Едит Уортън
Невинни години (33)

33.

Както с усмивка бе казала мисис Арчър на мисис Уелънд, първата официална вечер е голямо събитие в живота на всяка млада двойка.

Откак семейство Нюлънд Арчър заживя отделно, често посрещаше гости. Нюлънд обичаше да покани на вечеря трима или четирима приятели, а Мей, която по всички домакински въпроси следваше примера на майка си, ги посрещаше с лъчезарно радушие. Отначало Арчър се питаше дали тя би поканила някого у тях, ако зависеше само от нея, но скоро заряза догадките и опитите да отдели истинската й същност от външната форма, придадена й от възпитанието и от традициите. В Ню Йорк се смяташе, че заможните двойки трябва често да канят гости, а представителката на семейство Уелънд, омъжила се за младеж от семейство Арчър, носеше двойно бреме.

Ала официална вечеря със специално нает готвач, временно взети неколцина чужди лакеи, римски пунш, рози от Хендерсън и меню върху картон със златни ивици, бе съвсем друго нещо и не допускаше лекомислено отношение. Разликата бе именно в римския пунш, както отбеляза мисис Арчър, и то не толкова в него самия, колкото във всичко, което го придружава, а именно — дивата патица, водната костенурка, двете супи, топлия и студения десерт, дълбокото деколте при къс ръкав и съответно високопоставените гости.

Когато младата двойка за пръв път разпращаше поканите, написани от трето лице, това събитие винаги предизвикваше голям интерес и дори най-опитните и известни хора, за чието гостуване се бореха всички, рядко отхвърляха такива покани. И въпреки всичко фактът, че Ван дер Лайден по молба на Мей остават в града по случай прощалната вечеря, която тя дава в чест на графиня Оленска, бе истински триумф.

В този паметен ден свекървата и тъщата седяха в гостната на Мей. Мисис Арчър пишеше менюто върху плътния бристолски картон със златни ивици от златарския магазин на Тифани, а мисис Уелънд командваше подредбата на палмите и лампите.

Арчър, завърнал се доста късно от кантората, ги завари още там. Майка му се занимаваше с поименните картончета за трапезата, а тъщата размишляваше дали може да се издърпа напред позлатеният диван и по такъв начин, да се осигури още едно „усамотено кътче“ между прозореца и рояла.

Тя му каза, че Мей е отишла в трапезарията да погледне как стоят розите и адиантумът в центъра на дългата маса и дали бонбоните са разположени удобно в сребърните бонбониери между свещниците. Върху рояла бе поставена грамадна кошница с орхидеи, които мистър Ван дер Лайден бе изпратил от Скайтърклиф. Накратко, всичко си вървеше по реда, типичен за предстоящо значително събитие.

Мисис Арчър замислено прегледа списъка, отбеляза с острото си златно перо всяка фамилия.

— Хенри ван дер Лайден, Луиз, Лауъл Мингът и жена му, двамата Реджи Чийвърс, Лоурънс Лефъртс и Гъртруд (да, мисля, че Мей постъпи правилно, като ги покани), Сейлфридж Мери, Сайлъртън Джексън, Уен Нюлънд с жена си (как лети времето! Сякаш вчера бе шафер на сватбата ти, Нюлънд) и графиня Оленска… да, май всички ще дойдат.

Мисис Уелънд погледна мило зет си.

— Никой няма да може да отрече, че двамата с Мей организирате прекрасно изпращане на Елен, скъпи Нюлънд.

— Разбира се — заяви мисис Арчър, — струва ми се, Мей иска братовчедка й да разправя в чужбина, че не сме чак такива варвари.

— Сигурна съм, че Елен ще оцени жеста. Тя май трябваше да пристигне тази сутрин. Ще й остане чаровен спомен. Вечерта преди отплаване е толкова мъчителна — весело продължи мисис Уелънд.

Арчър се обърна към вратата, а тъща му извика след него:

— Идете да се порадвате на трапезата. И не позволявайте на Мей да се изморява много.

Той се престори, че не е чул, и бързо изтича по стълбите към библиотеката си. Стаята го погледна като чуждо лице с учтива гримаса и той забеляза, че безмилостно е „подредена“ и подготвена — пепелниците са разположени по предварително изготвен план, до тях са кутиите с пури от кедрово дърво, за да могат джентълмените удобно да пушат.

„Нека — рече си той, — за последен път е…“ — и се запъти към банята си.

