Едит Уортън
Невинни години (20)

20.

— Разбира се, трябва да вечеряме у мисис Картрай, скъпа — каза Арчър, а Мей, угрижено начумерена, го погледна над масивните прибори от британски метал, украсяващи сервираната за закуска трапеза в техния пансион.

Из цялата дъждовна пустиня на Лондон имаше само двама души, които младите Арчър познаваха, но тъкмо тях се мъчеха да избягват по стара нюйоркска традиция, според която е „неделикатно“ да натрапват компанията си на познати в чужбина.

Мисис Арчър и Джейни, когато посещаваха Европа, толкова твърдо се придържаха към това правило и толкова непоколебимо стоически отхвърляха всеки опит за дружеско общуване от страна на спътниците си, че буквално не разменяха дори дума с „чужденците“ освен със служителите в хотелите и по железниците. Към съотечествениците си, без да се броят личните познати или тези, за които бяха чували, се отнасяха още по-пренебрежително, така че, ако не се случеше да налетят на някого от рода Чийвърс, Мингът или Дегонет, прекарваха дълги месеци из Европа изключително тет-а-тет. Но дори най-крайните предпазни мерки понякога се оказваха напразни и вечерта в Боцен едната от настанените в другия край на коридора англичанки (чиито имена, тоалети и обществено положение Джейни вече бе успяла да проучи най-подробно) почука на вратата и попита дали у мисис Арчър няма да се намери камфоров спирт. Бронхитът на втората дама — сестрата на неканената гостенка, мисис Картрай — внезапно се изострил, затова мисис Арчър, която никога не тръгваше от къщи без малка пътна аптечка, за щастие успя да я снабди с търсеното лекарство.

Мисис Картрай сериозно се разболя, а тъй като тя и сестра й мис Харл пътуваха сами, бяха много благодарни на госпожите Арчър, които се мъчеха по всякакъв начин да облекчат участта им и чиято чевръста слугиня им помогна да вдигнат болната на крака.

Когато напускаха Боцен, мисис и мис Арчър не разчитаха да видят когато и да било мисис Картрай и мис Харл. Според мисис Арчър нямало нищо „по-неделикатно“ от това, да се натрапваш на „чужденците“, на които си оказал случайна услуга. Обаче мисис Картрай и сестра й не само не подозираха за тяхната гледна точка, но просто през ум не можеше да им мине, че тя може да съществува, затова се чувстваха дълбоко задължени на „очарователните американки“, които се бяха отнесли толкова любезно към тях в Боцен. С трогателно постоянство използваха всяка възможност да се срещнат с мисис Арчър и Джейни по време на пътуването им из континента и с истинска свръхестествена находчивост разузнаваха кога американките ще се появят в Лондон на път за Щатите или от Щатите. Приятелството им стана непреодолимо и всеки път, когато мисис Арчър и Джейни се озоваваха в хотела на Браун, вече ги очакваха две мили приятелки, които също като тях отглеждаха папрати в сандъчета на Уърд, плетяха макраме, четяха спомените на баронеса Бунзен и имаха свое мнение за най-известните лондонски проповедници. Според мисис Арчър познанството с мисис Картрай и мис Харл „напълно преобрази Лондон“, затова по време на годежа на Арчър между двете семейства се установи толкова близка връзка, че бе преценено като „напълно уместно“ да пратят покана на англичанките за сватбата, в отговор на което те ги дариха с очарователен букет от хербарийни алпийски цветя под стъкло. А на пристанището, когато Нюлънд и жена му отплаваха за Европа, мисис Арчър го напътства с думите: „Непременно да запознаеш Мей с мисис Картрай.“

Нюлънд и жена му ни най-малко нямаха намерение да изпълнят това указание, но мисис Картрай с обичайната си находчивост се изхитри да ги открие и да им прати покана за вечеря и именно тази покана накара Мей Арчър да въси вежди по време на чая с кифли.

— На теб ти е добре, Нюлънд, защото ги познаваш. А аз ще се чувствам неудобно сред толкова много непознати хора. Освен това какво да облека?

Нюлънд се облегна на стола и погледна усмихнат жена си. Тя никога не бе изглеждала толкова хубава и никога не бе приличала толкова много на Диана. Сякаш английската киша бе направила руменината върху бузите й още по-ярка, момински резките й черти се бяха смекчили, може би ги стопляше лъчът на щастието, избликващ отвътре като светлина изпод лед.

