Едит Уортън
Невинни години (17)

17.

— Твоята братовчедка графинята посети мама, когато ти замина — заяви Джейни на брат си вечерта след завръщането му.

Младият мъж, който вечеряше в къщи с майка си и сестра си, вдигна учудено очи и забеляза, че мисис Арчър се е взряла демонстративно в чинията си. Макар да се бе оттеглила от обществото, мисис Арчър не смяташе, че поради това светът трябва да я забрави, затова Нюлънд си даде сметка, че учудването му от посещението на графиня Оленска доста я ядосва.

— Беше с черна кадифена полонеза с копчета от черен кехлибар и мъничък маншон от маймунска кожа; никога досега не бях я виждала толкова изискано облечена — продължи Джейни. — Дойде сама, в неделя през деня, за щастие камината в гостната бе запалена. Беше с калъфче за визитни картички по новата мода. Каза, че искала да се запознае с нас, понеже си й сторил толкова добрини.

— Госпожа Оленска винаги говори така за приятелите си — засмя се Нюлънд. — Радва се, че отново е сред близките си.

— Да, и тя каза същото — отбеляза мисис Арчър. — Струва ми се, че тук й е приятно.

— Надявам се да ви е харесала, мамо.

Мисис Арчър сви устни.

— Наистина се мъчи на всички да направи добро впечатление, дори когато е на гости на бабичка.

— Мама не я смята за простодушна — намеси се Джейни, като погледна бързо брат си.

— Нали съм със старомодни представи, моят идеал е нашата мила Мей — възрази мисис Арчър.

— Да, двете никак не си приличат — съгласи се той.

В Сейнт Огъстин дадоха куп поръчки на Арчър за мисис Мингът, затова два дни след завръщането си той отиде да я посети.

Старицата го посрещна необичайно приветливо; беше му много признателна, че е убедил графиня Оленска да се откаже от развода, а когато й разправи как е избягал без разрешение от кантората и се е явил в Сейнт Огъстин само защото е искал да види Мей, тя прихна, разлюля цялото си огромно тяло и го погали по коляното с пухкавата си ръка.

— Охо, значи направо през просото? Огъста и Уелънд, разбира се, са се вкиснали и са се държали така, сякаш е настъпил краят на света. Но малката Мей, тя обаче веднага е разбрала каква е работата!

— Надявам се, но не се съгласи да изпълни молбата ми.

— Нима? А за какво я молихте?

— Исках да ми обещае, че ще направим сватбата през април. Защо да губим още цяла година?

Мисис Мингът в пристъп на престорен свян изви малките си устни, лукавите й очички блеснаха.

— Да питате майка й и тъй нататък, нали? Ех, тези Мингът, всичките са еднакви. Цял живот вървят по утъпканата пътечка, опитайте се само да ги отместите от нея. Когато вдигах тази къща, човек би си казал, че се местя в Калифорния. Никой никога не бил строил по-далеч от Четирийсета улица — добре де, казвам, не е строил. И оттатък Батъри също, дори от времето, преди Колумб да открие Америка. Не, не, никой от тях не желае да се различава от останалите, пазят се от подобно нещо като от огън. Ах, мили мистър Арчър, слава Богу, просто съм от вулгарния род Спайсър, но от всичките ми деца и внуци никой не се е метнал на мен, освен малката Елен. — Тя замлъкна и с все още блеснали очи и с присъщата на старците непоследователност внезапно ни в клин, ни в ръкав попита: — Защо ли не се оженихте за малката Елен?

— Дори само защото я нямаше тук — засмя се Арчър.

— Да, толкова по-жалко. А сега вече е твърде късно, животът й е приключен. — Тя говореше с хладнокръвното добродушие на старостта, погребващо младежките надежди.

Тръпки побиха Арчър и той припряно рече:

— Ще мога ли да ви помоля, мисис Мингът, да повлияете на семейство Уелънд? Толкова дълъг годеж не ми е по нрава.

Старата Кетрин го дари с грейнала усмивка.

— Да, виждам, виждам. От бързите сте. Като дете сигурно сте настоявали да сервират първо на вас. — Тя отметна глава, засмя се и многобройните й брадички се разлюляха като вълни. — А, ето я и Елен!

Зад гърба й завесите се разтвориха и в стаята влезе усмихната Елен. Лицето й грееше оживено и щастливо, като се наведе да целуне баба си, тя непринудено подаде ръка на Арчър.

— Тъкмо му казвах: защо не се оженихте за моята малка Елен?

Все още усмихната, госпожа Оленска погледна Арчър.

— А какво ви отговори той?

— Ах, миличка, оставям на теб да изясниш. Бил ходил във Флорида да се види с годеницата си.

