Едит Уортън
Невинни години (2)

2.

Този кратък епизод хвърли Нюлънд Арчър в някакъв странен смут.

Стана му неприятно, че толкова напрегнатото внимание на мъжката половина на Ню Йорк се бе съсредоточило върху ложата, в която между майка си и леля си седеше неговата годеница; не можа да познае веднага дамата с рокля в стил ампир и се зачуди защо ли присъствието й бе развълнувало толкова висшето общество. Сетне внезапно си спомни и пламна от възмущение. О, да, не ще и дума — кой би помислил, че тези Мингът ще отидат толкова далеч!

Те обаче бяха отишли, и още как, защото изречените с нисък глас забележки зад гърба на Арчър не оставяха съмнение: тази млада жена бе братовчедката на Мей Уелънд, онази братовчедка, която семейството й винаги наричаше „горката Елен Оленска“. Арчър знаеше, че преди два дни тя внезапно бе пристигнала от Европа; дори бе изслушал (без особено неодобрение) разказа на мис Уелънд как навестила „горката Елен“, която отседнала у старата мисис Мингът. Арчър напълно одобряваше семейната солидарност и едно от качествата на рода Мингът, което особено го възхищаваше, бе тъкмо решителната им защита на малкото заблудени овце, появяващи се в безупречното им стадо. По натура лишен от злоба и великодушен, младежът дори се зарадва, че фалшива скромност не е попречила на бъдещата му съпруга да прояви топлота (в домашна обстановка) към клетата си братовчедка; но да приемаш графиня Оленска в семеен кръг е едно, а да я демонстрираш пред всички, при това и операта, в една ложа с девойката, чийто годеж с него, Нюлънд Арчър, ще бъде оповестен след няколко седмици — съвсем друго. Да, той напълно споделяше чувствата на стария Сайлъртън Джексън — не бе допускал, че тези Мингът ще посмеят да отидат толкова далеч!

Разбира се, знаеше — каквото може да си позволи мъж (в околностите на Пето авеню), на същото се решава и главатарката на рода, старата мисис Менсън Мингът. Винаги се бе възхищавал на високомерната и властна старица — тя, просто някоя си Кетрин Спайсър от Стейтън Айлънд, чийто баща се бе посрамил завинаги при тайнствени обстоятелства, и която не притежаваше нито пари, нито положение във висшето общество, за да накара всички да забравят тези неприятни неща, все пак се бе изхитрила да се свърже чрез брак с главата на клана Мингът, да омъжи двете си дъщери за „чужденци“ (за италиански маркиз и за английски банкер) и — като връх на нахалството! — да си вдигне къща от светлокремав камък (а нали кафявият варовик бе също толкова задължителен, колкото фракът за вечерен прием) в пущинака до Сентръл Парк, където не стъпва човешки крак.

Чуждестранните дъщери на старата мисис Мингът станаха легендарни. Нито веднъж не се бяха появили да видят майка си, но тя като мнозина с ясен ум и силна воля, склонни към заседнал начин на живот и пълнота, философски се бе примирила с живота сред четири стени. Обаче светлокремавата къща (както се говореше, наподобяваща дворците на парижката аристокрация) бе видимо доказателство за духовната й независимост и тя царуваше в нея сред кралски френски мебели и вещи от Тюйлери от времето на Луи Наполеон (където бе жънала успехи през зрелите си години) тъй безгрижно, сякаш нямаше нищо чудно в това, да живееш на 34–а улица или да сложиш на къщата си френски прозорци, отварящи се като врати, вместо обикновените, които се вдигат нагоре.

