Едит Уортън
Невинни години (16)

16.

Когато на пясъчната главна улица на Сейнт Огъстин наближи къщата на мистър Уелънд и видя застаналата под магнолията Мей, в чиято коса искреше слънцето, не можа да си обясни защо толкова време бе отлагал идването си.

Тук беше истината, тук беше реалната действителност, тук беше неговият живот, а той, де го уж презираше измислените забрани, не смееше да се откъсне от писалището само защото някой би могъл да го упрекне заради ненавременния отпуск!

Първите й думи бяха: „Нюлънд, случило ли се е нещо?“ и му мина през ум, че би било доста „по-женствено“, ако веднага бе прочела в очите му защо е пристигнал. Но когато той отговори: „Да, почувствах, че трябва да ви видя“, радостната руменина, заляла лицето на Мей, стопи хладното му учудване и той разбра колко лесно ще му прощават и колко бързо снизходителната усмивка в неговото семейство ще заличава от паметта му мекото неодобрение на мистър Летърблър.

Въпреки ранното утро главната улица не бе подходящо място за непринудена среща, а нали Арчър бе мечтал да остане насаме с Мей, за да излее цялата си нежност и нетърпение. До късната закуска на семейство Уелънд оставаше още цял час и вместо да го покани в къщи, тя предложи да се разходят из старата портокалова горичка извън града. Мей току-що бе карала лодка и слънчевите лъчи, танцуващи по леките речни браздулици, сякаш я бяха уловили в златната си мрежа. На фона на помургавелите й бузи разрошената коса блестеше на сребърни нишки, а очите й в младежката си яснота изглеждаха светли, почти прозрачни. Когато тръгна с широка отмерена крачка до Арчър, лицето й с невъзмутимата си безоблачност напомняше лика на мраморна статуя, изобразяваща някаква амазонка.

За напрегнатите нерви на Арчър това видение беше също толкова целебно, колкото и синьото небе, тихата река. Двамата седнаха на пейка под портокаловите дървета, Арчър прегърна и целуна Мей. Целувката бе като глътка студена вода от грейнало в слънце изворче, но прегръдката му явно се бе оказала по-силна, отколкото бе предполагал, защото лицето на Мей пламна и тя се дръпна уплашена.

— Какво ви е? — усмихнато попита той и като го погледна изненадано, тя отговори:

— Нищо.

Двамата се смутиха, Мей измъкна ръката си. Беше единственият път, когато я бе целунал по устните, ако не се брои бързата целувка в зимната градина на Бъфърт; сега забеляза, че тя се развълнува и изгуби хлапашкото си самообладание.

— Разкажете ми какво правите тук — каза той, като отметна ръце зад главата и тикна шапката си върху очите, за да ги засенчи от ослепителното слънце. Най-лесният начин да остане насаме с мислите си бе да я насочи към разказ за познатите и обикновени неща, затова го понесе поток от морски бани, разходки с платноходка и на кон, понякога танци в скромния хотел, когато в пристанището акостира военен кораб. В хотела живеели приятни хора от Балтимър и Филаделфия, освен това за три седмици пристигнало семейството на Сейлфридж Мери, защото Кейт била прекарала бронхит. Искали да направят тенискорт на плажа, но само Кейт и Мей имали ракети, а останалите изобщо не били чували за тенис.

Тези неща поглъщали маса време и тя успяла само да прелисти отпечатаното на хубава хартия томче „Сонети, преведени от португалски“, което Арчър й бе изпратил преди седмица, но за сметка на това учела наизуст стихотворението „Как донесоха добрата новина от Гент в Аахен“, защото това било едно от първите стихотворения, които той й прочел, и тя през смях му съобщи, че Кейт Мери си нямала представа какъв е този поет на име Робърт Броунинг.

След миг тя скочи, възкликна, че е време за закуска, и двамата забързаха към старата къщурка с небоядисана пътна врата и неподрязан жив плет, в която семейство Уелънд се бе настанило за през зимата. Мистър Уелънд като истински домошар избягваше прашните, лишени от елементарни удобства южни хотели, затова съпругата му година след година с цената на невероятни усилия и фантастични разходи уреждаше домакинството на новото място с помощта на недоволните нюйоркски слуги и наетите в градчето негри.

„Докторът настоява мъжът ми да се чувства като у дома си, в противен случай ще нервничи и климатът няма да му донесе полза“ — всяка зима обясняваше тя на изпълнените със съчувствие балтимърци и филаделфийци.

