме извините, сър, но именно поради бъдещото ми сродяване бих предпочел да се посъветвате с мистър Скипуърт или с мистър Редууд.

Мистър Летърблър изглеждаше изненадан и дори леко засегнат. Подчинените обикновено не отхвърлят подобни предложения.

— Уважавам съмненията ви, сър, но ми се струва, че в дадения случай истинската деликатност изисква да изпълните молбата ми. Нещо повече, това предложение произтича не от мен, а от мисис Менсън Мингът и от сина й. Срещнах се с Лауъл Мингът, а също и с мистър Уелънд. Те всички посочиха вас.

Арчър почувства, че го задушава гняв. През последните две седмици някак безволно се бе носил по течението, а през това време красотата и ведрата натура на Мей смекчаваше арогантните претенции на семейство Мингът. Но последната заповед на старата мисис Мингът му отвори очите за изискванията, които кланът се смяташе в правото си да предявява към бъдещия зет, а натрапваната роля дълбоко го възмути.

— Би трябвало чичовците й да се заемат с този въпрос — каза той.

— Те и без това се занимават с него. Въпросът е обсъждан на семеен съвет. Не одобряват желанието на графинята, но тя твърдо държи да изпълни намерението си и иска да получи юридическа консултация.

Младият мъж отново помълча, като държеше пакета неразпечатан.

— Отново ли иска да се омъжи?

— Смятам, че да, но отрича това.

— В такъв случай…

— Бъдете така любезен най-напред да прегледате тези книжа, мистър Арчър. По-късно, когато обсъждаме въпроса, ще ви изложа своето мнение.

Арчър си излезе, с нежелание понесъл неприятните документи. От последната среща с госпожа Оленска несъзнателно се бе подчинил на обстоятелствата, за да отхвърли от себе си бремето на тази жена. През часовете, които бе прекарал с нея пред камината й, между тях бе възникнала мимолетна близост, нарушена твърде уместно от нахлуването на херцог Сейнт Острей и от мисис Лемюъл Стрейзърс. Два дни по-късно Арчър бе участвал в комедията, възвърнала на графинята благоволението на двамата Ван дер Лайден, и с известна ирония бе отбелязал, че дама, която умее толкова изгодно за себе си да благодари на всемогъщите възрастни джентълмени за букета цветя, не се нуждае от скромните му утешения, нито от публичната подкрепа на млад господин с твърде ограничени възможности, с каквито разполага той. Тази гледна точка до голяма степен опрости позицията му, а всички посърнали домашни добродетели блеснаха учудващо ярко. Не можеше да си представи Мей дори в най-крайни условия да се оплаква от затрудненията си или да лее признания пред чужди мъже; никога досега не беше му изглеждала по-благородна и прекрасна, отколкото през последвалата седмица. Дори се бе примирил с желанието й да не бързат със сватбата, защото бе успяла да намери единствения аргумент, който напълно го обезоръжи.

— Нали знаете, че в крайна сметка вашите родители винаги са ви позволявали да постъпвате така, както сте искали, дори когато сте били съвсем мъничко момиченце — бе й казал той, а вперила ясните си очи в него, Мей отвърна:

— Да, и именно поради това ми е толкова трудно да откажа на последната им молба, която те отправят към мен като към малко момиче.

Това бе гласът на стария Ню Йорк, това бе отговор, който той винаги би искал да чува от жена си. Човек, свикнал да диша кристалночистия въздух на Ню Йорк, понякога намира за задушаващо всичко по-непрозрачно.

Четенето на документите не го обогати толкова с факти, колкото го потопи в атмосфера, в която започна да се задавя и задушава. Основното в тях бе кореспонденцията на адвокатите на граф Оленски с френска юридическа фирма, на която графинята възложила да уреди финансовото й положение. Сред тях имаше и кратко писмо на графа до съпругата му; когато го прочете, Арчър стана, мушна обратно книжата в плика и се върна в кабинета на мистър Летърблър.

— Ето писмата, сър. Ако желаете, ще се срещна с госпожа Оленска — сподавено произнесе той.

— Благодаря, благодаря ви, мистър Арчър. Ако сте свободен тази вечер, заповядайте в къщи на вечеря, а сетне двамата ще поговорим по този въпрос, ако сте съгласен да посетите клиентката утре.

