Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Age of Innocence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Едит Уортън. Невинни години

Американска. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1994

Редактор: Славчо Донков

Коректор: Весела Николова

ISBN: 954-419-033-3

История

  1. — Добавяне

5.

Вечерта на следващия ден у семейство Арчър бе поканен на вечеря мистър Сайлъртън Джексън.

Мисис Арчър беше свенлива и избягваше обществото, но искаше да знае всичко, каквото ставаше там. Старият й приятел мистър Сайлъртън Джексън се отнасяше към проучването на своите ближни с търпението на колекционер и с методичността на естественик, а сестра му мис Софи Джексън, която живееше при него и я канеха всички, които не успяваха да примамят прочутия й брат, носеше в къщи откъслеци от дребни клюки, които той използваше за запълване на празнините в подрежданата от него мозайка.

Затова всеки път, когато се случеше нещо достойно за вниманието на мисис Арчър, тя канеше мистър Джексън на вечеря. С тази чест се удостояваха малцина, а тя и дъщеря й Джейн бяха идеалните слушателки, затова мистър Джексън предпочиташе да не праща сестра си, а лично да се явява при тях. Ако зависеше от него, щеше да дойде, когато Нюлънд отсъства — не защото младежът бе различен по дух от него (двамата чудесно се разбираха в клуба), а защото старият клюкар понякога долавяше у Нюлънд недоверие към историите му, докато дамите никога не се съмняваха в достоверността на информацията му.

Ако на земята бе възможна хармония, мистър Джексън би предпочел също така ястията на мисис Арчър да са поне мъничко по-хубави. Впрочем Ню Йорк от незапомнени времена се делеше на две големи групи: от една страна, родовете Мингът, Менсън и целият им клан, които се грижеха за яденето, за дрехите и за парите, а от друга — поколенията Арчър — Нюлънд — Ван дер Лайден, които посвещаваха свободното си време на пътешествия, градинарство, художествено слово и презираха по-грубите наслади.

В края на краищата, човек не може да притежава всичко. Когато вечеряш у Лауъл Мингът, си хапваш печена патица, супа от костенурка, пийваш си маркови вина, докато при Едилин Арчър можеш да поприказваш за алпийските пейзажи и за „Мраморния фавън“ и нали все пак мадейрата на Арчър я прекарваха покрай нос Добра надежда. Затова, щом получеше приятелска покана от мисис Арчър, мистър Джексън като истински еклектик всеки път казваше на сестра си: „След като вечерях у Лауъл Мингът, подаграта ми се изостри, затова диетата у Едилин ще ми е от полза.“

Мисис Арчър бе овдовяла отдавна и живееше със сина и дъщеря си на Западната 28-а улица. Горният етаж на къщата бе предоставен на Нюлънд, а двете жени се бяха сбутали в малките стаи на първия етаж. В пълен мир и сговор те отглеждаха папрати в уърдови сандъчета, плетяха макраме, бродираха с вълнени конци, колекционираха гледжосани съдове от епохата на Войната за независимост, бяха абонатки на списание „Добро слово“ и се увличаха по романите на Уайда с тяхната италианска атмосфера. Предпочитаха романите за селския живот с описание на пейзажи и благородни чувства, макар че, общо взето, обичаха да четат и за хора от висшето общество, чиито подбуди и навици им бяха по-разбираеми; строго укоряваха Дикенс, задето „ни веднъж не е обрисувал джентълмен“, смятаха, че Текъри познава отбраното общество по-добре от Булвър — впрочем него бяха започнали да смятат за старомоден.

Мисис и мис Арчър бяха големи любителки на пейзажите. Тъкмо от пейзажи се интересуваха и се възхищаваха по време на редките си пътувания в чужбина — архитектурата и живописта според тях представляваха интерес за мъжете, най-вече за високообразованите, които четат Ръскин. Мисис Арчър бе по баща Нюлънд, а майката и дъщерята, приличащи си като сестри, според всеобщото мнение бяха истински Нюлънд — високи, бледи, с малко полегати рамене, с дълги носове, учтиво усмихнати и изискано морни: също като жените от някои портрети на Рейнълдс. Външната им прилика щеше да бъде пълна, ако присъщата на напредналата възраст embonpoint[1] не бе принудила мисис Арчър да отпусне черните си брокатени рокли, докато кафявите и лилавите поплини на мис Арчър с годините все по-свободно висяха на моминската й фигура.