Мистър Уелънд, лъчезарно усмихнат, рече през трапезата, отрупана с всевъзможни деликатеси, кой знае как по чудо намерени:

— Видяхте ли, приятелю, тук сме като на бивак. Винаги съм казвал на жена си и на Мей, че ще ги свикна да понасят тегобите на походния живот.

Мистър и мисис Уелънд не по-малко от дъщеря си бяха изненадани от пристигането на младия мъж, но той се досети да им обясни, че замалко да го свали жестока простуда; мистър Уелънд сметна това напълно достатъчно за пренебрегване на каквито и да било задължения.

— Трябва да бъдете крайно предпазлив, особено на запролетяване — рече той, като трупаше върху чинията си купчина сламеножълти бухти и ги поливаше със сироп.

— Ако на вашата възраст бях благоразумен, сега Мей да танцува на баловете, вместо да прекарва всяка зима тук с тежко болен старец.

— Но тук ми харесва много, татко, знаете това. Ако Нюлънд можеше да остане, щях да се чувствам хиляди пъти по-добре, отколкото в Ню Йорк.

— Нюлънд трябва да остане, докато оздравее от простудата — загрижено рече мисис Уелънд, а Арчър засмян отбеляза, че не бива да се забравя и службата.

Но размяната на телеграми с фирмата му осигури удължаване на простудата за цяла седмица; по ирония на съдбата благоволението на мистър Летърблър отчасти се обясняваше с постиженията на талантливия младши съдружник, който толкова успешно бе уредил главоболния проблем с развода на госпожа Оленска. Мистър Летърблър съобщи на мисис Уелънд, че мистър Арчър е „оказал неоценима услуга“ на целия род, че най-доволна е старата мисис Мингът, и веднъж, когато Мей отиде да се вози с баща си в единствения градски файтон, мисис Уелънд, възползвала се от удобния случай, засегна темата, която винаги избягваше в присъствието на дъщеря си.

— Струва ми се, че представите на Елен никак не приличат на нашите. Едва бе навършила осемнайсет, когато Медора Менсън я върна отново в Европа — нали си спомняте каква врява се вдигна, когато се появи на първия си бал с черна рокля? Поредната приумица на Медора, ала този път почти пророческа! Това бе преди близо дванайсет години и оттогава Елен не се е вясвала в Америка. Чудно ли е, че напълно се е европеизирала.

— Но нали европейското общество не одобрява разводите и графиня Оленска смята, че като се бори за свободата си, постъпва така според американските представи. — Когато за пръв път след заминаването си от Скайтърклиф произнасяше името й, Арчър почувства, че пламва в червенина.

Мисис Уелънд се усмихна състрадателно.

— Напълно в духа на измишльотините, дето чужденците ги разправят за нас. Въобразяват си, че сме варвари и поощряваме разводите! Ето защо смятам за толкова глупаво да ги посрещаме тържествено, когато пристигат в Ню Йорк. Ползват се от гостоприемството ни, а сетне се връщат по домовете си и повтарят пак същите небивалици.

Арчър не отговори нищо и мисис Уелънд продължи:

— Но ние високо ценим, че убедихте Елен да се откаже от тази идея. Нито баба й, нито чичо й Лауъл можаха да я убедят, и двамата ми писаха, че е променила решението си само под ваше влияние, дори самата тя така казала на баба си. Направо е във възторг от вас. Горката Елен винаги си беше вироглаво момиче. Как ли ще потръгне животът й по-нататък!

„Както ние сме го предвидили — въртеше му се на устата. — Щом вие всички предпочитате да стане любовница на Бъфърт, а не съпруга на някой свестен човек, безспорно сте на прав път.“

Интересно какво ли би казала мисис Уелънд, ако бе изрекъл тази мисъл на глас. Представи си как се изкривяват твърдите й спокойни черти, на които животът й, прекаран в преодоляване на въображаеми трудности, бе придал измамна величественост. В тях още личаха следите на някогашна хубост, напомняща красотата на дъщеря й, и Арчър се попита дали лицето на Мей след години ще загрубее по същия начин и ще добие същия израз на непоклатима наивност.

О, не, изобщо не искаше на Мей да бъде присъща такава наивност, тази наивност, която предпазва ума от въображението, а сърцето — от житейския опит.