— Да, чух. — Тя все още не сваляше поглед от него. — Навестих майка ви, за да разбера къде се дянахте. Бях ви пратила бележка и като не получих отговор, се притесних, че сте се разболели.

Арчър промърмори нещо за неочаквано заминаване, за бързането си и че имал намерение да й пише от Сейнт Огъстин.

— Да, но щом сте се озовали там, естествено веднага сте забравили за мен.

Тя все още го гледаше с весела усмивка, може би в стремежа си да изглежда безразлична.

„Дори още да съм й необходим, решила е да не ми показва това“ — помисли си той, засегнат от тона й. Понечи да й благодари заради посещението при майка му, но под коварния поглед на прародителката се почувства скован и не можа да каже нищо.

— Само го погледни, толкова няма търпение да се ожени, че избягал от работа без позволение и се втурнал да моли на колене едно глупаво момиченце! Това се вика любов! По същия начин красавецът Боб Спайсър отвлякъл горката ми майка, но преди още да ме е отбила, вече му омръзнала, макар да съм се родила осмаче! Но нали вие не сте Спайсър, младежо — за ваше и на Мей щастие. Само горката Елен е наследила палавата им кръв, всички останали са образцови Мингът! — презрително възкликна старицата.

Арчър забеляза, че госпожа Оленска, седнала наблизо, все още внимателно се взира в него. Очите й угаснаха и тя с дълбока нежност проговори:

— Мисля, бабо, че ще успеем да ги убедим да изпълнят желанието му.

Вече на тръгване, когато стисна ръка на госпожа Оленска, Арчър почувства, че тя очаква от него намек за останалата без отговор бележка.

— Кога ще мога да ви видя? — попита той, като вървеше до нея към вратата на стаята.

— Когато желаете, но ако искате още веднъж да посетите малката ми къщичка, ще трябва да побързате. Следващата седмица се местя.

Мисълта за часовете, прекарани в осветената от лампа ниска гостна, болезнено бодна Арчър. Колкото и да бяха кратки, те пробудиха безброй спомени.

— Утре вечерта?

— Да, но по-раничко. Ще ходя на гости.

На другия ден бе неделя и щом в неделя вечерта ще ходи на гости, явно ще е у мисис Лемюъл Стрейзърс. Стана му някак неприятно — не защото щеше да иде именно там (драго му беше, че ходи където си иска, напук на Ван дер Лайден), а защото там непременно ще срещне Бъфърт, предварително е сигурна, че ще го срещне, а може и да отива именно с тази цел.

— Чудесно, утре вечерта — повтори той, като реши за себе си, че няма да отиде рано, а щом се яви късно, или ще й попречи да тръгне за мисис Стрейзърс, или изобщо няма да я завари, което при сегашното положение безспорно ще бъде най-добрият изход.

 

 

Беше обаче само осем и половина — половин час преди времето, което си бе определил, — когато Арчър, воден от някакво странно безпокойство, звънна на обвитата с глицинии врата. Наистина си бе помислил, че неделният прием у мисис Стрейзърс не е бал и че гостите, за да намалят сериозността на нередната си постъпка, най-вероятно ходят по-рано.

Ако не бе очаквал да види нещо в преддверието на госпожа Оленска, това бяха чужди палта и шапки. Защо му бе казала да дойде по-рано, като ще има гости за вечеря? Когато огледа внимателно дрехите, до които Настася сложи и неговите, възмущението на Арчър се замени с любопитство. В почтените къщи още не бе срещал такива палта и от пръв поглед определи, че нито едната, нито другата връхна дреха са на Джулиъс Бъфърт. Едната представляваше опърпан жълт ълстър, от тези, които се продават в магазините за конфекция, другата — много старо поръждавяло пардесю с пелерина, нещо като модела, който французите наричат „макфарлън“. Второто, ако се съдеше по размерите му, бе на човек с огромен ръст и изглеждаше доста износено, а черните му, сякаш позеленели гънки издаваха миризма на мокри стърготини, представяща собственика му като редовен посетител на кръчмите. Отгоре бе хвърлен прокъсан сив шал и невъобразима мека шапка, далечен намек за пасторска капела.

Арчър въпросително вдигна вежди. Настася отвърна със същото и като махна обречено с ръка, отвори пред него вратата на гостната.

Младият мъж се учуди много, като видя, че домакинята я няма вътре, а до камината е застанала някаква друга дама. Тази дама, длъгнеста, кльощава и недодялана наглед, беше със сложна, украсена с ресни дреха, при която десенът включваше райета и карета в такова съчетание, разгадката, на което явно бе безвъзвратно загубена. Косата й, на която й се искаше да побелее, но бе успяла само да избледнее, бе събрана във висока прическа, победно увенчана от испански гребен и черен дантелен шал, а върху разкривените от ревматизъм ръце се кипреха неумело закърпени копринени ръкавици без пръсти.