Бяха изминали десет дни, откак графиня Оленска бе отпътувала за Вашингтон. През тези десет дни по никакъв начин не се беше обадила, ако не се смята, че Арчър получи обратно ключа, увит в цигарена хартия и изпратен в кантората му в запечатан плик с адрес, написан от нея. Този отговор на последната му молба можеше да се изтълкува като класически ход в познатата игра, но младият мъж предпочете да му придаде друго значение. Елен все още се бореше със съдбата. Макар и да заминаваше за Европа, не се връщаше при мъжа си. Затова нищо не му пречеше да я последва и ако предприемеше необратимата постъпка, ако й докажеше, че тази стъпка наистина е необратима, тя — сигурен беше в това, — нямаше да го изпъди.

Тази сигурност в бъдещето помогна на Арчър спокойно да играе ролята си в настоящето. Попречи му да й пише или по някакъв друг начин да изяви своето разочарование и мъка. Струваше му се, че в убийствената им мълчалива игра козовете все още са в ръцете му и затова търпеливо чакаше.

Случваха се обаче и доста мъчителни минути, като на следващия ден след заминаването на госпожа Оленска, когато мистър Летърблър го покани да обсъдят подробностите на пълномощното за разпореждане с имуществото, което мисис Менсън Мингът бе пожелала да предостави на внучката си. Арчър два часа проучва документа заедно с главния акционер и през цялото време не го оставяше неясното чувство, че ако се съветват с него, причината не бе в роднинството и че в края на обсъждането истинската причина неизменно ще излезе наяве.

— Е, сега графинята не може да отрече, че въпросът е решен справедливо — завърши мистър Летърблър, като промърмори краткото резюме на документа за използване на имуществото. — Изобщо, трябва да отбележа, че към нея се отнесоха възможно най-справедливо.

— Най-справедливо ли? — малко иронично повтори Арчър. — Имате предвид предложението на мъжа й да й върне нейните собствени пари?

Дебелите рошави вежди на мистър Летърблър се вдигнаха с част от дюйма.

— Законът си е закон, драги, а братовчедката на вашата съпруга е сключила брак по френските закони. Трябва да се предполага, че е знаела какво върши.

— Дори и да е знаела, последните събития…

Арчър млъкна. Мистър Летърблър допря перодръжката до набръчкания си нос и погледна надолу към връхчето му с такъв израз, какъвто обикновено придобиват почтените възрастни джентълмени, когато искат да внушат на младите, че незнанието изобщо не е положително качество.

— Драги господине, ни най-малко не искам да оправдавам постъпките на графа, но… не бих си заложил главата, от друга страна… че това, ако мога така да се изразя, не е око за око… при това участие на младия посредник… — Мистър Летърблър отвори чекмеджето и сложи пред Арчър сгънат лист. — Ето сведението, резултат от предпазливо събиране на информация… — И тъй като Арчър не направи опит да погледне документа, нито да отхвърли предположението, адвокатът продължи вече по-категорично: — Забележете, не твърдя, че този извод тук е неопровержим, в никакъв случай. Но дреболиите понякога много натежават… и изобщо, всички страни са крайно доволни от това достойно решение на въпроса.

— О, да, крайно доволни са — съгласи се Арчър, като предпазливо отмести сведението по-далеч.

Два дни по-късно, когато мисис Менсън Мингът го покани да я навести, се наложи да издържи още по-тежко изпитание.

Завари старицата покрусена и раздразнителна.

— Узнахте ли, че тя ме зарязва? — без никакви уводи подхвана мисис Мингът и без да чака отговор, продължи: — О, не питайте защо! Тя ми изтъкна толкова причини, че нито една не помня. Според мен просто се изплаши, че ще издъхне от скука. Поне така смятат Огъста и снахите ми. При това не съм сигурна, че кой знае колко й се сърдя. Оленски е абсолютно долен тип, но животът й с него сто на сто е бил доста по-весел, отколкото на Пето авеню. Разбира се, роднините не признават това, те си въобразяват, че Пето авеню е земният рай плюс рю Де ла Пе. А клетата Елен естествено няма намерение да се връща при мъжа си. По този въпрос е твърда както винаги. Затова ще се настани в Париж с тази откачалка Медора… Разбира се, Париж си е Париж и там буквално за грошове можеш да поддържаш карета. Но тя бе весела като птиче и ще ми е много мъчно за нея… — Две сълзички, дребни старчески сълзици се плъзнаха по подпухналите й бузи и се изгубиха в необятните гънки на гърдите й. — Единственото, за което моля — рече тя в заключение, — е да ме оставят на мира. Най-сетне да не ми се бъркат в старешкия живот — и тя с тъжно пламъче в очите погледна Арчър.

