Едит Уортън
Невинни години (32)

32.

— В двореца Тюйлери — изрече мистър Сайлъртън Джексън, усмихнат на спомените си, — в двореца Тюйлери се гледало през пръсти на тези неща.

Разговорът се водеше в трапезарията от черен орех в къщата на Ван дер Лайден на Медисън авеню на другия ден след посещението на Нюлънд Арчър в музея Метрополитен. Мистър и мисис Ван дер Лайден бяха пристигнали в града за няколко дни от Скайтърклиф, където панически бяха избягали след вестта за фалита на Бъфърт. Бяха ги уведомили, че смущението, обзело обществото в резултат на тази печална история, по-категорично от всеки друг път изисква присъствието им в града. Това бе едно от събитията, при които според израза на мисис Арчър „техен дълг пред обществото“ бе да се появят в операта и дори да разтворят вратите на дома си.

— Не бива да се допуска личности като мисис Ламюел Стрейзърс да си въобразяват, че могат да заемат мястото на Реджина, скъпа Луиз. Именно в такива моменти парвенютата се мъчат да се промушат в обществото. Онази зима, когато мисис Стрейзърс за първи път се появи в Ню Йорк, имаше епидемия от шарка и мъжете тихомълком отскачаха при нея, докато жените им седяха при болните деца. Вие и вашият мил Хенри, Луиз, както винаги трябва да посрещнете удара.

Мистър и мисис Ван дер Лайден не можеха да останат глухи към този призив и без всякакво желание, но самоотвержено пристигнаха в града, свалиха калъфите от мебелите и разпратиха покани за две официални вечери и за един прием.

Вечерта, за която става дума, бяха поканили Сайлъртън Джексън, мисис Арчър и Нюлънд с жена си да ги придружат в операта, където за пръв път през този сезон се изпълняваше „Фауст“. В къщата на Ван дер Лайден нищо не се извършваше без церемонии и макар че гостите бяха само четирима, трапезата бе сложена точно в седем, за да бъдат сервирани всички ястия без бързане; преди джентълмените да запалят пурите си.

Арчър не бе виждал жена си от предишната вечер. Бе тръгнал за кантората рано, където бе потънал в безброй незначителни неща. През деня неочаквано го бе забавил един от главните съдружници, поради което се прибра в къщи толкова късно, че Мей, без да го дочака, бе заминала за Ван дер Лайден сама и бе върнала каретата да докара и него.

Сега на фона на скайтърклифските карамфили и масивните прибори тя му се стори бледа и отпусната, ала очите й блестяха и преувеличено оживено участваше в общия разговор.

Този разговор, предизвикал горната любима забележка на мистър Сайлъртън Джексън, бе подхванат (съвсем умишлено, както си помисли Арчър) от самата домакиня. Фалитът на Бъфърт или по-точно, държанието на Бъфърт след фалита, все още бе неизчерпаема тема за този светски моралист и когато по подобаващ начин бе анализирано и осъдено, мисис Ван дер Лайден обърна проницателния си поглед към Мей Арчър.

— До мен достигнаха слухове, че уж каретата на баба ви Мингът била забелязана пред входа на мисис Бъфърт. Възможно ли е това, мила? — Достойно за отбелязване беше, че не назоваваше вече престъпничката по име.

Мей пламна, а мисис Арчър припряно се намеси:

— Дори да е истина, сигурна съм, че мисис Мингът не е знаела нищо.

— Така ли мислите?… — Мисис Ван дер Лайден млъкна, въздъхна и погледна мъжа си.

— Имам чувството, че госпожа Оленска е била тласната към подобна прибързана постъпка от доброто си сърце — каза мистър Ван дер Лайден.

— Или от симпатиите си към ексцентричните хора — сухо се намеси мисис Арчър, вперила невинен поглед в очите на сина си.

— Не бих искала да мисля така за госпожа Оленска — заяви мисис Ван дер Лайден, а мисис Арчър прошепна:

— Ах, скъпа… и то след като два пъти я поканихте в Скайтърклиф!

Тъкмо тогава мистър Джексън, възползвал се от удобния случай, вметна любимата си забележка:

— В кралския двор в Тюйлери — повтори той, щом видя, че погледите на компанията изчаквателно са обърнати към него — в някои отношения не са се придържали към особено строги правила и ако попитате как Морни се снабдява с пари… или кой плаща дълговете на някои придворни хубавици…

— Надявам се, драги Сайлъртън, че не ни предлагате да последваме техния пример — кротко отряза мисис Арчър.