— Какво да облечеш ли, скъпа? Нима миналата седмица от Париж не пристигна цял сандък с рокли?

— Да, разбира се. Просто не зная какво е редно да облека. — Тя леко изду устни. — Нито веднъж не съм била канена тук на вечеря и не искам да изглеждам смешна.

Той се опита да я извади от затруднението.

— Нима англичанките вечер не се обличат като навсякъде?

— Нюлънд! Как можеш да задаваш такива глупави въпроси, щом ходят на театър със стари бални рокли и без шапки!

— Ами ако и в къщи носят бални рокли? Впрочем това не се отнася до мисис Картрай и мис Харл. Те ще са с бонета като мама и с шалове, с много меки пухкави шалове.

— Да допуснем. Но как ще бъдат облечени останалите дами?

— Не толкова изискано като теб, мъничката ми — отвърна той, чудейки се откъде внезапно у нея се бе появил присъщият на Джейни болезнен интерес към премени.

Тя с въздишка отмести стола си назад.

— Много мило от твоя страна, Нюлънд, но не ми стана по-леко.

Внезапно му хрумна идея.

— Защо не облечеш сватбената си рокля? Според мен ще е съвсем уместно.

— Ах, скъпи! Де да беше тук! Изпратиха я в Париж да я преправят за идната зима, затова Уърт още не я е върнал.

— Няма как тогава — рече Арчър, като ставаше. — Виж, мъглата се вдига. Ако побързаме, ще успеем да видим картините в Националната галерия.

Младите Арчър се стягаха за къщи след тримесечно сватбено пътешествие, впечатленията от което Мей в писмата си до приятелките определи с думата „блаженство“.

Така и не стигнаха до италианските езера — след трезв размисъл Нюлънд реши, че не си представя жена си на фона на този пейзаж. Пак тя (като прекара месец в компанията на парижките модни шивачки) предпочете през юли да се катери из планините, а през август да плува. Желанията й бяха грижливо изпълнени, прекараха юли в Интерлакен и Гринделвалд, а август — на Нормандското крайбрежие, в малкото градче Егрета, препоръчано им като екзотично и тихо. В планините Арчър понякога посочваше на юг и казваше: „Там е Италия“, а Мей, весело усмихната, отвръщаше: „Добре ще е да идем там през зимата, но нали ще се наложи да останеш в Ню Йорк.“

Всъщност пътешествията се нравеха на Мей дори по-малко, отколкото бе очаквал. След като всички тоалети бяха поръчани, тя започна да разглежда пътуването из Европа като възможност да се разхожда, да язди, да плува и да изпитва силите си в новата увлекателна игра тенис, а когато се завърнаха в Лондон (където щяха да прекарат две седмици, докато той си поръча костюми), Мей вече не криеше нетърпението, с което чакаше деня на отплаването.

В Лондон Мей се интересуваше само от театрите и от магазините. Впрочем театрите й се сториха не толкова увлекателни, колкото парижките кафе-шантани под куполите на цъфтящите кестени на Шан’з Елизе, където бе изпитала непознати дотогава усещания, докато бе оглеждала от терасата на ресторанта седящите долу „кокотки“ и бе слушала в превод на мъжа си текстовете на песничките, които той бе сметнал за не особено волни и подходящи за ушите на новобрачна.

Арчър се върна към всичките наследени от него старинни представи за брака. Доста по-лесно е да следваш обичаите и да се държиш с Мей така, както всичките им приятели се държат с жените си, отколкото да се мъчиш на практика да осъществяваш теориите, които си лелеял по време на волния си ергенски живот. Няма смисъл да се силиш да еманципираш жена си, която изобщо не подозира, че не е свободна. При това отдавна бе разбрал, че Мей се интересува от мнимата свобода само за да я положи върху олтара на съпружеската любов. Не унижено, подобно нещо не би й позволило чувството за собствено достойнство, нещо повече, може би дори ще настъпи ден (което дори веднъж се бе случило), когато ще намери сили в себе си да вземе обратно този дар, ако сметне, че постъпва така за негово добро. Ала представите й за съпружески живот бяха толкова опростени, че подобна критична ситуация би била предизвикана само от открити негови оскърбления, но дълбокото й чувство към него напълно изключваше подобно нещо. Арчър знаеше, че каквото и да се случи, Мей винаги ще си остане вярна, мъжествена и незлопаметна, а това изискваше същите качества и от него.