Именно тази вечер, като се върна в къщи, Мей му бе съобщила за намерението си да даде прощална вечеря в чест на братовчедка си. Откак госпожа Оленска бе избягала във Вашингтон, Мей нито веднъж не бе произнесла името й, затова Арчър я изгледа учудено.

— Вечеря ли… защо? — попита той.

Тя се изчерви.

— Но нали Елен ти харесва. Мислех, че ще си доволен.

— Много мило от твоя страна. Но искрено казано, не виждам…

— Непременно ще постъпя така, Нюлънд — спокойно заяви тя и се запъти към малкото си бюро. — Поканите вече са написани. Мама ми помогна, тя също смята, че е наш дълг да сторим това.

Млъкна, смутено усмихната; внезапно Арчър съзря пред себе си олицетворения образ на семейството.

— Е, добре — отвърна той, вперил невиждащ поглед в списъка на гостите, който му беше подала.

 

 

Когато малко преди вечеря влезе в гостната, Мей се бе изправила пред камината и се мъчеше да накара цепениците да горят сред необичайното обкръжение на безукорно изчистените плочки.

Всички високи лампи светеха, навред се кипреха орхидеите на мистър Ван дер Лайден в разнообразни съдини от модерен порцелан и сребро с топчета за украса. Гостната на мисис Нюлънд Арчър единодушно бе призната за великолепна. Позлатената бамбукова жардениера, в която редовно се обновяваха игликите и цинерариите, закриваше достъпа до фенера (вместо него любителите на антики биха предпочели да видят умалено бронзово копие на Венера Милоска), а тапицираните със светъл брокат кресла и диванчета бяха разположени живописно около покритите с плюш масички, нагъсто отрупани със сребърни джунджурийки, порцеланови животинки и снимки в рамки с пъстър орнамент, а сред палмите като тропически цветя стърчаха лампите с абажури във формата на рози.

— Елен май още не е виждала тази стая при пълно осветление — рече Мей, като вдигна пламналото си от двубоя с цепениците лице и огледа гостната с напълно извинителна гордост. Трясъкът от медния дилаф, който бе подпряла на камината, заглуши отговора на Арчър и още преди той да го изправи, съобщиха за пристигането на мистър и мисис Ван дер Лайден.

След тях се явиха и останалите — всички знаеха, че семейство Ван дер Лайден не обича вечерята да закъснява. Стаята бързо се изпълни с гости и Арчър тъкмо показваше на мисис Сейлфридж Мери малката, покрита с гъст лак картина на Вербекховен „Етюд с овце“, която мисис Уелънд бе подарила на Мей по случай Коледа, когато госпожа Оленска се озова до него.

Беше много бледа и поради това тъмната й коса изглеждаше още по-тъмна и гъста. Тази бледност или може би няколкото реда кехлибарена огърлица на шията й внезапно му напомниха за малката Елен Мингът, с която бе танцувал на детските празненства, когато Медора Менсън за пръв път я бе довела в Ню Йорк.

Понеже кехлибарената огърлица никак не подхождаше на тена на лицето й или може би защото роклята не й отиваше, лицето й изглеждаше посърнало и почти грозно, ала никога не го бе обичал толкова, колкото сега. Ръцете им се срещнаха, стори му се, че чува как тя произнася: „Да, утре отплаваме с «Русия»…“ После се чу шум от отваряне на врата и след кратка пауза — гласът на Мей:

— Нюлънд! Вечерята е сервирана! Моля, придружи госпожа Оленска до трапезарията.