От кантората Нюлънд Арчър и този път се запъти право към къщи. Бе ясна зимна вечер, над покривите на къщите светеше невинна млада месечина, прииска му се да насити душата си с този чист блясък и да не казва никому нищо, преди двамата с мистър Летърблър да останат насаме след вечерята. Вземането, на каквото и било друго решение бе невъзможно — трябваше лично да посети госпожа Оленска, понеже бе недопустимо чужди очи да проникнат в нейната тайна. Вълна от състрадание отнесе безразличието и досадата, графинята се възправи пред него като нещастна, беззащитна жена, която на всяка цена трябва да бъде спасена от новите удари, които я дебнеха в жестоката схватка със съдбата.

Спомни си как му бе разказвала за молбата на мисис Уелънд да не засяга „неприятните“ страни от историята си и потръпна при мисълта, че именно благодарение на подобно отношение към живота въздухът в Ню Йорк вероятно остава толкова чист. „Нима сме просто фарисеи?“ — помисли си той, учуден от усилията си да примири инстинктивното отвращение към човешката низост със също толкова инстинктивно съчувствие към човешките слабости.

За пръв път през живота си разбра колко са били примитивни принципите му. Бе известен като смел млад мъж и знаеше, че тайната му връзка с горката възглупава мисис Торли Рашуърт не е била чак толкова тайна и му е създала реномето на романтичен герой. Но мисис Рашуърт бе „жена от онзи сорт“, глупава, тщеславна, потайна по натура и много повече я привличаше тайнствеността и опасността на връзката им, отколкото неговото обаяние и качества. Когато това положение достигна до съзнанието му, едва не умря от мъка, но сега то му се струваше единственото оправдание на цялата история. Накратко, тази връзка бе от множеството подобни, които младежите на неговата възраст оставят за гърба си със спокойна съвест и с твърдата увереност, че съществува непреодолима пропаст, отделяща жените, които човек обича и уважава, от жените, които притежава и съжалява. Това мнение бе старателно подкрепяно от майките им, от лелите и от другите възрастни роднини, единодушно споделящи твърдото мнение на мисис Арчър, че „подобни неща“ от страна на мъжа са просто глупост, докато от страна на жената, кой знае защо, са винаги престъпление. Всички познати на Арчър възрастни дами смятаха всяка безразсъдно влюбена жена непременно за безсрамна интригантка, а попадналия в ноктите й простодушен наивник мъж — за безпомощна жертва. Единственото, което може да се стори в такива случаи, е да бъде убеден час по-скоро да се ожени за почтена девойка, след което вече тя да надзирава поведението му.

В сложния живот на европейското общество любовните проблеми, както бе започнал да се досеща Арчър, явно не бяха толкова елементарни и не се поддаваха лесно на определяне. Богатият и безделен разкошен живот доста по-често създава подобни ситуации, когато вероятно могат да възникнат и такива, при които деликатната и сдържана по натура жена да бъде въвлечена от условията, а също и от беззащитността и самотата си, във връзка, абсолютно непростима от обществена гледна точка.

Щом се върна в къщи, Арчър прати бележка на графиня Оленска с молба да определи време, когато да я посети на следващия ден. Слугата бързо се върна с новината, че утре заранта тя заминавала да прекара неделния ден в Скайтърклиф у Ван дер Лайден, но днес следобед щял да я завари сама у дома й. Тя му бе писала на случайно листче без обръщение и без дата, но почеркът й бе твърд и изящен. Мисълта, че ще прекара уикенда в царственото усамотение на Скайтърклиф, му се стори забавна, но веднага осъзна, че именно там — по-бързо, отколкото навсякъде другаде — най-силно ще усети студа, излъчван от хората, които изпитват непримиримо отвращение към всичко „неприятно“.