Цялата ситуация спомагаше за завръщането му към предишния начин на мислене. Ако елементарността на Мей бе породена от ограниченост, той би се възмутил и би въстанал, но тъй като чертите на характера й, макар и не всичките, притежаваха явно благородство, присъщо на чертите на лицето й, тя се превърна в ангел пазител на всичките му стари светини и традиции.

Тези качества, въпреки че я правеха приятна и сговорчива спътничка, едва ли можеха да разнообразят пътуването им из чужбина, но веднага бе забелязал, че печелят много в естествената за тях обстановка. Арчър не се опасяваше от игото им; неговият артистичен и интелектуален живот и преди бе протичал извън семейния кръг, а в границите му не очакваше нищо дребнаво и потискащо — когато се връща при жена си, никога няма да прилича на човек, влизащ в задушна стая след разходка. А когато дойдат и децата, празнотите в живота им естествено ще се запълнят.

Такива мисли му минаваха през ума, докато пътуваха дълго и бавно към Сауткенсингтън, където живееха мисис Картрай и нейната сестра. Арчър също би предпочел да избегне гостоприемството на майчините си приятелки — по семеен обичай винаги бе пътувал като любител на забележителности и външен наблюдател, преструвайки се, че не забелязва присъствието на себеподобните си. Само веднъж, когато завърши Харвард, бе прекарал няколко седмици във Флоренция в компанията на ексцентрични европеизирани американци, танцувайки по цели нощи с титулувани дами в дворците и прекарвайки дните в игра на карти с модни лондончани и дамски ухажори в прочути великосветски клубове, но всичкото това веселие му се стори нереално като карнавал. Ексцентричните космополитни жени, потънали в сложни любовни интриги, за които непременно държаха да разправят под път и над път, бляскавите млади офицери и възрастните шегобийци с боядисани коси, обекти на любовта им или довереници, поразително се различаваха от хората, сред които Арчър бе пораснал, и толкова му напомняха за скъпите и тежко миришещи оранжерийни цветя, че не можаха дълго да ангажират въображението му. А да въведе жена си в подобна среда и дума не можеше да става, при това през цялото им пътуване никой друг не претендираше особено за компанията му.

Наскоро след пристигането в Лондон бе срещнал херцог Сейнт Острей, който веднага го позна и радушно го покани на гости, но естествено нито един добре възпитан американец не би сметнал за необходимо да приеме подобна покана, затова повече не се видяха. Дори се изхитриха да избегнат срещата с лелята на Мей — съпругата на английския банкер. Тя наистина още не беше се завърнала от йоркшърското си имение, по-точно те нарочно бяха отложили идването си в Лондон за есента, та когато се явят в разгара на сезона, да не дават повод на непознатите си роднини да ги обвиняват в натрапчивост и липса на деликатност.

— Предполагам, че у мисис Картрай няма да видим никого, през този годишен сезон Лондон е истинска пустиня, а ти май прекалено се нагизди — рече Арчър на жена си, седнала до него във файтона и толкова безупречно прекрасна с небесносинята си наметка, подплатена с лебедов пух, че бе просто безчовечно да я излага на лондонските сажди.

— Да не си мислят, че се обличаме като диваци — отвърна тя с презрение, на което би завидяла дори самата Покахонтас, и Арчър още веднъж се учуди на религиозния плам, с който дори далечните от всякаква суетност американки се прекланят пред своето божество — дрехите.

„Това е тяхната ризница, по този начин се отбраняват от неизвестното и му хвърлят предизвикателство“ — помисли си той. И за пръв път разбра защо Мей, на която никога не би хрумнало да украси прическата си с някоя панделка в повече, за да се хареса на мъжа си, толкова грижливо и в самозабрава избира и поръчва обширния си гардероб.

Не се бе излъгал, когато предположи, че у мисис Картрай няма да има много гости. Освен домакинята и сестра й в дългата студена гостна видяха още една увита в шал дама, нейния мъж, добродушен енорийски свещеник, мълчалив младеж, племенник на мисис Картрай, и нисичък мургав господин с живи очи, когото тя представи като гувернант на младежа като при това назова някакво френско презиме.

В тази мъждиво осветена мъждива компания Мей Арчър доплава като лебед сред лъчите на залеза — толкова стройна, прекрасна, толкова пременена в разкошните си шумолящи коприни мъжът й не я бе виждал досега, но чувстваше, че руменината и този шумол е само признак на крайна, почти детинска плахост.

