Едит Уортън
Невинни години (21)

21.

Малката ярка полянка се отправяше като равна ивица към голямото ярко море.

Зелената трева бе грижливо обрамчена с алени мушката и колеус, а от шоколадовокафявите железни вази, наредени на равно разстояние покрай лъкатушната пътечка към морето, върху грижливо преметените пясъчни пътечки на гирлянди се спускаха къдрави петунии и пеларгонии.

На равно разстояние от скалистата урва и от квадратната дървена къща (също шоколадова на цвят, с изключение на железния покрив на верандата, боядисан на жълти и кафяви райета като сенник) на фона на храстите бяха поставени две огромни мишени. От другата страна на полянката, срещу мишените, беше опънат истински сенник, заобиколен от пейки и градински столове. Няколко дами с летни рокли и джентълмени в сиви рединготи и цилиндри бяха застанали на полянката или седяха по пейките. От време на време някоя стройна девойка с колосана муселинена рокля излизаше изпод навеса и пращаше стрела по една от мишените, а зрителите прекъсваха разговора си, за да преброят точките.

Нюлънд Арчър любопитно наблюдаваше тази сцена от верандата. От двете страни на боядисаните с лъскава боя стъпала върху яркожълти порцеланови поставки се кипреха сини порцеланови саксии. Във всяка имаше бодливо зелено растение, а покрай верандата се точеше широк бордюр от сини хортензии, обрамчени също с алени мушката. Зад гърба на Арчър през остъклените врати на гостната, през които току-що бе минал, зад развяващите се дантелени завеси блестеше лъснатият паркет с островчета от ниски меки столчета, облечени в басма, ниски кресла и масички, отрупани със сребърни джунджурийки.

Августовските състезания на нюпортския клуб по стрелба с лък винаги се провеждаха у Бъфърт. Този вид спорт, нямащ равен досега, ако не броим крикета, бе започнал да отстъпва пред тениса, макар че тази игра все още бе смятана за груба и неизящна, а най-добрата възможност да се изперчиш с новите си тоалети и с грациозни пози можеше да предостави успешно само стрелбата с лък.

Арчър изумено гледаше познатата картина. Странно, че животът си върви както преди, когато отношението му към него толкова се е променило. Именно в Нюпорт за пръв път бе осъзнал колко са големи тези промени. Миналата зима, откак с Мей се бяха настанили в новата зеленикавожълта къща с еркер и вестибюл в стил Помпей, той с облекчение бе потънал в обичайния ред на своята кантора, а завръщането към всекидневната дейност стана нещо като свързваща брънка с предишното му „аз“. Сетне дойде приятното вълнение от покупката на разкошния сив бегач за каляската на Мей (бяха й я подарили семейство Уелънд) и грижите, свързани с подредбата на новата библиотека, която въпреки съмненията и явното неодобрение на семейството му бе такава, за каквато бе мечтал: с тъмни щамповани тапети, с библиотечни шкафове стил „истлейк“, с обикновени матирани маси и уютни кресла. В клуб „Сенчъри“ отново срещна Уинсет, в „Никърбокър“ — светските младежи от своята среда; ако добавим и часовете, посветени на юридическите занимания, поканите за вечеря, домашни приеми, а понякога и посещенията в операта или в театъра — животът, в който се бе потопил, все още му се струваше нещо напълно естествено и неизбежно.

Ала Нюпорт символизираше бягство от задълженията в атмосферата на непресекващи забавления. Арчър се помъчи да убеди Мей да прекарат лятото на далечен остров в щата Мейн с твърде изразителното име Маунт Дейзърт^[1], където неколцина безумци от Бостън и Филаделфия бяха разпънали стан в „туземни“ котеджи и откъдето до Ню Йорк достигаха слухове за омайни диви пейзажи и диво, почти ловджийско съществуване сред гори и води.

Но семейство Уелънд винаги бе отсядало в Нюпорт, където притежаваше една от квадратните къщи на скалите; зет им не можа да измисли нито една убедителна причина защо той и Мей да не отидат с тях. Както твърде хапливо отбеляза мисис Уелънд, струвало ли си е Мей да се съсипва от мерене на летни тоалети в Париж, щом няма да има възможност да ги облече, а Арчър още не се бе научил да парира подобни аргументи.

