Едит Уортън
Невинни години (8)

8.

Ню Йорк единодушно стигна до извода, че графиня Оленска е „погрозняла“.

За пръв път се бе появила тук през детството на Нюлънд Арчър като чаровно момиченце на девет или десет години; тогава казваха, че е „същинска картинка“. Родителите й постоянно кръстосваха континента и докато детството й минаваше в чергарски живот, бе изгубила и двамата, затова леля й Медора Менсън й бе станала настойничка, а тя самата бе същинска скитница, завърнала се по онова време в Ню Йорк, уж за да „остане за постоянно“.

Горката Медора, щом овдовееше, винаги се завръщаше в родния град, за да „остане за постоянно“ (всеки път в по-евтина къща) с нов мъж или с дете, за което да се грижи, но само след няколко месеца неизменно се разделяше с мъжа си или се скарваше със закриляното същество, след което продаваше на загуба къщата и отново запрашваше да скитосва. Тъй като майката на Медора бе по баща Рашуърт, а последното й несполучливо омъжване я бе свързало с един от смахнатите Чийвърси, Ню Йорк гледаше през пръсти на странните й постъпки, но когато се завърна с малката осиротяла племенничка, чиито родители, въпреки достойната за съжаление страст към пътешествия, бяха доста ценени, всички много съжаляваха, че чаровното дете е попаднало в такива ръце.

Мъчеха се да утешат малката Елен Мингът, макар че мургавите румени бузки и гъстите къдрици й придаваха весел вид, всъщност неподходящ за момиченце, което след смъртта на родителите си би трябвало още да носи черна рокля. Едно от чудачествата на лишената от късмет Медора бе пренебрежението към приетите в Америка строги правила за траура и когато слезе от парахода, роднините й бяха шокирани, когато забелязаха, че воалът й от креп, който носеше по случай смъртта на родния си брат, е седем дюйма по-къс от воалите на зълвите й, а малката Елен като прибрано из пътя циганче е с пембено мериносово палтенце и кехлибарен гердан.

Ню Йорк дотолкова бе вдигнал ръце от Медора, че само няколко стари дами поклатиха глави пред крещящата премяна на Елен, а останалите роднини бяха пленени от веселия й нрав и ярката й руменина. Тя беше безстрашна бойка хлапачка; стъписваше големите с дръзките си въпроси и забележки, притежаваше екзотични дарби — танцуваше испански танц с шал и пееше неаполитански песни с акомпанимент на китара. Медора Менсън (истинското й име беше мисис Торли Чийвърс, но тъй като бе получила разрешение от папата да носи благородническа титла, бе взела името на рода на първия си мъж и се наричаше маркиза Менсън, защото в Италия това име лесно се променяло в Манцони) даде на племенницата си скъпо, макар и несистемно образование, затова тя „рисуваше от натура“ (нещо нечувано дотогава) и свиреше на пиано в квинтет от професионални музиканти.

Разбира се, цялата тази работа не можеше да излезе на добър край, затова няколко години по-късно, когато злощастният Чийвърс в края на краищата умря в лудница, вдовицата му (пременена с екстравагантен траур) отново разпери криле и замина заедно с Елен, която се бе източила и се бе превърнала във високо недодялано девойче с огромни очи. Дълго не се чу нищо за тях, а сетне се разбра, че Елен се е омъжила за баснословно богат и прославен полски аристократ, с когото се запознала на бал в Тюйлери. Разправяха, че уж имал разкошни къщи в Париж, Флоренция и Ница, яхта в Кауса на остров Уайт, а също и обширни гори за лов в Трансилвания. Бе изчезнала, обгърната в някакво сатанинско очарование, и след няколко години, когато Медора за пореден път се завърна в Ню Йорк, потисната, обедняла, в траур по третия си мъж, и се залови да си търси още по-малка къща, всички се почудиха защо богатата племенничка не й е помогнала някак. По-късно се разчу, че бракът на самата Елен приключил катастрофално и че тя също се връща у дома да дири спокойствие и забрава сред роднините.

Тези мисли прелитаха през главата на Нюлънд Арчър седмица по-късно, когато гледаше как графиня Оленска влиза в гостната на Ван дер Лайден за официалния банкет. Това бе сериозно изпитание и той мислеше как ли ще го издържи. Елен пристигна доста късно, без дори да е сложила втората си ръкавица и без да е закопчала гривната на китката си. Без ни най-малки признаци на припряност или смут, влезе в гостната, в която най-благоговейно и трепетно се бе събрал цветът на нюйоркското общество.