— Сигурна съм, че ако тази ужасна история стигне до вестниците, това ще е смъртен удар за мъжа ми — продължи мисис Уелънд. — Не се впускам в подробности, не ща и да ги зная, както казах на горката Елен, когато тя се опита да ме въвлече в тях. С тежко болния си съпруг трябва винаги да съм весела и щастлива. Обаче мистър Уелънд ужасно се развълнува и докато чакахме някак да се реши този проблем, всяка заран температурата му се покачваше. Беше ужасен, че неговото момиче може да узнае за съществуването на подобни неща. Но нали и вие, скъпи Нюлънд, напълно споделяте тревогата му? Всички бяхме сигурни, че тогава сте мислили за Мей.

— Винаги мисля за Мей — каза младият мъж, като ставаше, за да приключи разговора.

Искаше му се да използва разговора насаме с мисис Уелънд, за да ускори сватбата, но не можа да измисли нито един аргумент, който да й въздейства, и сега с облекчение забеляза пристигането на мистър Уелънд и Мей.

Оставаше единствената надежда — още веднъж да опита да убеди Мей, затова ден преди заминаването се запъти за изоставената градина на испанската мисия. Самата гледка навяваше мисъл за европейските пейзажи, а Мей, особено чаровна с широкополата си шапка, обгърнала в тайнствена сянка прекомерно ясните й очи, с жадно любопитство слушаше разказите му за Гранада и Алхамбра.

— Още тази пролет можеше да ги разгледаме, да прекараме Великден в Севиля — убедително рече той, като нарочно съвсем скъси срока с надеждата поне малко да го послушат.

— Великден в Севиля ли? Но нали следващата седмица започват велики пости! — засмя се Мей.

— А защо да не се оженим по време на велики пости? — възрази Арчър, но Мей беше толкова шокирана, че веднага осъзна грешката си. — Разбира се, пошегувах се, скъпа, но си заслужава да помислим за времето след Великден — така че в края на април да отплаваме. Сигурен съм, че ще успея да уредя работите в кантората.

Мей мечтателно се усмихна при мисълта за такава възможност, но той осъзна, че мечтата й е напълно достатъчна. Точно със същия израз го слушаше да й чете стихотворения за прекрасни неща, каквито в живота няма.

— О, говорете още, Нюлънд. Толкова ми харесват вашите описания!

— Но защо да ги оставяме само описания? Защо да не ги превърнем в действителност?

— Нали тъкмо така ще постъпим, мили… следващата година — провлачено произнесе тя.

— Нима не ви се иска да сторим това по-рано? Няма ли да мога да ви убедя да захвърлите всичко още сега?

Тя наведе глава, скри се от него под спасителната широкопола шапка.

— Защо да прахосваме цяла година в празни мечти? Погледнете ме, скъпа! Нима не виждате колко искам да станете моя жена?

За миг тя се вцепени неподвижно, сетне вдигна към него толкова безнадеждно ясни очи, че той за малко да дръпне ръката си, с която здраво обгръщаше талията й. Сетне погледът й внезапно се промени и дълбоко в очите й възникна някакъв нов, загадъчен израз.

— Струва ми се, че не ви разбирам напълно — каза тя.

— Може би… може би не сте сигурен, че ще ви харесвам и занапред?

Арчър подскочи.

— О, Господи… може би… наистина не зная! — ядосано извика той.

Мей Уелънд също стана, погледите им се срещнаха и изпълнена със съзнание за женското си достойнство, тя сякаш израсна в очите му. Двамата мълчаха около минута, сякаш неочакваният обрат на разговора ги хвърли в пълен смут. Сетне тя тихо пророни:

— Ако са такива нещата… значи има някоя друга?

— Каква друга жена може да има между вас и мен? — Той откликна на думите й полека, сякаш едва ги бе доловил и му бе необходимо време, за да си повтори въпроса й.

Мей сякаш долови колебливостта в гласа му, защото продължи този път по-сериозно:

— Да бъдем откровени, Нюлънд. Понякога ми се струва, че сте се променили, особено след обявяването на годежа ни.

— Скъпа, това е направо безумие! — съвзел се от изненадата, възкликна той.

Тя му отговори с лека усмивка.

— Ако е безумие, защо да не поговорим за него? — Тя спря, сетне с грациозно движение вдигна глава и допълни: — Пък и да е истина, няма да ви навреди. Лесно сте могли да сгрешите.

Навел глава, той заразглежда дантелената черна сянка от листата върху осветената от слънцето пътека под краката им.

— Винаги е лесно човек да сгреши, но ако съм сторил грешката, за която мислите, нима бих ви молил да ускорим сватбата?

Тя също погледна надолу и като мъчително търсеше думи, с края на чадърчето си разбърка дантелите.