— Никога нищо не предлагам — невъзмутимо възрази мистър Джексън. — Но чуждестранното възпитание на госпожа Оленска може да е повлияло върху нейната взискателност…

— Ах! — въздъхнаха двете по-възрастни дами.

— Но да държи каретата на баба си пред вратата на фалирал човек!… — възмути се мистър Ван дер Лайден, а Арчър си помисли, че явно съжалява за кошниците с карамфили, които бе изпращал в малката къща на 23-а улица.

— Е, да, винаги съм казвала, че гледа на нещата по доста различен начин — направи извод мисис Арчър.

Лицето на Мей пламна като божур. Тя погледна мъжа си през масата и притеснено избъбри:

— Сигурна съм, че Елен е действала, водена от добри подбуди.

— Непредвидливите хора често действат от най-добри подбуди — заяви мисис Арчър, сякаш подобно нещо едва ли би послужило дори отчасти като оправдание, а мисис Ван дер Лайден промърмори:

— Поне да се беше посъветвала с някого…

— Ах, тъкмо това никога не прави! — възкликна мисис Арчър.

Тогава мистър Ван дер Лайден погледна жена си, която леко кимна на мисис Арчър и блестящите шлейфове на трите дами се изгубиха зад вратата, а джентълмените междувременно запалиха пурите си. През вечерите, когато предстоеше да отидат на опера, мистър Ван дер Лайден предлагаше скъсени пури, но толкова хубави, че караха гостите да съжаляват за непоколебимата му точност.

След първото действие Арчър остави спътниците си и отиде в клубната ложа. Застанал зад гърбовете на многобройните Чийвърс, Мингът и Рашуърт, той видя същата картина, която бе наблюдавал преди две години, вечерта, когато за пръв път срещна графиня Оленска. Дори се мярна надеждата, че ей сега ще я зърне в ложата на старата мисис Мингът, но тя бе все така празна и той остана неподвижен, без да сваля очи от нея, докато не чу звучното сопрано на госпожа Нилсън: „Обича ме, не ме обича…“

Арчър се обърна към сцената, където върху познатия фон от гигантски рози и парцалчета за почистване на пера във вид на гигантски теменуги все същата висока блондинка всеки миг бе готова да стане жертва на все същия дребен брюнет съблазнител.

Щом откъсна очи от сцената, погледът му се плъзна към центъра на подковата, където между двете по-възрастни дами бе седнала Мей — също както през онази незабравима вечер между мисис Лауъл Мингът и своята „чуждестранна братовчедка“. Както и тогава, беше в бяло и Арчър, който до този момент не бе обърнал внимание на тоалета й, сега позна белия със сини гарнитури атлаз и старинните дантели на венчалната й рокля.

Според обичая на стария Ню Йорк младите жени се появяваха в тази скъпа премяна година или две след сватбата; той знаеше, че майка му пази сватбената си рокля, увита в цигарена хартия, с надеждата някой ден Джейни да я облече, макар че горката му сестра бе достигнала вече възрастта, когато перленосивият поплин и сватбата без шаферки биха били „по-уместни“.

Внезапно Арчър осъзна, че откакто се бяха върнали от Европа, Мей рядко бе обличала сватбената си рокля и учуден от факта, че тъкмо сега се бе появила с нея, неволно започна да сравнява външността й с външността на девойката, която бе гледал с толкова блажени предчувствия преди две години.

Макар че Мей бе напълняла съвсем незабележимо — неизменната склонност на жените, стройни като антични богини, — спортната й стойка и момински ясният израз на лицето й си бяха останали непроменени и ако не беше отпуснатият й вид, появил се напоследък, тя би била точно копие на девойката, която си играеше с букета момини сълзи в деня, когато годежът им бе разгласен. Това сякаш още веднъж пробуди състраданието му — подобна невинност бе трогателна като доверчива детска прегръдка. Сетне си спомни за пламенното великодушие, криещо се под това безоблачно спокойствие. Спомни си и разбиращия поглед, с който бе посрещнала настойчивата му молба да известят за годежа си на бала у Бъфърт, чу гласа й, произнасящ в градината на испанската мисия: „Как ще бъда щастлива, ако причинявам някому болка или обида!“ и го обзе неудържимото желание да й каже истината, да призове великодушието й и да я помоли за свободата си, от която тогава се бе отказал.