Усмихвайки се само с очи, тя спря и огледа стаята и в този миг Нюлънд Арчър отхвърли всеобщата присъда за външността й. Наистина блясъкът от младините й бе помръкнал. Румените й бузи бяха пребледнели, тя бе слаба, уморена и изглеждаше по-възрастна от своите вероятно трийсет години. Ала всичко у нея излъчваше скрита властна хубост и макар че в уверено вдигнатата глава и в погледа й нямаше нищо театрално, тя порази Арчър с грижливо обмисления си цялостен облик и с гордото съзнание за силата си. В същото време се държеше по-естествено от повечето присъстващи дами и мнозина (както по-късно научи от Джейни) дори се разочаровали, понеже я сметнали за недостатъчно „шик“, тъй като шикът в Ню Йорк се ценеше повече от всичко. Възможно е, помисли Арчър, това да се обяснява с голямото й спокойствие — движенията, говорът и възглухите тонове на гласа й бяха спокойни. От млада жена с такова минало Ню Йорк бе очаквал по-ярка външност.

Вечерята се оказа доста тежко задължение. Винаги бе мъчително да вечеряш у Ван дер Лайден, но тази вечеря в чест на херцога, техен роднина, се превърна наистина в някакво свещенодействие. Арчър с удоволствие помисли, че само нюйоркски кореняк е в състояние да долови разбираемата само за Ню Йорк тънка разлика между обикновения херцог и херцога на Ван дер Лайден. Градът се отнасяше с безразличие и дори (с изключение на Стрейзъровия кръжец) донякъде високомерно и недоверчиво към наминаващите тук аристократи, но ако връчваха акредитивни писма за подобно роднинство, ги посрещаха старомодно сърдечно — нещо, което те погрешно биха отнесли към положението си в справочника „Дебрайт“. Именно тази тънкост в държанието бе твърде ценна за младия мъж в любимия стар Ню Йорк, което впрочем не му пречеше да се шегува с нея.

Двамата Ван дер Лайден положиха усилия по всякакъв начин да изтъкнат важността на церемонията. На трапезата се кипреше севърският порцелан на Дю Лак, сребърните прибори от епохата на Георг II от Травена, английски семейни сервизи на Ван дер Лайден и Дегонет — „Лоустъфт“ (Източно-индийската компания) и „Краун Дерби“. Мисис Ван дер Лайден повече от всеки друг път приличаше на портретите на Кабанел, а мисис Арчър с огърлицата на баба си от дребни перли и изумруди напомняше на сина си за миниатюрите на Изабел. Всички дами се бяха явили с най-хубавите си бижута, но както бе прието в тази къща при толкова тържествен случай, скъпоценните камъни в повечето случаи бяха в старинни украшения, а старата мис Лейнънг, която също бяха убедили да дойде, бе сложила дори камеите на майка си и бе наметнала испански дантелен шал.

Графиня Оленска бе единствената млада жена на трапезата и докато плъзгаше поглед по загладените пълни възрастни лица, които се кипреха между диамантените огърлици и егретките от щраусови пера, Арчър забеляза, че в сравнение с нея всички изглеждат учудващо инфантилни. Достраша го при мисълта какво ли е могло да придаде такъв израз на погледа й.

Херцог Сейнт Острей, седнал отдясно на домакинята, естествено бе централната фигура на вечерята. Но докато графиня Оленска биеше на очи доста по-малко, отколкото бяха очаквали, херцогът бе почти незабележим. Като възпитан човек не се бе явил на вечерята с ловджийска куртка (както друг един херцог, малко преди него посетил Ню Йорк), но вечерният му костюм беше до такава степен охлузен и провиснал, че приличаше на стар домашен халат, и като цяло (с навика си да седи прегърбен и с дългата си брада, достигаща до нагръдника) никак не му придаваше вид на гост, явил се на тържествена вечеря. Дребничък, с увиснали рамене, със загар, с месест нос и малки очички, с усмивка на благоразположение, той почти не говореше, а дори и да кажеше нещо, произнасяше го толкова тихо, че макар гостите да замлъкваха в очакване на думите му, можеха да ги чуят само най-близките му съседи.

След вечерята, когато мъжете се присъединиха към дамите, херцогът се запъти право при графиня Оленска и двамата, седнали в един ъгъл, потънаха в оживен разговор. Очевидно на никого от тях не мина през ума, че херцогът би трябвало най-напред да изрази почитта си към мисис Лауъл Мингът и мисис Хедли Чийвърс, докато графинята бе редно да поприказва с очарователния хипохондрик мистър Ърбън Дегонет от Вашингтон скуеър, който заради удоволствието да се запознае с нея бе нарушил крайно строгото си правило да не вечеря вън от къщи между януари и април. Херцогът и графинята разговаряха едва ли не двайсет минути, след което тя стана, прекоси широката гостна и седна до Нюлънд Арчър.

В нюйоркските гостни не бе прието дама да изоставя джентълмен, за да дири компанията на друг. Етикецията изискваше да седи като истукан и да чака, а мъжете, които желаят да поговорят с нея, да се сменят по ред. Но графинята явно не си даваше сметка, че нарушава някакво правило — съвсем непринудено се намести на дивана до Нюлънд Арчър и го загледа приятелски.

— Разкажете ми за Мей — рече му тя.

Вместо отговор Арчър я попита:

— Познавате ли се отпреди с херцога?