Госпожа Оленска го хвана под ръка и щом забеляза, че е без ръкавици, си спомни как не бе свалял поглед от ръцете й през вечерта, когато седеше в мъничката гостна на 23-а улица. Красотата, напуснала лицето й, сякаш бе намерила подслон в отпуснатите върху ръкава му дълги бели пръсти с едва забележими трапчинки и той си рече: „Готов съм да я последвам дори и просто защото искам да гледам тази ръка…“

Единствено на официална вечеря в чест на „чуждестранна гостенка“ мисис Ван дер Лайден можеше да се примири да я сложат отляво на домакина;. Това, че госпожа Оленска е „чужденка“, едва ли би могло да се подчертае по-убедително, отколкото с този прощален реверанс, и мисис Ван дер Лайден разбра определеното й второстепенно място крайно любезно, без сянка на съмнение, че не одобрява това решение. Има неща, които е необходимо да се извършват, затова трябва да се пристъпва към тях възпитано и достойно, и едно от тези неща според законите на стария Ню Йорк бе целият клан да се сплоти около роднината, която се прокужда от него. Сега, когато билетът за Европа бе поръчан и платен, всички Уелънд и Мингът бяха готови да сторят всичко, за да докажат неизменната си привързаност към графиня Оленска, затова Арчър, седнал начело на масата, се чудеше и маеше на усърдието им да подчертаят огромния й успех, да заглушат укорите, да се повайкат за миналото й и да озарят със семейно одобрение настоящето й. Мисис Ван дер Лайден я гледаше с неопределено доброжелателна усмивка, изразяваща най-висшата степен на сърдечност, на която бе способна, а мистър Ван дер Лайден от мястото си отдясно на Мей оглеждаше трапезата с очевидното намерение да се оправдае заради всичките карамфили, които й бе изпращал от Скайтърклиф.

Арчър, който на пръв поглед помагаше да се разиграва тази сцена, в състояние на странна безтегловност витаеше някъде между полилея и тавана и най-много се чудеше на участието си в това, което ставаше. Когато погледът му преминаваше от една безоблачна и доволна физиономия към друга, всички тези безобидни наглед хора, които лапаха печена патица на трапезата на Мей, му се сториха банда мълчаливи съзаклятници, а самият той и бледата жена отдясно — жертви на техния заговор. И също както безбройните дребни пречупени лъчи, щом се слеят в едно, внезапно пламват в мъглата, изненадан прозря, че от тяхна гледна точка той и госпожа Оленска са любовници, любовници в единственото значение, което тази дума има в „чуждестранните“ речници. Досети се, че от много месеци вече го оглеждат безбройно множество внимателни очи, че търпеливо се вслушват в думите му многобройни уши; разбра, че по някакъв неизвестен още за него начин го бяха разделили от съучастничката в престъплението му и че целият клан се бе сплотил около жена му, преструвайки се безмълвно, че уж никой нищо не знае, нищо не може дори да си представи и че повод за вечерята е само естественото желание на Мей най-сърдечно да се сбогува с любимата си приятелка и братовчедка.

Това бе изпитан начин на стария Ню Йорк да лиши човека от живота „без проливане на кръв“, начин, възприет от хората, които се плашеха от скандал като от огън, които поставяха приличието над смелостта и смятаха, че няма нищо по-невъзпитано от „сцените“ — освен поведението на тези, които дават повод за тях.

Заливан от тези мисли, Арчър се чувстваше като пленник в стана на въоръжени врагове. Огледа трапезата и забеляза как надзирателите му, докато се наслаждават на аспержите от Флорида, разкъсват на части Бъфърт и жена му, и осъзна колко са безмилостни. „Искат да ми покажат какво ще стане с мен“ — помисли си той и когато си даде сметка до каква степен намекът и аналогията са по-въздействащи от постъпките, а мълчанието — по-силно от необмислените думи, обзе го такъв ужас, сякаш зад гърба му се бе затворила вратата на семейната гробница.

Засмя се и срещна сепнатия поглед на мисис Ван дер Лайден.

— Намирате ли, че е смешно? — с пресилена усмивка попита тя. — Разбира се, съгласна съм, че намерението на клетата Реджина да остане в Ню Йорк има смешната си страна.

И Арчър промърмори:

— Да, да, естествено.

Тогава забеляза, че другият съсед на госпожа Оленска от доста време е зает с разговор с дамата си отдясно. В същото време забеляза, че Мей, безоблачно седяща между мистър Ван дер Лайден и мистър Сейлфридж Мери, хвърля бързи погледи над трапезата. Бе напълно очевидно, че домакинът и съседката му отдясно не бива да прекарват цялото време на вечерята в мълчание. Той се обърна към госпожа Оленска и срещна бледата й усмивка. „О, стоически ще издържим докрай“ — сякаш му казваше тя.

— Не ви ли измори пътуването? — попита той с глас, който го стресна с естественото си звучене, а тя отговори, че не, напротив, рядко й се е случвало да пътува толкова удобно.