Всички (включително и мистър Сайлъртън Джексън) бяха на мнение, че старата Кетрин никога не бе минавала за хубавица — дарба, с която Ню Йорк можеше да обясни всеки успех и да оправдае много несполуки. Злите езици разправяха, че уж като съименницата си императрица побеждавала благодарение на силната воля, безсърдечието, високомерието и самоувереността си, които впрочем донякъде се компенсираха от достойния й, безупречен личен живот. Мистър Менсън Мингът се бе споминал, когато тя бе едва на двайсет и осем години, и тъй като изпитваше недоверие към всички Спайсър, бе наложил строги ограничения върху ползването на имуществото, но самоуверената му млада вдовица смело пое по свой път, свободно се движеше в средите на чужденци, намери съпрузи на дъщерите си, Господ знае в какви префърцунени развратни среди, държеше се свойски с посланици и херцози, не се гнусеше от паписти, канеше на гости оперни певци, беше се сприятелила с мадам Тальони и въпреки всичко през цялото време (пръв констатира това Сайлъртън Джексън) върху доброто й име не падна дори най-малкото петънце — единственото, добавяше той, по което се различаваше от съименничката си Екатерина Велика.

Мисис Менсън Мингът отдавна бе успяла да премахне ограниченията от наследството на мъжа си и вече петдесетина години живееше в пълно охолство, но споменът за някогашната бедност я бе направил прекалено икономична. Виж, когато купуваше дрехи или мебели, се стремеше да се сдобива с най-хубавото, ала не можеше да надмогне себе си и да пилее грешни пари за преходните наслади на вкусната трапеза. Тъкмо поради това ястията в дома й бяха също толкова долнопробни, както и у мисис Арчър, макар причините да бяха съвсем различни, като дори вината никак не спасяваха положението. Роднините й смятаха, че оскъдната трапеза срами доброто име на рода Мингът, прославен с богатствата си, но въпреки баналните ястия и изфирясалото шампанско хората я посещаваха и когато синът й Лауъл я придумваше (той се бе помъчил да възстанови семейната чест и бе наел най-добрия готвач в Ню Йорк), тя засмяна му отговаряше: „Какъв смисъл има да държим двама готвачи в къщи, нали вече омъжих момичетата, а тъй и тъй не мога да си хапвам сосове.“

Докато размишляваше за тези неща, Нюлънд Арчър още веднъж погледна към ложата на семейство Мингът. Убеди се, че мисис Уелънд и снахата посрещат критичните погледи от отсрещната част на залата с чисто мингътски апломб, внушен от старата Кетрин на целия й клан, и само руменината на Мей Уелънд (може би пламнала от съзнанието, че той я гледа) издаваше, че разбира цялата сериозност на положението. Що се отнася до онази, която бе предизвикала целия смут, тя грациозно седеше в ъгъла на ложата и наведена напред, излагаше на показ раменете и гърдите си малко по-откровено, отколкото си позволяваха нюйоркските дами, особено тези, които имаха причини да не бият на очи.

Според Нюлънд Арчър малко неща можеха да се сравнят с престъплението против „добрия вкус“ — това витаещо незнайно къде божество, за което „добрият тон“ бе само пълномощен представител и заместник. Бледото съсредоточено лице на госпожа Оленска му се стори напълно в унисон със случая и със злополучното й положение, ала кройката на роклята й (без всякакво шалче), разголваща слабичките й рамене, дълбоко го огорчи и шокира. Отблъскваше го дори мисълта, че Мей Уелънд е подложена на влиянието на младата личност, толкова безразлична към изискванията на вкуса.

— Добре де — чу зад гърба си гласа на един млад клубен член (при дуетите на Марта и Мефистофел всички зрители разговаряха), — какво толкова се е случило?

— Тя го е зарязала, никой дори не се опитва да отрече този факт.

— Но нали той бил отвратителен мръсник? — упорито продължи да пита наивният младеж с презиме Торли, явно с намерението да стане рицар на дамата, за която ставаше дума.

— При това от най-долнопробните. Срещал съм го в Ница — авторитетно заяви Лоурънс Лефъртс. — Едната му ръка е парализирана, побелял, заядлив тип. Физиономията му е доста миловидна, с ей такива дълги ресници, представете си. Вероятно е заклет женкар, а през свободното си време колекционира изящен порцелан. Доколкото ми е известно, хвърля луди пари и за едното, и за другото.

Всички се засмяха, а младият рицар попита:

— А после?

— Ами после тя избягала със секретаря му.

— Виж ти! — Физиономията на рицаря се издължи.