Самата Мей изобщо не можеше да си обясни спонтанната му антипатия към толкова разумната и приятна лятна почивка. Тя напомни на мъжа си, че преди женитбата Нюпорт винаги му е харесвал, а тъй като това не подлежеше на съмнение, остана му само да отговори, че сега, когато ще бъдат там заедно, сигурно още повече ще му хареса. Но както бе застанал на верандата на Бъфърт и оглеждаше пъстрилото от ярки премени на полянката, със свито сърце почувства, че това никак не му харесва.

Разбира се, клетата Мей за нищо не беше виновна. Ако по време на сватбеното пътешествие им се бе случвало да се спречкат, сговорът веднага се възстановяваше, щом се върнеха към обичайните за Мей условия на живот. Арчър винаги бе предвиждал, че тя няма да излъже очакванията му, и се бе оказал прав. Също като повечето млади мъже, беше се оженил, защото бе срещнал твърде обаятелно момиче точно в момента, когато внезапно му бяха дотегнали безплодните любовни похождения, а Мей му се бе сторила олицетворение на спокойствието, постоянството, другарството и отрезвяващото съзнание за непреклонността на дълга.

По никакъв начин не би могъл да каже, че е сгрешил в избора си — Мей му бе дала всичко, каквото бе очаквал. Безспорно е ласкателно да е съпруг на една от най-красивите и ползващи се с успех млади жени в Ню Йорк, особено когато тя бе при това и най-милата и благоразумна съпруга, а Нюлънд Арчър винаги бе ценял подобни качества. Що се отнася до минутното безумие, обзело го тъкмо преди сватбата, бе си внушил, че е последният от несполучилите му експерименти. Мисълта, че в здрав разум е можел да мечтае за женитба с госпожа Оленска, му се струваше почти невероятна, затова графинята бе останала в паметта му просто като най-трогателния и печален призрак от върволицата видения от миналото.

Обаче толкова пъти се бе отдръпвал и отказвал от нещо, че в мозъка му се бе образувала еклива пустота и тъкмо затова вероятно разгорещената компания на полянката у Бъфърт му правеше неприятното впечатление на деца, лудуващи сред гробове.

До него прошумоляха фусти, от стъклената врата на гостната маркиза Менсън, както винаги в шарена премяна на фестончета, с увиснала шапка от италианска слама, бинтована към главата с избеляло газено шалче, а над необятните поля на шапката нелепо стърчеше миниатюрно чадърче от черно кадифе с резбована костена дръжка.

— Скъпи ми Нюлънд, представа си нямах, че вие с Мей сте тук! Вчера ли сте пристигнали? Да, да, разбира се… работа… работа… служебни задължения… Разбирам. Мнозина съпрузи могат да идват само през уикенда. — Тя отпусна глава настрани и морно се загледа в него, леко примижала. — Но бракът е жертва от край до край, винаги напомням това на милата Елен…

Сърцето на Арчър, както веднъж вече се бе случвало, странно трепна и спря, сякаш затръшна врата между него и външния свят, но този път паузата бе явно съвсем кратка, защото веднага чу как Медора отговаря на въпроса, който все пак бе успял да изрази с думи.

— Не, не живея тук, а у Бланкър в тяхното приятно уединение в Портсмут. Тази заран Бъфърт любезно прати прочутите си коне, за да мога поне с едно око да зърна гостите на Реджина, но вечерта се връщам към селския живот. Тези мили чудаци Бланкър са наели обикновена стара ферма в Портсмут и събират видни личности на гости… — Прегърбила се под спасителната широкопола шапка, тя допълни леко поруменяла: — Тази седмица доктор Карвър организира у тях сеанси на „Вътрешната мисъл“. Какъв контраст с тази весела картина на светски наслади, но нали винаги съм живяла с контрасти! За мен скуката значи смърт. Винаги казвам на Елен: „Пази се от скуката, тя е майка на всички смъртни грехове!“ Но клетото ми момиченце сега изживява период на екзалтация, на отвращение към света. Сигурно знаете, че отхвърли всички покани да прекара лятото в Нюпорт, дори у баба си Мингът. Ще повярвате ли, едва можах да я придумам да дойде с мен у Бланкър. Животът, който води, е убийствен, противоестествен. Ах, ако ме беше послушала, когато още бе възможно… когато вратата бе още отворена… Но дали да не погледаме този увлекателен турнир? Казват, че вашата Мей е от претендентките за наградата?