— Ако не се смята, че във влака беше ужасно горещо — допълни тя и той забеляза, че там, където отива, няма да се измъчва от горещина във влаковете.

— Никога не бях зъзнал толкова, колкото във влака от Кале за Париж — гръмогласно и натъртено заяви той.

Тя отговори, че никак не било чудно, нали винаги все пак можело човек да си вземе и едно леко одеяло, че всички пътувания били свързани с трудности, а той отривисто възрази, че според него те не представлявали нищо в сравнение с блаженото чувство при заминаването. Тя се изчерви, а той, неочаквано повишил глас, допълни:

— Аз също скоро се каня да попътувам.

По лицето й премина тръпка и Арчър, като се наведе към Реджи Чийвърс, възкликна:

— Слушай, Реджи, какво ще кажеш за едно околосветско пътуване веднага, искам да кажа, следващия месец? Ако си съгласен, стягам куфарите… — на което мисис Реджи изписука, че не можела да пусне Реджи преди благотворителния бал в памет на Марта Вашингтон, който се канела да даде в полза на приюта за слепи през седмицата след Великден, а мъжът й безгрижно възрази, че по това време тъкмо щял да се готви за международната среща по водна топка.

Но мистър Сейлфридж Мери беше уловил думите „околосветско пътуване“ и тъй като веднъж с парната си яхта бе обиколил цялото земно кълбо, използва случая да отправи няколко хапливи бележки за плитките средиземноморски пристанища. Впрочем, допълни той, в края на краищата, това няма значение, тъй като, когато сте разгледали Атина, Измир и Истанбул, какво повече ви остава? А мисис Мери каза, че цял живот ще бъде признателна на доктор Бенкъм, задето ги накарал да му обещаят, че никога няма да стъпят в Неапол, понеже там имало малария.

— Но за да разгледа човек Индия както трябва, са необходими три седмици — призна съпругът й, като с всички сили се мъчеше да покаже, че не е някакъв лекомислен турист.

И тогава дамите се оттеглиха в гостната на горния етаж.

В библиотеката, въпреки присъствието на по-значителни лица, разговорът бе поведен от Лоурънс Лефъртс.

Както трябваше да се очаква, отново се захванаха със семейство Бъфърт, дори мистър Ван дер Лайден и мистър Сейлфридж Мери, наместили се в почетните кресла, които останалите мълчаливо им предоставиха, замлъкнаха, за да изслушат филипиката на младия Лефъртс.

А той от своя страна никога досега не бе пламтял толкова неудържимо от чувства, които биха направили чест на всеки почтен християнин, и не бе превъзнасял до такива висини светостта на домашното огнище. Възмущението бе придало саркастичност на красноречието му и бе напълно очевидно, че ако останалите бяха следвали примера му и бяха постъпвали така, както той казваше, обществото никога не би проявило подобна слабост — да приеме в средата си чуждестранно парвеню като Бъфърт, — не, сър, дори да се бе оженил за девойка от рода Лейнънг или Ван дер Лайден, камо ли Далас. А откъде бе възникнала възможността да се сроди с такова семейство като Далас; гневно задаваше въпрос Лефъртс, ако не се бе промушил в някои къщи, както някои хора като мисис Лемюъл Стрейзърс успяха да се промъкнат след него? Когато обществото отваря вратите си за вулгарни жени, вредата не е кой знае колко голяма, макар че ползата е твърде съмнителна, но почне ли да търпи в своя кръг мъже с неизвестен произход, притежатели на опетнени богатства, ще свърши с пълно разпадане — при това в близко бъдеще.

— Ако и занапред този процес продължи с досегашната бързина — заяви гръмовно Лефъртс с вида на млад пророк, който се облича при най-добрия шивач и когото още не са успели да пребият с камъни, — ще дочакаме времето, когато децата ни ще се натискат за покана в къщите на пройдохи и ще се женят за копелетата на Бъфърт.

— Е, прекали! — намесиха се Реджи Чийвърс и младият Уен Нюлънд, докато мистър Сейлфридж Мери май здравата се обезпокои, а чувствителното чело на мистър Ван дер Лайден се сгърчи от гримаса на горчивина и отвращение.