— Впрочем, за кратко. Разправят, че само след няколко месеца се озовала сама във Венеция. Доколкото зная, Лауъл Мингът ходил да я види там. Сетне казваше, че била ужасно нещастна. Както и да е, но да ни я навират в очите в операта е нещо съвсем друго.

— Възможно е — реши се да отбележи младият Торли, — възможно е да се чувства прекалено нещастна, за да си седи в къщи.

Тази забележка предизвика смях, лишен от всякакво уважение. Младежът пламна и се престори, че уж думите му, както се изразяват шегобийците, са имали някакъв double entendre^[1].

— И все пак защо им е било да вземат и мис Уелънд — тихо избъбри някой, като погледна бързо Арчър.

— О, като част от същата компания, сто на сто по нареждане на бабата — през смях откликна Лефъртс. — Захване ли се с нещо старата — стой, та гледай!

Действието отиваше към края си и публиката в ложата се раздвижи. Внезапно Нюлънд Арчър бе обзет от неудържим стремеж да действа решително. Пръв да влезе в ложата на мисис Уелънд, да заяви на замрялото в очакване висше общество за годежа си с Мей Уелънд, да й помогне да преодолее всички затруднения, които може да възникнат от ненормалното положение на братовчедка й — този порив неочаквано надви всички колебания и съмнения, затова Арчър победоносно закрачи по червените коридори към отсрещния край на театъра.

Щом влезе в ложата, срещна погледа на Мей Уелънд и забеляза, че веднага е отгатнала намеренията му, макар че семейната чест, която и двамата смятаха за толкова възвишена добродетел, не й позволяваше да каже това. Хората от тяхната среда живееха в атмосфера на тънки намеци и мъгляви загатвания и фактът, че се разбраха без думи, според младежа ги сближи повече от всякакви обяснения. Очите й казаха: „Сега виждате защо мама ме е взела със себе си.“ А неговите отговориха: „В никакъв случай не бих желал да се дръпнете настрана.“

— Познавате ли се с моята племенница графиня Оленска? — попита мисис Уелънд, като стисна ръката на бъдещия си зет.

Арчър се поклони, без да подава ръка, както бе редно за мъж, представян на дама, затова Елен Оленска само кимна, стиснала огромно ветрило от орлови пера в ръцете си със светли ръкавици. Като поздрави мисис Лоуъл Мингът, едра русокоса дама с проскърцваща атлазена рокля, той седна до годеницата си и шепнешком я попита:

— Надявам се, че сте казали на госпожа Оленска за годежа ни? Искам всички да знаят, искам разрешението ви да го оповестя още тази вечер на бала.

Поруменяла като утринна зора, мис Уелънд го погледна с грейнали очи.

— Стига да успеете да убедите мама — отвърна тя. — Но защо да променяме нещо, което вече е решено?

Той й отговори само с поглед и тя продължи:

— Вие й кажете, разрешавам ви. Братовчедка ми си спомня, че като деца често сте играли заедно.

Тя дръпна стола си и му даде възможност да мине. За да покаже на цялото общество какво върши, Арчър малко демонстративно седна до графиня Оленска.

— Наистина често сме играли — отбеляза тя и го погледна с печалните си очи. — Бяхте невъзможно момче и веднъж дори ме целунахте зад вратата, но бях влюбена в братовчед ви Уенди Нюлънд, който изобщо не ме забелязваше. — Тя огледа полукръглия ред ложи. — Тази обстановка ми напомня времената, когато всички тук носеха къси панталонки и гащички с дантели! — избъбри тя с едва доловим чуждестранен акцент и отново обърна очи към Арчър.

И макар тези очи да бяха изпълнени с доброжелателност, младежът потръпна и затова малко смутено отговори:

— Да, от доста време не сте идвали в Ню Йорк.

— От сто години — подхвана тя, — направо ми се струва, че съм умряла отдавна, отдавна, а тази мила стара опера е просто царството небесно.

Тези думи — и той не знаеше защо — се сториха на Нюлънд Арчър израз на още по-невъзможна непочтителност към нюйоркското висше общество.