Точно в седем Арчър се яви у мистър Летърблър, много доволен, че има претекст почти веднага след трапезата да се извини и да се махне. От поверените му книжа си бе изградил мнение по въпроса и никак не гореше от желание да го обсъжда с главния съдружник. Мистър Летърблър бе вдовец, затова двамата вечеряха в тъмна, занемарена стая, по чиито стени висяха пожълтели гравюри на „Смъртта на Чатъм“ и на „Коронацията на Наполеон“. На бюфета, между двете набраздени чекмедженца за ножове тип шератън, имаше гарафа с шато о брийон и гарафа със стар портвайн от избата на Лайнънг (подарък от клиент). Том Лайнънг бе разпродал портвайна година или две преди тайнствената си и позорна смърт в Сан Франциско — според общественото мнение доста по-малко унизително премеждие за семейството от разпродажбата на изба вино.

След леката супа от скариди бе сервирана риба с краставици, сетне млада варена пуйка с царевични палачинки, последва печена патица с желе от френско грозде и салата от целина с майонеза. Мистър Летърблър, чиято закуска се състоеше от чай със сандвич, вечеряше здравата и с вкус, като изискваше същото и от госта. Най-сетне целият ритуал бе приключен, покривката вдигната, пурите запалени и мистър Летърблър, като отмести чашата си с портвайн и обърна гръб към приятната топлина на разгорелите се въглища в камината, рече:

— Цялото семейство е против развода. И да ви кажа, прави са.

Арчър мигом се озова на срещуположната страна.

— Но защо, сър? Ако някога е съществувал случай…

— Има ли смисъл? Тя е тук, той там, разделени са от Атлантическия океан. Тя никога няма да види дори долар от парите си извън малкото, което той доброволно й е върнал — това е точно посочено в отвратителните им брачни договори. Според тамошните представи Оленски е постъпил великодушно — можел е изобщо да я остави без пукната пара.

Арчър бе наясно по въпроса и премълча.

— Доколкото разбирам, тя не придава значение на парите — продължи мистър Летърблър. — Защо тогава, както се изразяват роднините й, да се тика между шамарите?

Само преди час Арчър, докато отиваше у мистър Летърблър, напълно бе споделял гледната му точка, но когато този сигурен в себе си, охранен, егоистичен и до немай-къде безразличен към всичко старец я бе изразил с думи, в тях внезапно зазвуча фарисейският глас на обществото, заето само с грижата да се пази от неприятности.

— Струва ми се, че този въпрос трябва да реши тя самата.

— Хм, хм… А давате ли си сметка за възможните последици, ако реши да настоява за развод?

— Имате предвид заканата в писмото на мъжа й ли? Нима е от значение? Това е чисто и просто съвсем неопределено обвинение от страна на злобен мръсник.

— Да, но ако той предяви насрещен иск, това може да предизвика неприятни коментари.

— Неприятни коментари! — възкликна Арчър.

Мистър Летърблър го изгледа под въпросително вдигнатите си вежди и младият мъж, като разбираше, че всички опити да обоснове гледната си точка са безполезни, кимна в знак на съгласие с главния съдружник, който междувременно продължи:

— Разговорът винаги е неприятен. — И без да чака отговор, завърши: — Нали сте съгласен?

— Разбира се — каза Арчър.

— Значи мога да разчитам, и семейство Мингът също може да разчита, че ще се помъчите да я убедите да се откаже от намерението си?

— Не мога да поема никакви ангажименти, преди да се видя с графиня Оленска — колебливо отвърна Нюлънд.

— Не ви разбирам, мистър Арчър. Нима искате да се включите в семейство, заплашено от скандален бракоразводен процес?

— Не виждам какво общо има това с женитбата ми.

Мистър Летърблър остави върху масата чашата с портвайна и впери мрачен предупреждаващ поглед в младшия си съдружник.

Арчър разбра, че рискува да бъде лишен от получените пълномощия, и поради някаква необяснима причина тази перспектива никак не го зарадва. Щом са му натрапили тази поръчка, няма намерение да се отказва от нея, затова му стана ясно, че ако иска да премахне тази възможност, трябва да успокои лишения от въображение старец, който олицетворяваше юридическата съвест на семейство Мингът.

— Не се безпокойте, сър, няма да се обвързвам с никакви стъпки, без да се посъветвам с вас. Само исках да кажа, че предпочитам да не изразявам мнение, преди да съм изслушал госпожа Оленска.

Мистър Летърблър кимна одобрително при тази толкова прекалена предпазливост, напълно отговаряща на най-добрите нюйоркски традиции, и младият мъж, като си погледна часовника и се извини с делова среща, побърза да се оттегли.