„О, боже, за какво да говоря с тях?“ — умолително го питаше безпомощният поглед на жена му в минутата, когато бляскавият й образ предизвика същата плахост в сърцата на присъстващите. Но красотата, дори и изпълнена със съмнение в силите си, пробужда чувство на увереност в мъжките сърца, затова свещеникът и французинът гувернант бързо проявиха готовност да й се притекат на помощ.

Обаче въпреки всичките им старания вечерята се проточи непоносимо. Арчър забеляза, че Мей, понеже желаеше да покаже колко свойски се чувства сред чужденци, става все по-провинциална в съжденията си и поради това, макар че красотата й предизвикваше възхищение, репликите й замразяваха всякакво остроумие. Свещеникът бързо се отказа от напразните усилия, но възпитателят, който говореше английски много правилно и свободно, галантно продължи да излива красноречието си върху нея, докато дамите, за явно облекчение на заинтересованите страни се качиха в гостната.

Свещеникът изпи чаша портвайн и се разбърза за някакво молитвено събрание, а свенливият племенник, който се оказа тежко болен, бе пратен да си легне. Арчър и учителят останаха да седят пред чашите си, по някое време Арчър неочаквано усети, че разговаря, както не бе разговарял от времето на последната си среща с Нед Уинсет. Оказа се, че над племенника на мисис Картрай била надвиснала заплаха от туберкулоза, затова бил принуден да напусне Хароу и да замине за Швейцария, където прекарал две години в мекия климат край брега на езеро Леман. Понеже имал склонност към сериозно учене, бил поверен на мосю Ривер, който го върнал отново в Англия и смятал да остане при него до постъпването му идната пролет в Оксфорд. Мосю Ривер направо допълни, че тогава ще се наложи да си търси ново място.

Бащата на мосю Ривер, който починал млад, заемал някаква незначителна дипломатическа служба, затова се очаквало синът да тръгне по пътя на баща си, ала неудържимата страст към изящната словесност тласнала младежа отначало към журналистиката, сетне към литературата (явно без всякакъв успех) и най-сетне — след дълги опити и злощастия, които той премълча — станал гувернант на английски момчета в Швейцария. Преди това впрочем дълго живял в Париж, посещавал grenier^[1] на братя Гонкур, Мопасан го посъветвал да не пише (дори това се стори на Арчър изключителна чест) и често разговарял с Мериме в дома на майка му. Явно винаги е бил много беден и обременен от грижи (издържал майка си и неомъжената си сестра) и си личеше, че честолюбивите му литературни пориви са претърпели фиаско. Положението му от материална гледна точка едва ли се различаваше от сиромашията на Нед Уинсет, но за сметка на това живееше в свят, в който според думите му любителят на идеи няма да се спомине от духовен глад. Тъй като именно от подобна неутолена любов издъхваше Уинсет, Арчър, като се постави на негово място, с лека завист възприе този пламенен алтруист, толкова богат в цялата си мизерия.

— Мисля, ще се съгласите, мосю, че интелектуалната свобода и независимостта на критичните преценки е над всичко. Именно затова зарязах журналистиката и избрах доста по-безинтересната професия на гувернант и частен секретар. Разбира се, свързано е със скучна, тежка работа, но за сметка на това запазваш моралната си свобода и както казват французите, си оставаш quantа soi^[2]. Затова, щом се завърже интересен разговор, свободно можеш да изразиш своето мнение, а не на господарите си, или просто да слушаш и да отговаряш мислено. О, приятният разговор! Има ли нещо на света, което да се сравни с него? Въздухът на идеите е единственият въздух, който си заслужава да се диша. Затова никога не съм съжалявал, че захвърлих дипломацията и журналистиката — двете различни форми на отказ от себе си. — Като запали нова цигара, той спря подвижния си поглед върху Арчър. — Voulez vous^[3], мосю, заслужава си да живееш на таван, за да гледаш живота право в очите, нали? Но естествено налага се да припечелваш по нещо, за да плащаш за този таван, и да ви призная, перспективата завинаги да остана гувернант или частен секретар смразява въображението ми почти толкова, колкото и ролята на секретар в посолството в Будапеща. Понякога чувствам, че трябва да направя решителна стъпка. Например как смятате, мога ли да разчитам на някакво място в Америка, в Ню Йорк?

Арчър сепнато се втренчи в събеседника си. Ню Йорк за млад мъж, посещавал братята Гонкур и Флобер, който смята за единствено достоен животът на идеите! Той продължи недоумяващо да гледа мосю Ривер, без да знае как да му обясни, че дори предимствата и дарбите му безспорно само ще му пречат в Ню Йорк.

