Едит Уортън
Невинни години (27)

27.

На следващия ден от Уолстрийт дойдоха по-утешителни сведения за положението на Бъфърт. Те не бяха кой знае колко ясни, но обнадеждаваха. Чу се, че в критичния момент могъл да прибегне до помощта на влиятелни лица, което успешно било сторено, и същата вечер, когато мисис Бъфърт се появи в операта с предишната си усмивка, с нова изумрудена огърлица на шията, висшето общество си отдъхна.

Ню Йорк неумолимо осъждаше непочтеността в деловите отношения. Досега не бяха допускани изключения от неписания закон: този, който е постъпил нечестно, трябва да си плати, и всички знаеха, че дори Бъфърт и жената на Бъфърт ще бъдат пожертвани безмилостно за този принцип. Ала жертвата ще бъде не само неприятна, но и неудобна. Изчезването на семейство Бъфърт ще остави значителна пробойна в малкия им кръжец, затова тези, които поради незнание или безразличие не трепнаха от моралния им крах, вече предварително оплакваха загубата на най-добрата бална зала в Ню Йорк.

Арчър твърдо бе решил да замине за Вашингтон. Само изчакваше да започне делото, за което бе споменал на Мей, за да насрочи пътуването си за същата дата, но следващия вторник мистър Летърблър му съобщи, че делото най-вероятно ще бъде отложено с няколко седмици. Въпреки това същата вечер се върна в къщи с намерението на другия ден на всяка цена да замине. Разчиташе на това, че Мей, която си нямаше представа за служебните му работи и никога не се бе интересувала от тях, няма да узнае, че делото е отложено, а дори да споменат пред нея имената на хората, които се съдеха, няма да си ги спомни; така или иначе, не можеше повече да отлага срещата си с госпожа Оленска. Твърде много неща трябваше да й каже.

В сряда заранта, когато пристигна в кантората, завари мистър Летърблър крайно потиснат. Оказа се, че Бъфърт не е успял „да се измъкне“, но като е пръснал слуха, че е вързал двата края, е обнадеждил вложителите си и до предишната вечер в банката са продължили да постъпват значителни суми, а след работно време отново са плъзнали тревожни слухове. Поради това тази заран всички са хукнали да си теглят парите и до края на деня се очакваше закриването на банката. Хората настървено хулели Бъфърт заради подлата му маневра и фалитът на банката му щял да се превърне в едно от най-срамните събития в историята на Уолстрийт.

Огромните размери на катастрофата бяха стъписали мистър Летърблър.

— Виждал съм какви ли не злощастия през живота си, но това май ще е най-лошото. Всички наши познати ще пострадат по един или друг начин. А как да помогнем на мисис Бъфърт? Възможно ли е да й помогнем? Най-много ми е жал за мисис Менсън Мингът — знае ли се как може да приключи тази история за жена на нейната възраст. Тя винаги е вярвала в Бъфърт, дори го бе направила свой приятел! Освен това как да постъпим с рода Далас — нали горката Реджина е роднина на всички ни. Единственото, което й остава, е да напусне мъжа си, но кой би я посъветвал да постъпи така? Неин дълг е да остане до него и за щастие май винаги е била сляпа за личните му слабости.

На вратата се почука и мистър Летърблър се обърна раздразнен.

— Кой е? Бях казал да не ни пречат.

Чиновникът подаде писмо на Арчър и излезе. Щом позна почерка на жена си, младият мъж отвори илика и прочете: „Не би ли могъл днес да се върнеш по-рано? Тази нощ баба е получила лек удар. По някакъв необясним начин най-рано от всички ни е узнала тази ужасна новина за банката. Чичо Лауъл е на лов, а на горкия татко мисълта за този срам така му е опънала нервите, че вдигна температура и трябва да седи в къщи. Много си необходим на мама и се надявам, че ще можеш веднага да излезеш от работа и да дойдеш направо у баба.“

Арчър подаде бележката на главния акционер и след няколко минути бавно пълзеше към северната част на града в препълнения конен трамвай. Щом стигна до 14-а улица, се прехвърли в един от друсащите омнибуси, отиващи до Пето авеню. Бе вече един следобед, когато това студено превозно средство го стовари пред къщата на мисис Мингът. През прозореца на гостната на първия етаж, където обикновено се извисяваше старицата, се мяркаше напълно неспособната да я замени мисис Уелънд, която печално поздрави Арчър, щом го забеляза, а на вратата излезе да го посрещне Мей. В преддверието цареше необичайно безредие, характерно за образцово поддържаните къщи, когато някой внезапно се разболее — на масата до палтото и чантата на доктора имаше купчинка забравени покани и пликове.