До нея в облак дим от пури бяха застанали собствениците на палтата, и двамата в дневни костюми, които явно не бяха сменяли от сутринта. За своя почуда Арчър позна единия — беше Уинсет; другият, по-възрастен и съвсем непознат на младежа, ако се съдеше по гигантския му ръст, бе притежателят на „макфарлъна“; той тръскаше лъвската си грива, широко разперваше ръце, сякаш величествено благославяше покорно коленичилата тълпа.

И тримата бяха застанали на килима пред камината, насочили погледи към грамадния букет тъмночервени рози, оставен до китката градински теменуги на дивана, където госпожа Оленска обикновено седеше.

— Колко ли струват през това време на годината? Макар че, разбира се, ценни са не парите, а чувствата! — в поривисто стакато изрече дамата, когато Арчър влизаше.

При появата му и тримата се обърнаха изненадани, а дамата пристъпи напред и му подаде ръка.

— Скъпи мистър Арчър, може да се каже, братовчеде Арчър! — възкликна тя. — Аз съм маркиза Менсън.

Арчър се поклони, а тя продължи:

— Моята мила Елен ме приюти за няколко дни. Пристигнах от Куба, където прекарвам зимата с испанските си приятели, крайно мили, крайно почтени хора, висша аристокрация на старата Кастилия. Как бих искала да ви запозная с тях! Но ме извика моят добър приятел доктор Карвър. Не се ли познавате с доктор Ейгъртън Карвър, основателя на общността „Долина на любовта“?

Доктор Карвър наклони лъвската си глава, а маркизата продължи:

— Ах, Ню Йорк, Ню Йорк, колко малко допирни точки имаш с живота на духа! Обаче забелязвам, че се познавате с мистър Уинсет.

— О, да, имах допирни точки с него преди известно време, но не из тези места — избъбри Уинсет със сухата си усмивка.

Маркизата укорно поклати глава.

— Защо сте толкова сигурен, мистър Уинсет? „Духът живее там, където иска.“

— Да, да, където иска! — гръмовно подхвана доктор Карвър.

— Моля, седнете, мистър Арчър. Четиримата чудесно обядвахме и сега моето момиче се качи горе да се преоблече. Тя ви очаква, всеки момент ще слезе. А ние тъкмо се възхищавахме на тези великолепни цветя, които толкова приятно ще я изненадат.

Уинсет остана прав.

— Струва ми се, че е време да тръгвам. Моля, предайте на госпожа Оленска, че ще ни бъде много мъчно, когато напусне нашата улица. Тази къща бе истински оазис.

— Ах, но вас тя няма да изостави. Поезията и изкуството за нея са въздухът на самия живот. Нали пишете стихове, мистър Уинсет?

— Не, но понякога чета — каза Уинсет и като им отправи общ поклон, се измъкна от стаята.

— Проникновен ум… un peu sauvage^[1]. Но е толкова остроумен. Доктор Карвър, нали и вие смятате, че е остроумен?

— Остроумието не е от моята сфера — строго възрази доктор Карвър.

— Ах, ах, остроумието не било от вашата сфера! Колко е безмилостен към нас, слабите смъртни, мистър Арчър. Но той живее само живота на духа и сега мислено се готви за сказката, която ще изнесе тази вечер у мисис Бланкър. Кажете, доктор Карвър, ще имате ли време, преди да заминете за мисис Бланкър, да обясните на мистър Арчър вашето изумително откритие за „Прекия контакт“? О, не, виждам, че е почти девет, нямаме право да ви задържаме, когато толкова много хора очакват откровенията ви.

Доктор Карвър сякаш леко посърна от това заключение, но като свери масивния си златен часовник с малкото пътно часовниче на госпожа Оленска, без желание се накани да си тръгва.

— Ще се видим по-късно, нали, мила приятелко? — попита той маркизата, която отвърна усмихната:

— Щом дойде каретата на Елен, веднага ще се присъединя към вас, надявам се да стигна преди началото на лекцията.

Доктор Карвър погледна замислено Арчър.

— Може би, ако този младеж се интересува от моите опити, мисис Бланкър няма да има нищо против да го доведете.

— О, скъпи приятелю, стига да беше възможно… Сигурна съм, че дори ще се зарадва. Но ми се струва, че Елен разчита на неговата компания.

— Много жалко — каза доктор Карвър. — Все пак заповядайте визитната ми картичка.

Той връчи картичката си на Арчър, на която пишеше с готически шрифт:

ЕЙГЪРТЪН КАРВЪР

ДОЛИНАТА НА ЛЮБОВТА

КАЙТАСКОТЪМИ

НЮ ЙОРК

Доктор Карвър се сбогува, а мисис Менсън с въздишка, която еднакво можеше да означава и съжаление, и облекчение, отново с жест предложи на Арчър да седне.