По полянката срещу тях вървеше Бъфърт, висок, едър, с твърде тесен редингот, с орхидея от оранжерията си в петлицата. Арчър не беше го виждал около два месеца и бе изумен от промяната в него. При ярката лятна светлина си личеше, че моравото му лице е подпухнало и провиснало и ако не бе навикът му да се движи изправен, с вдигнати рамене, би изглеждал като преял наконтен старец.

За Бъфърт се приказваше какво ли не. През пролетта бил заминал на продължително пътуване до Индия с новата си парна яхта, при това се говореше, че където и да пуснел котва, винаги се появявал в компанията на личност, силно напомняща за мис Фани Ринг. Яхтата от клайдската корабостроителница с бани с плочки и тем подобен нечуван разкош му излязла половин милион, както се чуваше, а бисерната огърлица, която след завръщането си подарил на жена си, била невиждано великолепна, както е редно за подобни изкупителни пожертвования. Богатството на Бъфърт бе достатъчно голямо и можеше да си позволи подобни разноски, но тревожните слухове не заглъхваха, при което не само на Пето авеню, но и на Уолстрийт. Едни приказваха, че бил играл несполучливо с железопътни акции, други — че една от най-ненаситните представителки на най-старата професия му измъква парите, ала при всеки намек за надвиснал банкрут Бъфърт неизменно отговаряше с поредно безумно начинание — построи нови оранжерии за орхидеи, купи си нов бегач, нови картини от Мейсоние или Кабанел за картинната си галерия.

Той се приближи до маркизата и Нюлънд с обичайната си полуиронична усмивка.

— Хелоу, Медора! Как са конете? Четирийсет минути, нали? Е, не е лошо, при това нали трябваше да ви пазим нервите.

Щом стисна ръка на Арчър, обърна се да тръгне заедно с тях и като се приближи до мисис Менсън от другата страна, полугласно й рече нещо, което спътникът им не дочу.

Маркизата му отговори с една от екстравагантните си чужбински гримаси и с думите „Que voulez-vous?“^[2], при което бръчката между веждите на Бъфърт задълба още повече, но щом погледна Арчър, изобрази доста близко подобие на одобрителна усмивка и рече:

— Знаете ли, струва ми се, вашата Мей ще получи първата награда.

— О, в такъв случай наградата ще остане в нашия род — бръмна Медора и веднага се озоваха до сенника, където ги посрещна мисис Бъфърт с моминския си облик в мъгла от розово–люляков муселин и развяващи се воали.

Мей Уелънд тъкмо в тази минута излезе изпод сенника. С бяла рокля, препасана със светлозелена лента, с венец от бръшлян на шапката, изпълнена със студено достойнство като Диана, тя бе съвсем същата като в дена на годежа им на бала у Бъфърт. Сякаш оттогава в очите й не се бе мярнала нито една мисъл, а в сърцето й — ни едно чувство, и макар че мъжът й знаеше, че нито едното, нито другото й е чуждо, още веднъж се учуди как житейският опит не оставя дори най-малка следа върху нея.

Хванала лъка и стрелите, тя се спря на полянката пред варосаната черта, вдигна лъка до рамото си и се прицели. Позата й бе изпълнена с такава класическа грация, че през тълпата премина одобрителен възглас, а Арчър бе обзет от гордостта на собственик, толкова често внушаваща му измамното чувство на удовлетворение. Съперничките на Мей — мисис Реджи Чийвърс, сестрите Мери и китката розови девойки от рода Торли, Дегонет и Мингът — развълнувано пристъпваха зад нея, свели очарователни тъмнокоси и златисти главици над таблицата с точките, докато разнообразните бледи нюанси на муселина и на венчетата върху шапките им се преливаха с цветовете на дъгата. Те всички бяха миловидни, всички блестяха с чара на младостта, но нито една не притежаваше лекотата на нимфа, с която жена му, напрягайки мускули и мръщейки се от прекомерното щастие, от все сърце се стремеше към спортна победа.