— А той има ли ги? — попита мистър Сайлъртън Джексън, наострил уши, а когато Лефъртс се опита да разпръсне напрежението с шега, старецът изкаканиза в ухото на Арчър: — Ах, тези пазители на реда! Хората, които държат най-калпавите готвачи, твърдят, че щом хапнат вън от къщи, храносмилането им се разстройва. Но се чува, че нашият приятел Лефъртс има пълното основание да се пали толкова — този път бил хвърлил око на една госпожица машинописка…

Разговорът течеше покрай Арчър като безсмислена река, която се лее, лее, само защото не знае как да спре. Четеше върху лицата на околните интерес, удоволствие и дори радост. Чуваше смеха на младите мъже и похвалите за мадейрата на Арчърови; важно я одобряваха мистър Ван дер Лайден и мистър Сейлфридж Мери. Всичко това неясно му говореше за приятелско разположение към него, сякаш надзирателите се мъчеха да облекчат участта на затворника, какъвто се чувстваше, и това усещане още повече засилваше отчаяната му решителност да се изскубне на свобода.

В гостната, където скоро се присъединиха към дамите, го пресрещна тържествуващият поглед на Мей, в който прочете увереността, че всичко върви великолепно. Тя се отдалечи от госпожа Оленска и веднага мисис Ван дер Лайден с жест покани Елен да седне на диванчето, на което тя се извисяваше. Мисис Сейлфридж Мери прекоси стаята, за да се присъедини към тях, и на Арчър му стана ясно, че тук също се осъществява заговор за възстановяване доброто реноме на Елен и тя завинаги да потъне в забрава. Мълчаливият му, здраво сплотен свят бе решил на всяка цена да изтъкне, че никога, дори за минута не е подлагал на съмнение почтеността на госпожа Оленска, нито най-пълното семейно щастие на Арчър. Всички тези любезни и непреклонни личности с всички сили се преструваха един пред друг, че никога не са чували, не са подозирали и дори през ум не им е минавало нещо друго, а от всичките хитри ходове на обмислената взаимна преструвка Арчър отново стигна до извода, че Ню Йорк го смята за любовник на госпожа Оленска. Долови победния блясък в очите на жена си и за пръв път разбра, че и тя споделя това убеждение. Откритието предизвика кикота на заседналите у Арчър демони, кикот, който съпроводи всичките му опити да обсъди бала в памет на Марта Вашингтон с мисис Реджи Чийвърс и с дребната мисис Нюлънд — и така цялата вечер той все бързаше, бързаше като безсмислена река, която все не може да спре.

Най-сетне Арчър забеляза, че госпожа Оленска става и започва да се сбогува. Разбра, че ей сега ще тръгне и се помъчи да си спомни какво й бе казал по време на вечерята, но не можа да възстанови в паметта си нито думичка от разговора им.

Тя се запъти към Мей и цялата компания веднага ги заобиколи. Двете млади жени си стиснаха ръцете, сетне Мей се наведе и целуна братовчедка си.

— Разбира се, нашата домакиня е много по-хубава — прошепна Реджи Чийвърс на младата мисис Нюлънд и когато го чу, Арчър си припомни грубата шега на Бъфърт за никому ненужната хубост на Мей.

След миг вече беше в преддверието и намяташе пелерината върху раменете на госпожа Оленска.

Макар че мислите му се объркваха, твърдо се придържаше към решението си да не казва нищо, което би могло да уплаши или разтревожи Елен. Сигурен, че нищо на света вече не може да го отклони от целта, намери сили да остави събитията да се развиват по реда си. Но когато придружи госпожа Оленска до външната врата, внезапно го обзе страстното желание поне за секунда да остане насаме с нея пред каретата й.

— Каретата ви тук ли е? — попита той и тогава мисис Ван дер Лайден, която тъкмо бе обгръщана в царствените си самури, мило изрече:

— Ние ще откараме скъпата Елен до къщи.

Сърцето на Арчър трепна, госпожа Оленска, прихванала с едната си ръка пелерината и ветрилото, му подаде другата.

— Довиждане — каза тя.

— Довиждане, но скоро ще ви видя в Париж — отвърна той гръмогласно и му се стори, че крещи.

— О — прошепна тя, — ако можехте да пристигнете с Мей!

Мистър Ван дер Лайден се приближи, за да й предложи ръката си, Арчър се обърна към мисис Ван дер Лайден. За миг в колебливия мрак на ландото пред него неясно се мярна овалът на лицето й, спокойният блясък на очите й — и тя замина.