Мей беше бледа, но се усмихваше — доктор Бенкъм, току-що явил се за втори път, стигнал до по-благоприятно заключение, а непреклонната решителност на мисис Мингът да остане жива и да оздравее вече бе повлияла благотворно върху роднините й. Мей заведе Арчър в гостната, чиито плъзгащи се врати водеха към спалнята, а сега бяха закрити с дебели завеси от жълта дамаска; тук мисис Уелънд с уплашен шепот му съобщи подробности за нещастието. Оказа се, че предишната вечер се случило нещо тайнствено и ужасно. Към осем вечерта, веднага след като мисис Мингът си завършила пасианса, който тя винаги редеше след вечеря, се чул звънец и дама с толкова гъст воал, че слугите не могли да я познаят веднага, поискала да бъде приета от мисис Мингът.

Лакеят, дочул познат глас, отворил вратата на гостната и съобщил: „Мисис Джулиъс Бъфърт“ и отново я затворил, като оставил дамите насаме. Както му се сторило, двете останали около час. Когато мисис Мингът позвънила, мисис Бъфърт вече се била измъкнала незабелязано от къщата, а домакинята, бледа, подпухнала и страшна, се била отпуснала в огромното си кресло. Поискала от лакея да я премести в спалнята. През това време, макар и доста притеснена наглед, явно била още напълно здрава и с ума си. Мулатката камериерка я сложила в леглото, дала й както обикновено чаша чай, подредила стаята и излязла, но в три през нощта отново се чул звънецът и слугите, побързали при този необичаен зов (старата Кетрин винаги спеше дълбоко като дете), видели, че господарката им седи в леглото, усмихната криво и безсилно отпуснала едната си дебела ръка с миниатюрна длан.

Ударът явно бил лек, защото могла да обясни какво иска и скоро след първото посещение на доктора овладяла лицевите си мускули. Но тревогата бе огромна и не по-малко бе възмущението, когато от откъслечните фрази на мисис Мингът се бе изяснило, че Реджина Бъфърт е идвала да иска — какво нахалство! — да подкрепят мъжа й, да го спасят или както тя се изразила, да „не изоставят семейството й в нещастието“, тоест направо казано, родът да прикрие и да забрави чудовищния им срам.

— Рекох й: „В къщата на Менсън Мингът честта винаги е била чест, а честността — честност, и така ще бъде, докато не ме изнесат оттук с краката напред“ — запъвайки се, разправила старата на племенницата си с дрезгавия шепот, с който приказват полупарализираните. — И когато ми каза: „Лельо, но какво ще стане с моето име, нали се казвам Реджина Далас“, й отговорих: „Когато те отрупваше със скъпи накити, ти се казваше Бъфърт. Името ти трябва да си остане Бъфърт и сега, когато те посрами пред всички.“

Всичко това, през хълцане и задъхана от ужас, изрече мисис Уелънд пред Арчър; беше бледа и покрусена от печалната необходимост в края на краищата да обърне поглед към нещо неприятно и срамно.

— О, ако можех да го скрия от вашия тъст! Той винаги ми е казвал: „За Бога, Огъста, не разрушавай последните ми илюзии.“ Но как да попреча да узнае тези ужаси? — безутешно се вайкаше тя.

— Ах, мамо, нали той няма да види нищо — намеси се дъщеря й, но мисис Уелънд отвърна с въздишка:

— Слава Богу, че няма! Благополучно го сложихме в леглото, а доктор Бенкъм обеща да го държи там, докато клетата мама се съвземе, а Реджина замине нанякъде.

Арчър седна до прозореца и тъпо впери очи в празната улица. Беше напълно ясно, че е необходима не помощта, а моралната му подкрепа за дамите, убити от мъка. Извикаха мистър Лауъл Мингът с телеграма, а на роднините, живеещи в Ню Йорк, разпратиха бележки със слуга и сега им оставаше само полугласно да обсъждат последствията от срама на Бъфърт и непростимата постъпка на жена му.

Мисис Лауъл Мингът, която пишеше бележките в съседната стая, скоро дойде при тях и се присъедини към разговора. Едно време, казаха по-възрастните дами, жената на човек, който е въртял нечестен бизнес, е имала само една грижа: да не я видят и чуят, да се скрие от всички.

— Например клетата баба Спайсър, твоята прабаба, Мей. Разбира се — побърза да допълни мисис Уелънд, — паричните затруднения на прадядо ти са били чисто лични, май загубил на карти или подписал като гарант чужда полица, не можах да си изясня, защото мама никога не пожела да ми каже. Но тя пораснала в провинцията, защото опозоряването — няма значение в какво се изразява то — принудило майка й да напусне Ню Йорк, затова зиме и лете живеели край брега на Хъдзън, докато мама навършила шестнайсет години. На баба Спайсър дори през ум не би й минало да иска „подкрепа“ от роднините си, така, доколкото разбрах, Реджина нарича тези неща, макар че срамът в личния живот е нищо пред безочливото разоряване на стотици невинни хора.