— Боже милостиви — чу Арчър гласа на Лоурънс Лефъртс, — никоя от тях не може така да държи лъка — на което Бъфърт възрази:

— Да, но това е единствената мишена, която е способна да улучи.

Арчър бе обзет от лудешки гняв. Презрителното признание за „почтеността“ на Мей от страна на домакина на пръв поглед би могло само да поласкае съпруга. Щом някой заблуден тип смята жена ви за непривлекателна, това само още веднъж подчертава нейната почтеност, и въпреки това думите на Бъфърт парнаха сърцето на Нюлънд. Ами ако „почтеността“, въздигната до крайна степен, е само завеса, зад която се крие пустота? Когато гледаше как пламналата Мей, за последен път изпратила стрелата точно в центъра, спокойно се завръща под сенника, той имаше чувството, че нито веднъж досега не бе успял да вдигне тази завеса.

Мей приемаше поздравленията на съперничките си и на останалите гости с непосредствеността, увенчаваща нейните качества. Никой не завиждаше на успехите й, защото умееше да внуши съзнанието, че настроението й би останало също толкова безоблачно и в случай на несполука. Но когато очите й срещнаха погледа на мъжа й, тя грейна от радостта, която прочете върху лицето му.

Плетената каляска на мисис Уелънд ги очакваше и те поеха на път заедно с всички останали коли. Мей караше понитата, а Нюлънд седеше до нея.

Вечерното слънце още се бавеше над ярките полянки и храстите, по Белвю авеню се движеха в две редици виктории, догкарти, ландо и визави, връщайки се след всекидневната разходка преди вечеря по Океанския булевард.

— Хайде да навестим баба — неочаквано предложи Мей. — Иска ми се аз да й кажа, че спечелих първата награда. Има още куп време до вечеря.

Арчър се съгласи и каляската пое по авеню Нерънгансет, пресече Спринг стрийт и се насочи към хълмистия пущинак. В тази далечна от модата местност Екатерина Велика с вечната си стиснатост и безразличие към общоприетите обичаи още на младини си бе построила на малко парцелче евтина земя над залива нещо като френски замък с многобройни островърхи покриви и напречни греди. Ниските му веранди, скрити сред дебрите дъбове лилипути, гледаха към осеяния с острови залив. Входната алея лъкатушеше между железни елени и стъклени кълба по лехите с мушката и водеше към главния вход под раирания сенник, лакираната орехова врата се отваряше към тесния коридор с ръчно изработен паркет от черни звезди върху жълт фон. От този коридор се влизаше в четири малки стаи с кадифени тапети, с тавани, изрисувани от художник италианец с всички обитатели на Олимп. Когато тежкото бреме на плътта се стовари върху мисис Мингът, тя уреди в едната от тези стаи спалнята си, а в съседната си прекарваше дните, като се разполагаше в огромно кресло между отворената врата и прозореца и непрестанно си вееше с ветрилото от палмови листа. Впрочем необятният й бюст се издаваше толкова напред, че въздухът, раздвижван от ветрилото, разлюляваше само ресните на покривките върху ръчките на креслото.

Тъй като старата Кетрин бе помогнала на Арчър да ускори сватбата, тя се държеше сърдечно с него, както обикновено се отнасяме с хората, на които сме имали случай да окажем услуга. Той я бе убедил, че причина за нетърпението му е безумна любов, и тъй като бе пламенна привърженичка на импулсивните пориви (стига да не са съпроводени с харчене на пари), тя винаги го посрещаше съзаклятнически със закачливо пламъче в очите и с градушка от намеци, за щастие напълно недостъпни за Мей.

Мисис Мингът любопитно огледа и много одобри стрелата с диамантено връхче, която забодоха върху гърдите на Мей в края на състезанието, и отбеляза, че по нейно време биха се ограничили с изкусно изработена брошка, но Бъфърт безспорно проявява вкус и широта.

— Това е истинска семейна скъпоценност, миличка — усмихнато отбеляза старицата. — Трябва да я оставиш един ден на голямата си дъщеря. — Като ощипа Мей за ръката, тя я загледа как пламва в руменина. — Хайде, какво толкова казах? Няма ли да ви се родят дъщери, нима само момчета? О, Господи! Погледнете я само как се изчервява! Дори и толкова ли не мога да кажа? Боже милостиви, когато моите деца настояват да съм замажела всичките тези богове и богини на тавана, винаги им отговарям: слава богу, че имам компания, която от нищо не се трогва!