Нюлънд Арчър бе сдържан и уравновесен млад мъж. Да спазва законите на своя мъничък свят, за него бе втора природа. Мисълта да извърши някоя мелодраматична или екстравагантна постъпка, към която мистър Ван дер Лайден би се отнесъл неодобрително, а клубната ложа би укорила като „лош вкус“, му бе дълбоко неприятна. Ала клубната ложа, мистър Ван дер Лайден и всичко, което от толкова време го обгръщаше в топлата обвивка на навика, внезапно престана да съществува за него. Той премина по полукръглия коридор до задната част на театъра и отвори вратата на ложата на мисис Ван дер Лайден така, сякаш бе врата към неизвестността.

— M’ama! — тържествуващо пропя Маргарита, а седящите в ложата учудено изгледаха Арчър. С появата си той бе нарушил едно от правилата на своя кръг, което забраняваше да се влиза или да се излиза от ложа по време на ария.

Като се промъкна между мистър Ван дер Лайден и Сайлъртън Джексън, той се наведе над жена си.

— Ужасно ме заболя главата. Хайде да си вървим, но не казвай на никого, нали може? — прошепна той.

Мей му хвърли загрижен поглед, прошепна нещо на майка си, която съчувствено закима, извини се на мисис Вандер Лайден и стана точно в минутата, когато Маргарита падна в прегръдките на Фауст. Докато й подаваше мантото, Арчър забеляза, че по-възрастните дами си разменят многозначителни усмивки.

В каретата Мей плахо отпусна длан върху ръката му.

— Колко жалко, че не се чувстваш добре. Сигурно пак си се преуморил в кантората.

— Не, не, не е там работата… Нали няма да ти преча, ако отворя прозореца? — притеснено промърмори той, като свали стъклото от своята страна. Докато си подаваше главата навън, усети, че жена му е вперила в него изпитателен недоумяващ поглед, затова не откъсваше очи от преминаващите край тях къщи.

Докато слизаше, Мей закачи шлайфа си за стъпалото на каретата и едва не падна.

— Удари ли се? — попита той, като й подаваше ръка.

— Не, но горката ми рокля, погледни как я скъсах! — възкликна тя, наведе се и като вдигна изцапания шлейф, влезе след Арчър в преддверието. Слугите не ги очакваха толкова рано и затова гореше само газовата лампа на горната площадка.

Арчър се качи по стълбището, запали лампата и доближи кибритената клечка до аплиците от двете страни на камината. Пердетата бяха спуснати и топлата уютна стая го изненада неприятно като познато лице, което виждаш на път за тайна среща.

Забеляза, че Мей е много бледа и предложи да й донесе коняк.

— Не, не! — възкликна тя и пламна цялата, докато си събличаше палтото. — Може би ще е най-добре веднага да си легнеш? — допълни тя, като забеляза, че отваря сребърната табакера на масичката и вади цигара.

Арчър хвърли цигарата и се запъти към обичайното си място до камината.

— Не, главата не ме боли чак толкова. — Той млъкна. — Освен това трябва да ти кажа нещо… нещо много важно, при това трябва да ти го кажа още сега.

Тя се отпусна в креслото и при тези думи вдигна глава.

— Слушам те, мили — изрече толкова нежно, че дори го изненада с пълното спокойствие, с което посреща необичайния му увод.

— Мей… — подхвана той, като спря на няколко крачки от креслото й и се загледа в нея така, сякаш малкото разстояние, което ги делеше, бе бездънна пропаст. Гласът му прозвуча тревожно в уютната тишина на стаята и той повтори: — Трябва да ти кажа нещо… за мен…

Тя остана безмълвна, без да помръдне, и дори ресниците й бяха неподвижни. Лицето й, бледо както и досега, изразяваше странно спокойствие, почерпено сякаш от някакъв тайнствен външен извор.

Арчър потисна баналните самообвинения, готови да излетят от устата му. Реши да изложи въпроса просто и ясно, без излишните взаимни упреци и извинения.

— Госпожа Оленска… — подхвана той, но щом чу това име, жена му вдигна ръка, сякаш искаше да го възпре. При това светлината на газовата лампа заискри върху златния й венчален пръстен.

— Защо трябва да говорим днес за Елен? — попита тя, като малко недоволно изду устни.