— Е, да, би трябвало Реджина никаква да не се мярка, а вместо това дири помощ да остане в обществото — съгласи се мисис Лауъл Мингът. — Разправят, че изумрудената огърлица, с която се бе явила в операта миналия петък, й била пратена като мостра от Бейл и Блейк. Интересно дали ще си я получат отново, или ще пият една студена вода.

Арчър равнодушно слушаше безмилостния хор. Понятието за безупречна честност във финансовите въпроси като основна точка от кодекса на джентълмена бе проникнало толкова дълбоко в плътта и кръвта му, че никакви сантиментални аргументи не можеха да го разклатят. Авантюрист като Лемюъл Стрейзърс можеше да спечели милиони с ваксата за обувки чрез тъмни далавери, но безукорната почтеност бе въпрос на чест за финансистите от стария Ню Йорк. Съдбата на мисис Бъфърт също не трогваше особено Арчър. Е, да, съжаляваше я повече от възмутените й роднини, но му се струваше, че връзките между мъж и жена, които могат да бъдат прекъснати в дни на благополучие, в дни на изпитания и нещастия трябва да останат най-здрави. Както се бе изразил мистър Летърблър, когато съпругът бъде сполетян от злощастие, „дълг на жената е да остане до него“, обществото обаче ни най-малко не е задължено да остава до него, затова хладнокръвната увереност на мисис Бъфърт в обратното я поставяше почти в положението на негова съзаклятница. Самата мисъл, че съпругата може да се обърне към роднините си с молба да потулят финансовия позор на съпруга, бе недопустима, защото тъкмо това родът като обществена институция не бе в състояние да извърши.

Мулатката камериерка повика мисис Лауъл Мингът в спалнята и след малко тя се върна, угрижено свъсила вежди.

— Иска да изпратя телеграма на Елен Оленска. Разбира се, писах на Елен и Медора, но явно това вече не е достатъчно. Нареди да изпратя телеграма, за да пристигне само тя.

Тази новина бе посрещната с всеобщо мълчание. Мисис Уелънд въздъхна примирено, а Мей стана и се залови да събира захвърлените на пода вестници.

— Според мен трябва тъкмо така да сторя — продължи мисис Лауъл Мингът, сякаш с надеждата да й възразят.

— Разбира се, че трябва — каза Мей и се обърна към двете жени. — Баба знае какво иска и трябва да изпълняваме всичките й желания. Ще позволите ли аз да напиша телеграмата, лельо? Ако я пратим веднага, Елен може би ще успее да хване сутрешния влак.

Тя произнесе името на Елен толкова точно и ясно, че сякаш екна сребърно звънче.

— Не можем обаче да я изпратим веднага — Джъспър и момчето са из града, разнасят бележки и телеграми.

Мей се обърна усмихната към мъжа си.

— Но нали Нюлънд е тук. Готов е да ни окаже всякаква услуга. Нали ще изпратиш телеграмата, Нюлънд? Ще имаш време преди вечеря.

Арчър стана и промърмори нещо в смисъл, че е съгласен, и Мей седна до розовото Bonheur du Jour^[1] на старата Кетрин. Щом завърши телеграмата, написана с едрия й детски почерк, тя грижливо попи мастилото, сгъна я и я подаде на Арчър.

— Колко неприятно, че ще се разминете с Елен! — рече тя. — Налага се Нюлънд да замине за Вашингтон по делото за патента, което се гледа във Върховния съд — обясни тя на майка си и на леля си. — Надявам се, че чичо Лауъл ще се завърне до утре вечер, а щом баба е по-добре, не виждам защо Нюлънд да отхвърля толкова важната поръчка на фирмата си, нали?

Тя замлъкна, сякаш в очакване на отговор, затова мисис Уелънд припряно поде:

— Да, да, разбира се, мила. Баба ти за нищо на света не би се съгласила да попречи на работата му.

На излизане с телеграмата в ръка Арчър чу как тъща му казва явно на мисис Лауъл Мингът:

— Не разбирам за какво й е да пращаме телеграма на Елен Оленска… — а ясният глас на Мей заяви:

— Може би иска още веднъж да й внуши, че нейният дълг е да бъде до мъжа си.

Щом затвори вратата, Арчър излезе от къщата и бързо закрачи към телеграфа.