Арчър избухна в смях, Мей, изчервена до корените на косата, последва примера му.

— Разкажете ми сега подробно за празника, защото от тази смахната Медора не мога да измъкна дори една разумна дума — продължи прародителката.

— От леля Медора ли? А аз си мислех, че се е върнала в Портсмут! — възкликна Мей.

— Да — невъзмутимо отвърна старицата. — Но най-напред трябва да се отбие тук за Елен. Впрочем, вие не знаете, че Елен ми дойде на гости за един ден. Колко глупаво, че не иска да прекара тук цялото лято. Впрочем, още преди петдесет години престанах да споря с младите. Елен, Елен! — с остър старчески глас извика тя, като се силеше да се наведе напред, за да види полянката зад верандата.

Никой не отговори и мисис Мингът нетърпеливо тропна с бастуна по лъскавия паркет. Явилата се на призива слугиня мулатка с шарен тюрбан каза на господарката си, че видяла как „мис Елен“ се спуснала по пътечката към брега, затова старицата се обърна към Арчър:

— Бъдете послушен, идете да я повикате, а тази очарователна дама да ми опише празника — каза тя и Арчър се надигна като насън.

През тази година и половина, изминала от последната му среща с графиня Оленска, нито веднъж не бе чул името й и дори не знаеше какви са основните събития в живота й. Известно му бе, че прекарала миналото лято в Нюпорт, където постоянно се движела из великосветските среди, но есента внезапно дала под наем „изумителната къща“, която Бъфърт с толкова усилия й бе намерил, и решила да живее във Вашингтон. През зимата бе дочул, че (както винаги се говори за хубавите жени във Вашингтон) блестяла в „изисканите дипломатически среди“, които трябвало да запълнят липсата на внимание към светските развлечения от страна на правителството. Бе слушал тези разкази и всевъзможните противоречиви мнения за външността й, за нейните разговори и мнения, за приятелите й с отчуждеността, с която се слушат спомени за отдавна починал човек, и само в мига, когато Медора неочаквано бе произнесла името й на състезанието по стрелба с лък, Елен Оленска отново бе оживяла за него. Глупавото бъбрене на маркизата бе пробудило във въображението му картината на малката, осветена от огъня камина в гостната и тропотът на колелата на идващата по празната улица карета.

Пътечката, спускаща се към брега, се виеше по стръмния склон, на който се бе залепила къщата, и стигаше до обрамчената от плачещи върби пътека над водата. През листака се съзираше фарът Лайм Рок с бялата кула и миниатюрната къщичка, в която прославената му пазачка Ида Луис доживяваше последните си години. По-нататък се виждаше плоският бряг на Козия остров и уродливите комини на разположената там държавна фабрика, а още по-нататък златисто трепкащият залив се точеше на север към обрасналия с дъбове лилипути остров Прюдънс и към бреговете на Кънаникът, едва провиждащи се в предзалезната омара.

Засенчената от върбите пътека водеше към тесни дървени кейчета с беседка във формата на пагода, а в пагодата, облегната на перилата, бе застанала гърбом към склона някаква жена. Арчър спря, сякаш се пробуди. Този призрак от миналото бе мечта, а в къщата на високия склон го очакваше реалната действителност — запрегнатата с понита каляска на мисис Уелънд пред входа, седналата под безсрамните олимпийци Мей в тръпнещото сияние на скрити надежди, вилата на семейство Уелънд в другия край на Белвю авеню и най-сетне — самият мистър Уелънд, който вече се е преоблякъл за вечеря и с часовник в ръка снове напред-назад по гостната, пламнал от нетърпението на човек, страдащ от диспепсия, нали това бе една от къщите, където винаги със сигурност се знае какво става всеки час.

„Кой съм аз? Зет…“ — помисли си Арчър.