— Защото трябваше да ти кажа това по-рано.

Лицето й остана спокойно.

— Наистина ли си заслужава, мили? Зная, понякога бях несправедлива към нея… Сигурно не само аз, а изобщо всички ние. Ти естествено я разбираше по-добре от нас, винаги си се държал добре с нея. Но има ли значение, щом всичко вече е приключило?

Арчър смаяно изгледа жена си. Нима оковалото го чувство за нереалност се бе предало и на нея?

— Приключило ли?… Какво значи това? — със запъване избъбри той.

Мей го гледаше все така с ясните си очи.

— Как какво? Нима не знаеш, че тя скоро се връща в Европа и че баба одобрява това, разбира я и е заповядала така да уредят всичките й финансови въпроси, че да бъде независима от съпруга си…

Тя млъкна и Арчър, стиснал конвулсивно ръба на каминната плоча и облегнат на нея, за да не падне, напразно се мъчеше да придаде същата устойчивост на вихъра от мисли в главата си.

— Предполагах — все така монотонно продължи жена му, — че си се забавил толкова в кантората именно заради тези неща. Май всичко е било решено тази сутрин. — Тя сведе очи под невиждащия му поглед и лицето й отново пламна за миг.

Разбра, че погледът му вероятно е непоносим, извърна се и като подпря лакти на каминната полица, закри лицето си с ръце. В ушите му нещо бясно блъскаше и бучеше. Не можеше да разбере дали кръвта му пулсира, или чува тракането на часовника на камината.

Мей остана да седи, без да помръдне, без да каже нито дума, докато часовникът бавно отброи пет минути. Къс въглища падна върху решетката на камината и като чу, че тя стана и го върна обратно, Арчър най-сетне извърна лицето си към нея.

— Не може да бъде! — възкликна той.

— Защо да не може?

— Откъде знаеш… това, което сега ми каза?

— Видях се вчера с Елен, споменах ти, че я срещнах у баба.

— Но нали тогава не ти е казала такова нещо?

— Не, тази сутрин получих бележка от нея. Искаш ли да я прочетеш?

Понечи да отговори, но бе изгубил гласа си. Мей излезе от стаята и почти веднага се върна.

— Мислех, че знаеш — рече просто тя.

Остави листчето върху масичката и Арчър протегна ръка да го вземе. Писмото бе съвсем кратко.

„Скъпа Мей, успях най-сетне да обясня на баба, че гостуването ми при нея може да бъде единствено гостуване, и тя както винаги се показа щедра и великодушна. Сега разбира, че ако се върна в Европа, ще трябва да живея сама или с леля Медора, която ще дойде с мен. Бързам да се прибера във Вашингтон, за да си стегна багажа, и следващата седмица отплаваме. Трябва да бъдеш много добра с баба, когато замина — също както винаги си била добра с мен.

Елен.

Ако някой от приятелите пожелае да ме разубеди, моля, предай на всички, че ще бъде напълно безсмислено.“

Арчър препрочете два или три пъти бележката, сетне я хвърли и избухна в смях.

От звука на собствения му смях го побиха тръпки. Спомни си нощната уплаха на Джейни, когато се бе изненадала от необяснимата му веселост поради телеграмата на Мей, с която го известяваше, че е съгласна да ускорят сватбата.

— Защо ти е писала това? — попита той, като с грамадно усилие овладя смеха си.

Мей отговори на въпроса с несъкрушимата си прямота.

— Сигурно защото вчера обсъдихме всичко…

— Какво сте обсъдили?

— Казах й, че сигурно съм била несправедлива към нея… че невинаги съм разбирала колко й е било трудно тук, сама сред толкова много хора, нищо, че са роднини, но все пак са чужди хора, които смятат, че имат правото да я корят, макар невинаги да са били наясно… — Тя млъкна. — Зная, че ти беше единственият приятел, на когото винаги можеше да разчита, и исках да й кажа, че двамата сме единодушни… във всички свои чувства.

Тя се поколеба, сякаш очакваше той да каже нещо, сетне полека добави:

— Тя разбра защо ми се наложи да й кажа това. Мисля, че поначало разбира всичко.

Тя се приближи до Арчър и като хвана ледената му ръка, поривисто я притисна до бузата си.

— И мен ме заболя главата — лека нощ, мили — рече тя и се запъти към вратата, а зад нея се влачеше скъсаният и изкалян шлейф на венчалната й рокля.