— О, да, виждахме се с него всяка зима в Ница. Той много обича картите и често е идвал у нас. — Тя каза това съвсем простичко, както би могла да произнесе: „Той обича полски цветя“, а сетне чистосърдечно си призна: — Според мен е най-скучният човек на света.

Това толкова се хареса на събеседника й, че той веднага се отърси от шока, в който го бе хвърлила предишната забележка на графинята. Наистина бе забавно да срещнеш дама, която смята херцога на Ван дер Лайден за скучен и има смелостта да изрази мнението си. Понечи да й зададе няколко въпроса за живота, върху който небрежните й думи бяха хвърлили ярка светлина, но не му се искаше да пробужда неприятни спомени и преди да намери какво да каже, тя вече бе подхванала първата си тема.

— Мей е направо чудесна, не видях в Ню Йорк друга толкова хубава и умна девойка. Много ли сте влюбен в нея?

— Толкова, колкото е възможно за човек — изчервен се засмя Арчър.

Тя продължи да го гледа замислено, сякаш се опасяваше да не пропусне дори най-лекия оттенък от значението на думите му.

— Допускате ли, че има някаква граница?

— Граница на влюбеността ли? Дори и да съществува, не зная къде е!

— Значи се отнася за истински чувства? — с пламенна симпатия попита тя.

— За най-романтичните чувства!

— Изумително! Сам ги открихте, нали? Никой ли не ви уреждаше нищо?

Арчър я погледна смаяно.

— Нима сте забравили, че в нашата страна не позволяваме никой да урежда браковете ни вместо нас?

Мургавото й лице се обля в руменина и той веднага съжали за думите си.

— Да — отвърна тя. — Да, забравила съм. Трябва да ми прощавате такива грешки. Невинаги си припомням, че тук е хубаво… всичко… всичко е лошо там, откъдето идвам.

Тя наведе поглед към венецианското си ветрило от орлови пера и той забеляза, че устните й треперят.

— Извинете — неволно възкликна той. — Тук сте сред приятели!

— Да, разбира се. Където и да отида, навсякъде го чувствам. Тъкмо поради това се върнах. Искам да забравя всичко друго, искам отново да стана истинска американка като Мингът и Уелънд, или като вас и чаровната ви майка, като всички останали мили хора, които са се събрали тук. А ето я и Мей, сега ще ме оставите — допълни тя, без да помръдне. И като обърна гръб на вратата, отново се загледа в него.

Стаите почнаха да се пълнят с поканените за приема след вечерята гости. Като проследи погледа на госпожа Оленска, Арчър видя Мей, която влизаше в гостната заедно с майка си. В сребристобялата си рокля, с венче сребърни цветя в косата, девойката приличаше на Диана, завърнала се току-що от лов.

— Видяхте ли колко съперници имам — избъбри Арчър. — Веднага я заобиколиха, а сега й представят херцога.

— Тогава останете още мъничко при мен — тихо промълви госпожа Оленска, докосвайки леко коляното му с ветрилото. Този съвсем лек допир го развълнува като милувка.

— Да, позволете ми да остана при вас — отвърна той също толкова тихо, като едва ли си даваше сметка какво говори, но в същата минута до тях се приближи мистър Ван дер Лайден заедно със стария мистър Ърбън Дегонет. Графинята ги посрещна с тъжната си усмивка и Арчър, като улови укорителния поглед на домакина, стана.

Госпожа Оленска му подаде ръка, сякаш се сбогуваше с него.

— Значи ви чакам утре след пет — произнесе тя и се обърна, за да стори място на мистър Дегонет.

— Утре… — Арчър чу гласа си, който повтори тази дума, макар че нищо не й бе обещал, а тя по време на разговора им с нищо не бе дала да се разбере, че иска да го види.

Докато се отдалечаваше, забеляза как Лоурънс Лефъртс, висок и бляскав, се приближава към графинята, за да й представи жена си, и чу как Гъртруд Лефъртс, разтегнала безизразната си усмивка, произнася:

— Както ми се струва, като деца сме ходили заедно на уроци по танци…

Зад тях, в очакване да бъдат представени на графинята, бяха застанали още няколко съпружески двойки, категорично отказали да се срещнат с нея у мисис Лауъл Мингът. Също както веднъж мисис Арчър бе отбелязала: „Ако двамата Ван дер Лайден искат да дадат някому урок, чудесно знаят как да сторят това.“ Чудното беше, че твърде рядко искаха подобно нещо.

Някой го докосна по рамото и видя, че мисис Ван дер Лайден с черна кадифена рокля и със семейните диаманти го наблюдава от висотата на величието си.

— Колко любезно от ваша страна, мили Нюлънд, че толкова самоотвержено отделихте доста време на мадам Оленска. Казах на вашия чичо Хенри, че отдавна е време да ви се притече на помощ.

Почувства, че й се усмихва неопределено, а тя, сякаш от снизхождение към вродената му стеснителност, допълни:

— Никога не съм виждала Мей по-очарователна. Херцогът я смята за най-хубавата девойка тук.