Докато се изкачваше по стълбището, срещна Лефъртс, който слизаше надолу с жена си. Лефъртс го хвана за ръкава и като го дръпна настрани, за да сторят път на Гъртруд, му рече:

— Слушай, драги, нали нямаш нищо против да кажа на жена си, че ще прекарам вечерта утре с теб в клуба? Много съм ти признателен, друже! Лека нощ.

 

 

— Чудесно мина, нали? — чу се гласът на Мей от прага на библиотеката.

Арчър трепна и се овладя. Когато последната карета бе заминала, той се качи в библиотеката и затвори вратата с надеждата, че жена му, забавила се долу, ще се прибере сетне в стаята си. Но ето че сега стоеше пред него, бледа и уморена, но излъчваща изкуствена енергия като човек, презрял умората.

— Може ли да поговорим с теб? — попита тя.

— Разбира се. Но предполагам, че ужасно ти се спи…

— Ни най-малко. Искам да поседя при теб.

— Прекрасно — рече той и премести креслото й до огъня.

Мей седна, той отново се отпусна в креслото си и двамата задълго се умълчаха. Най-сетне Арчър отривисто поде:

— Щом не си уморена и искаш да поговорим, трябва да ти кажа нещо. Опитах онази вечер…

Тя бързо го погледна.

— Да, мили. Май искаше да ми кажеш нещо за себе си?

— Да, за себе си. Казваш, че не си изморена. Обаче аз съм уморен. Жестоко съм уморен…

Преди още да произнесе тези думи, върху лицето й се изписа нежна тревога.

— О, отдавна забелязвам това, Нюлънд! Стоварват ти толкова работа…

— Може би. Във всеки случай искам да променя обстановката…

— Да промениш обстановката ли? Не искаш ли вече да се занимаваш с адвокатска работа?

— Искам да замина, при това веднага. На продължително пътуване, колкото може по-далеч от всичко това.

Той замлъкна, почувствал, че не успява да говори с безразличието на човек, който жадува за промяна, но е прекалено уморен, за да се радва. Колкото и да се сдържаше, в гласа му бликаше нетърпение.

— Колкото може по-далеч — повтори той.

— Колкото може по-далеч ли? Но къде?

— О, наистина не зная. За Индия или за Япония.

Тя стана и тъй като той седеше с глава, опряна на дланите си, без да я вижда, почувства до себе си благоуханието и топлината й.

— Чак толкова далеч? Опасявам се, че няма да е възможно, мили — колебливо произнесе Мей. — Освен ако вземеш и мен. — Понеже видя, че той мълчи, тя продължи с глас, толкова ясен и спокоен, че всяка отделна сричка като малко чукче отекваше в мозъка му. — Тоест, ако докторите ми позволят да замина… но се опасявам, че няма да ми позволят… Работата е там, Нюлънд, че тази сутрин се убедих в нещо, за което толкова се надявах и толкова мечтаех…

Погледна я измъчено и тя, поруменяла като роза, окъпана в роса, се отпусна на пода и скри лице в коленете му.

— О, скъпа — произнесе той, притисна я към себе си и погали косата й със студената си ръка.

Настъпи продължителна пауза, която стаените в него демони изпълниха с дрезгав смях; сетне Мей се освободи леко от прегръдката му и стана.

— Не се ли досещаш?

— Да… Не. Тоест, разбира се, надявах се…

За миг се погледнаха, сетне отново млъкнаха и като извърна глава към камината, Арчър напрегнато попита:

— Казвала ли си някому за това?

— Само на твоята и на моята майка — тя се изчерви до корените на косата си и припряно допълни: — Тоест и на Елен. Нали си спомняш, казах ти, че веднъж водихме с нея дълъг разговор и че тя се държа много мило.

— А… — рече само Арчър и сърцето му спря.

Почувства, че жена му внимателно го наблюдава.

— Нюлънд, нали не ми се сърдиш, че съм й казала, преди да кажа на теб?

— Да ти се сърдя ли? Защо? — продума той с последен напън да се овладее. — Но нали онзи разговор е бил преди две седмици? А ти според мен каза, че не си била сигурна до тази сутрин.

Тя се изчерви още повече, но стоически издържа погледа му.

— Да, през онзи ден още не бях сигурна… но й казах, че съм сигурна. И сега виждаш, че се оказах права! — възкликна тя и в сините й очи блеснаха тържествуващи сълзи.