— Да — промълви тя най-сетне, — може би сте искали да приключите с това веднъж завинаги — нали има и такъв начин.

Безоблачната яснота на Мей изплаши Арчър, накара го да я подозира, че е безразлична. Изпод широкополата шапка виждаше само бледия й профил и лекото трепкаме на ноздрата над стиснатите устни.

— Какво значи това? — попита той, като отново седна на пейката и отново престорено се намръщи.

Тя също седна и продължи:

— Не бива да мислите, че момичетата знаят само толкова, колкото си въобразяват техните родители. Те гледат, наблюдават, имат чувства и мисли. И разбира се, доста преди да ми кажете, че ви харесвам, знаех, че има друга жена, от която се интересувате — преди две години в Нюпорт всички приказваха само за това. А веднъж по време на танци ви видях да седите заедно на верандата, а когато тя влезе в къщата, лицето й беше тъжно; тогава ми дожаля за нея. Спомних си за това по-късно, чак след нашия годеж.

Гласът й се сниши почти до шепот, тя стискаше и отпускаше в ръцете си чадърчето. С чувство на неописуемо облекчение Арчър нежно ги докосна с ръка.

— Мъничката ми, ето какво сте имали предвид! О, само да знаехте истината!

Тя бързо вдигна глава.

— Значи има истина, която не зная?

Без да вдига длан от ръцете й, той рече:

— Исках да кажа: истината за онази стара история, която имате предвид.

— Нали тъкмо това трябва да зная, Нюлънд, тъкмо това. Как ще бъда щастлива, като причинявам някому болка или обида? Искам да мисля същото и за вас. Какъв ще е този наш живот, ако го градим върху тайни?

Лицето й доби толкова трагичен смел израз, че бе готов да падне в нозете й.

— Отдавна исках да ви кажа, че ако двама души наистина се обичат, според мен може да възникне такова положение, когато те трябва… трябва да тръгнат против общественото мнение. И ако чувствате, че сте обвързани от някакво обещание… от обещание към жената, за която говорихме… и ако може някак… да се изпълни то… дори ако тя получи развод… Нюлънд, не я изоставяйте заради мен!

Смайването, обзело го при осъзнаването, че страховете й са предизвикани от толкова далечен епизод, отдавна потънал в миналото, като връзката му с мисис Торли Рашуърт се замени от възторг пред нейното великодушие. Имаше нещо невероятно в гледната точка, толкова дръзко отхвърляща общоприетите възгледи, и ако не бяха другите неотложни грижи, просто щеше да се слиса пред това чудо — може ли да си представи човек, че дъщерята на Уелънд ще го убеждава да се ожени за някогашната си любовница! Но главата му все още бе замаяна само при мисълта за пропастта, по чийто ръб са ходили досега, и отново благоговейно сведе глава пред горчилките на моминството.

Към минута не можа да каже нищо, сетне рече:

— Не съществуват никакви обещания, никакви задължения, каквито си мислите. Подобни истории са доста по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед… Но това няма значение… Прекланям се пред вашето великодушие, защото гледам на тези неща по същия начин като вас. Мисля, че всеки подобен случай трябва да се разглежда поотделно… независимо от глупавите условности. Искам да кажа, че правото на всяка жена да бъде свободна… — Той се сепна, уплашен от дебрите, в които го бяха отвели мислите му, и като я погледна усмихнат, продължи: — Щом разбирате тези неща, скъпа, защо не отидете още малко по-далеч и не разберете колко е глупаво да се примиряваме с друга подобна форма на същите безсмислени условности? Ако между нас не стои никой и нищо, нима това не е аргумент в полза на по-скорошната ни сватба, вместо да я отлагаме още по-надалеч?

Тя вдигна към него грейнало от радост лице и той забеляза, че очите й се напълниха с щастливи сълзи. Но още в следващия миг гордото съзнание за женско величие се замени от плахата безпомощност на млада девойка и той разбра, че цялата смелост и предприемчивост на Мей се отнасят само до другите. Заучената сдържаност с нищо не издаде какви усилия й струват тези думи и щом чу новите му молби, тя веднага възвърна обичайното си състояние — прекомерно разлудувалото се дете дири спасение в прегръдките на майка си.

На Арчър сърце не му даде да настоява повече — твърде силно го огорчи изчезването на непознатото същество, което му хвърли бърз поглед от дълбините на прозрачните й очи. Мей сякаш долови разочарованието му, но не знаеше как да го смекчи, затова и двамата станаха и се запътиха към къщи.