— Елен ей сега ще дойде, а дотогава ще съм щастлива да ви посветя няколко тихи минути.

Арчър измърмори нещо за радостта си по повод на толкова приятната среща и маркизата с ниския си, сякаш задъхан глас продължи:

— Всичко зная, мистър Арчър, моето момиче ми разказа всичко, което сте сторили за нея. Вашият мъдър съвет, вашата мъжествена твърдост, слава богу, че не е било твърде късно!

Младият мъж я изслуша дълбоко смутен. Има ли на света поне един човек, на когото госпожа Оленска да не бе разказала за намесата му в личните й работи?

— Мадам Оленска преувеличава, просто по нейна молба й дадох юридически съвет.

— Да, но при това… при това сте били несъзнателно пратеник на… с каква дума ние, съвременните хора, назоваваме Провидението? — възкликна маркизата, като сведе глава към рамото си и загадъчно спусна клепачи. — През онази минута не сте знаели, че и към мен са се обърнали с молба, и на мен е бил зададен въпрос през Атлантическия океан!

Тя погледна назад през рамо, сякаш се страхуваше да не ги подслушват, след което премести по-близо до него стола си и като вдигна до устните си миниатюрното ветрило от слонова кост, прошепна:

— Към мен се обърна самият граф, клетият, безумен, глупав Оленски, който я умолява да се върне при него на каквито и да било условия.

— Велики боже! — извика Арчър и скочи от стола.

— Ужасен ли сте? Да, да, естествено, разбирам. Не оправдавам горкия Станислав, макар че винаги ме е наричал най-добрата си приятелка. Той дори сам не се оправдава, само пада в нозете й… в мое лице. — Тя се тупна по хлътналите гърди: — Тук е неговото писмо.

— Писмо ли? Госпожа Оленска видя ли го? — избъбри Арчър, съвсем объркан от това изненадващо съобщение.

Маркиза Менсън леко поклати глава.

— Време, време. Трябва ми време. Познавам Елен, упорита е, надменна и бих казала, понякога не умее да прощава.

— Господи, едно е да простиш, съвсем друго — да се върнеш в този ад…

— Е, да — съгласи се маркизата, — това са нейни думи, на горкото ми чувствително момиче! Но от материална гледна точка, мистър Арчър, ако може да се слезе мислено до такива неща, знаете ли от какво се отказва? Като тези рози на дивана там има цели плантации, и в оранжерии, и под открито небе в изумителни градини, спускащи се на тераси към морето в Ница! Скъпоценни камъни, исторически перли, изумрудите на рода Собески, самури… Но на нея това не й трябвало! Изкуство и красота — това й трябвало, с това живее тя, също както винаги съм живяла и аз, — но и това имаше предоволно. Картини, безценни мебели, музика, блестящи разговори — о, мили младежо, извинете, но тук дори нямате представа за тези неща! А тя имаше всичко, свръх това и преклонението на най-видните световни личности. Тя казва, че в Ню Йорк не я смятали за хубава. О, боже! Девет пъти са рисували портрета й, най-великите европейски художници са се домогвали до тази чест. Нима е без значение? А разкаянието на безкрайно любещия съпруг?

Спомените от миналото накараха маркиза Менсън да изпадне в екстаз и възторженото й лице доста би развеселило Арчър, ако не беше вцепенен от смайване.

Би прихнал, ако му бяха казали, че за пръв път ще види нещастната Медора Менсън като пратеничка на Сатаната, но сега никак не му беше смешно и му се струваше, че е дошла направо от пъкъла, откъдето Елен Оленска едва е успяла да се изскубне.

— Тя не знае ли още… за тези неща? — задъхано попита той.

Мисис Менсън допря лилав показалец до устните си.

— Не съм й казала още, но може да предчувства! Кой знае? Откровено казано, мистър Арчър, преди това исках да говоря с вас. Откакто узнах за твърдата позиция, която сте заели, за влиянието ви върху Елен, се надявах, че ще ме подкрепите… че ще мога да ви убедя…

— Че трябва да се върне при него ли? Бих предпочел да я видя мъртва! — извън кожата си възкликна младият мъж.

— Е — без видими признаци на възмущение избъбри маркизата. Известно време остана да седи в креслото, пръстите й отваряха и затваряха нелепото ветрило от слонова кост, сетне внезапно вдигна глава и се ослуша. — Идва — бързо прошепна тя и като махна към оставения на дивана букет, допълни: — Трябва ли да ви разбирам, че предпочитате това, мистър Арчър? В края на краищата бракът си е брак… и моята племенничка е все още съпруга…