Фигурата до перилата на беседката не помръдваше. Младият мъж дълго стоя посред склона, загледан в залива, по който сновяха платноходки, разхождащи се яхти, рибарски съдове и шумни буксири, влачещи черни шлепове с въглища. Дамата в беседката сякаш също бе потънала в гледката. Зад сивите стени на Форт Адамс на хиляди огнени късчета блестеше закъснелият залез, пламъкът му внезапно оцвети платната на едномачтовата лодка, която излизаше от пролива между брега и Лайм Рок. Загледан в този пейзаж, Арчър си спомни сцената от „Шогрен“ и Монтегю, вдигащ до устните си панделката на Ада Диас, която дори не знаеше, че той е в стаята.

„Тя не знае… не се досеща. Нима и аз също не бих почувствал, ако се бе приближила до мен незабелязано? — помисли той и внезапно си рече: — Ако не се обърне, докато тази платноходка отмине фара на Лайм Рок, ще се върна.“

Лодката се плъзгаше бавно по вълните на отлива. Тя се приближи до Лайм Рок, закри къщичката на Ида Луис и мина покрай кулата, в която бе сигналният фенер. Арчър дочака минутата, когато между скалистия остров и кърмата на лодката блесна широка ивица вода, ала фигурата в беседката не се помръдна.

Обърна се и закрачи нагоре по склона.

— Колко жалко, че не намери Елен, с удоволствие бих се срещнала с нея — каза Мей, когато потеглиха към къщи сред вечерния здрач. — Но изглежда й е все едно, тя толкова се е променила…

— Променила ли се е? — с безразличен глас повтори Арчър, без да сваля очи от понитата, които непрестанно предяха с уши.

— Искам да кажа, че е станала равнодушна към приятелите си, остави Ню Йорк, дома си и си прекарва времето сред толкова странни хора. Представи си колко ли й е неприятно у Бланкър! Тя казва, че била удържала Медора да не върши глупости — пречела й да се омъжи за долен човек. Но понякога ми се струва, че просто с нас винаги й е било скучно.

Арчър не отговори нищо и тя с коравосърдечна нотка, каквато преди никога не беше забелязвал в чистия й, искрен глас, продължи:

— И все пак ми се струва, че щеше да е доста по-щастлива при мъжа си…

— О, sancta simplicitas^[3] — засмя се Арчър и в отговор на учудения поглед на жена си допълни: — Досега не бях чувал толкова жестоки думи от теб.

— Жестоки ли?

— Да. Казват, че гледката как се гърчат грешниците била най-обичната за ангелите, но дори и те едва ли смятат, че хората са доста по-щастливи в ада.

— В такъв случай си заслужава да съжаляваме, че се е омъжила в чужбина — избъбри Мей със същия безгрижен тон, с който майка й винаги откликваше на чудачествата на мистър Уелънд, и Арчър почувства, че меко са го преместили в групата на неразумните съпрузи.

Свърнаха от Белвю авеню и през вратата, чиито обли стълбове бяха увенчани от железни фенери, влязоха във владенията на Уелънд. Прозорците на вилата вече светеха и когато каляската спря, Арчър видя тъста си — също както си го бе представил, той сновеше напред-назад по гостната с часовник в ръка и със страдалчески израз, който, както отдавна се бе убедил, бе доста по-въздействащ от всякакъв скандал.

Щом влезе в преддверието след жена си, младият мъж внезапно усети, че настроението му по някакъв необясним начин рязко се е променило. В разкоша на къщата на Уелънд, в гъстата атмосфера, наситена с дребнави правила и забрани, имаше нещо, което му действаше като наркотик. Дебелите килими, внимателните слуги, вечно напомнящото за хода на времето тиктакане на дисциплинираните часовници, вечно обновяващата се купчинка визитни картички и покани върху масичката в преддверието, дългата върволица тиранични празни грижи, свързващи единия час със следващия и всеки член на семейството с всички останали — от всичко това едно по-неподредено и благополучно съществуване би започнало да изглежда опасно и нереално. Но сега нереална и безсмислена бе станала къщата на Уелънд и животът, който трябваше да води в нея, а кратката сценка на брега, когато нерешително бе стоял посред склона, му бе близка като кръвта, пулсираща във вените му.

Цяла нощ лежа с отворени очи до Мей в голямата спалня, тапицирана с басма, гледа как полегатият лъч лунна светлина се движи бавно по килима и мисли за Елен Оленска, която конете на Бъфърт връщат в къщи по примигващите брегове на залива.