— Ню Йорк, Ню Йорк… Защо непременно Ню Йорк? — промърмори той, като напразно се силеше да си представи какво би могъл родният му град да предложи на един млад мъж, който явно се нуждае само от приятен разговор.

Под бледата кожа на Ривер внезапно изби руменина.

— Аз… си казах, че това е вашата столица, че е център на мисловни идеи — рече той. Сетне, явно уплашен да не би събеседникът му да си помисли, че му отправя молба, припряно продължи: — Понякога човек изрича едно или друго не толкова заради хората, колкото заради себе си. Откровено казано, не виждам възможност в най-близко бъдеще… — И като се надигна, непринудено допълни: — Вероятно мисис Картрай очаква вече да ви съпроводя до гостната на горния етаж.

Из пътя към хотела Арчър дълбоко се замисли над този епизод. Часът, прекаран с мосю Ривер, му беше подействал като глътка чист въздух, затова първото му желание бе да покани французина утре на вечеря, но вече бе започнал да разбира защо женените мъже невинаги следват първите си пориви.

— Този млад учител се оказа много интересен човек, приятно си поговорихме за книги и за много други неща — предпазливо отбеляза той, докато седеше във файтона.

Мей се отърси от мечтателния си унес, в който мъжът й влагаше толкова разнообразни значения, докато шестте месеца брачен живот не му дадоха ключа към него.

— Дребното французче ли? Но той изглежда толкова ужасно посредствен! — студено изрече Мей; Арчър се досети, че дълбоко в себе си е разочарована: заслужавало ли си е да иде на гости в Лондон, за да се запознае със свещеник и французин гувернант! Това разочарование не бе предизвикано от състоянието, прието да се нарича снобизъм, а само от присъщата на стария Ню Йорк представа на какво може да се разчита, когато излага достойнството си на риск в чуждите страни. Ако родителите на Мей посрещаха семейство Картрай на Пето авеню, щяха да им предложат нещо по-тежко от енорийски свещеник и обикновен учител.

Но Арчър се подразни и не можа да премълчи.

— Посредствен ли? На кого може да се стори посредствен? — попита той и Мей с неприсъща за нея разпаленост отговори:

— Според мен на всички, освен на учениците си. Тези хора винаги са толкова недодялани в добро общество. Впрочем — примирително допълни тя, — вероятно просто не мога да разбера колко е умен.

Думата „умен“ в устата на Мей не му харесваше също толкова, колкото и „посредствен“, но почваше да го плаши собствената му склонност да обръща внимание на качествата й, които не му допадат. В края на краищата гледната й точка винаги бе еднаква. Тя съвпадаше с гледната точка на всички, сред които бе пораснал, и винаги я бе смятал за необходима, но не особено същностна. Само до преди няколко месеца не бе познавал нито една „почтена“ жена, която другояче да гледа на живота, а нали когато човек се жени, избира почтена жена.

— Добре, в такъв случай няма да го поканя на вечеря — засмян заключи той, при кое го Мей ужасено възкликна:

— О, боже! Да каниш учителя на Картрай?

— Е, във всеки случай не заедно с тях, щом си против. Но с удоволствие бих поговорил още веднъж с него. Той питаше за място в Ню Йорк.

— За място в Ню Йорк ли? За какво място? Никой не взема френски гувернанти. Какво според него би правил там?

— Доколкото разбрах, най-вече би се наслаждавал на приятни разговори — от желание да й противоречи отвърна Арчър, а Мей одобрително се засмя.

— Ах, Нюлънд! Колко забавно! Съвсем по френски!

Всъщност дори се зарадва, че тя реши всичко вместо него, като просто превърна в шега желанието му да покани мосю Ривер. При още една вечеря би било трудно да се избегне разговора за Ню Йорк, а колкото повече мислеше за това, толкова по-малко можеше да си представи мосю Ривер в онзи Ню Йорк, който познаваше.

Внезапно разбра, че не един проблем занапред ще се решава така от нея, вместо от него, и макар че при тази мисъл го побиха студени тръпки, той плати на файтонджията и докато влизаше в къщи след дългия шлейф на жена си, се утеши с баналната мисъл, че първата половин година от брака винаги е най-тежката.

„Дано по-късно престанем да се блъскаме в острите си ъгли“ — помисли той, ала най-лошото беше, че натискът на Мей бе започнал да се отразява именно върху тези ъгли, на чиято острота най-много държеше.