В мисловно отношение приликата между тях, както чудесно съзнаваше Нюлънд, бе доста по-малка, отколкото изглеждаше, поради присъщата и на двете предвзетост. Дългогодишният им съвместен живот при най-тясна близост и взаимна зависимост бе определил еднаквото количество думи, с които разполагаха, еднаквия навик да започват фразата с израза „според мама“, „според Джейни“, макар че при това и едната, и другата просто искаха да изразят своето мнение; всъщност обаче невъзмутимата прозаичност на мисис Арчър се задоволяваше с общоприетото и общоизвестното, докато Джейни имаше буйни изблици на фантазия, чийто източник бе потиснатата романтична чувствителност.

Майката и дъщерята се обожаваха взаимно, боготворяха своя син и брат, а Нюлънд, всъщност доволен от неудържимото им възхищение, което понякога предизвикваше у него известно чувство на неудобство и дори угризения на съвестта, ги обичаше нежно. В края на краищата, смяташе той, никак не е лошо мъжът да намира уважение у дома си, макар че присъщото му чувство за хумор понякога го караше да се съмнява дали наистина бе достоен за това.

През вечерта, за която става дума, младият мъж бе напълно сигурен, че мистър Джексън би предпочел да не го види на вечерята, но пък си имаше причини да остане в къщи.

Старият Джексън, разбира се, бе настроен да разговаря за Елен Оленска, а мистър Арчър и Джейни естествено копнееха да изслушат словото му. И тримата малко се притесняваха от присъствието на Нюлънд, тъй като вече бе станало известно желанието му да се сроди с клана Мингът, затова младежът, като се подсмиваше вътрешно, бе любопитен да види как ще успеят да заобиколят това затруднение.

Те се насочиха към темата отдалеч, като подеха разговор за мисис Лемюъл Стрейзърс.

— Много жалко, че Бъфърт я поканиха — меко отбеляза мисис Арчър. — Впрочем Реджина винаги постъпва както той каже, а самият Бъфърт…

— Да, Бъфърт никога не ще проникне в някои тънкости — обади се мистър Джексън, като оглеждаше със съмнение варената риба и за хиляден път се чудеше защо готвачката на мисис Арчър винаги прегаря еленското печено. (Нюлънд, който открай време споделяше това учудване, всеки път го съзираше в меланхоличното разочарование върху лицето на стареца.)

— Какво друго можеше да се очаква! Бъфърт е просто вулгарен — отбеляза мисис Арчър. — Дядо Нюлънд винаги казваше на мама: „Прави каквото искаш, но не позволявай да запознаят момичетата с Бъфърт.“ Е, да, успя донякъде да се шлифова, понеже се движи в среда на джентълмени, включително и в Англия. Но животът му е такава тайна… — Тя погледна Джейни и замлъкна. И двете до най-малки подробности бяха разнищили тайната на Бъфърт, но пред хората мисис Арчър упорито се преструваше, че това изобщо не е за ушите на девойка. — Да, но тази прословута мисис Стрейзърс — продължи тя, — какво всъщност ни бяхте казвали за нея, Сайлъртън? Тя пък откъде се взе?

— От рудниците, тоест, по-точно, от кръчмата пред входа за рудника. Сетне обикаляла Ню Ингланд с „Жив паноптикум“. Откак полицията забрани това начинание, както се чува, живяла с… — на свой ред мистър Джексън погледна Джейни, чиито очи под отпуснатите клепачи вече бяха почнали да се ококорват. За миналото на мисис Стрейзърс тя все още не знаеше всичко. — След това — подхвана отново мистър Джексън (сега Арчър забеляза учудването му защо никой не е обяснил на главния лакей, че краставица в никакъв случай не се реже със стоманен нож) — след това се появил Лемюъл Стрейзърс. Разправят, че агентът му използвал главата на тази госпожица за реклама на ваксата за обувки — тя е силно мургава брюнетка, как да ви кажа, в същински египетски стил. Както и да е, той… в края на краищата… се оженил за нея. — Начинът, по който мистър Джексън изрече на срички и изтъкна „в края на краищата“, съдържаше море от намеци.

— Да, но при сегашните нрави това изобщо няма значение — безразлично произнесе мисис Арчър. Всъщност мисис Стрейзърс сега не интересуваше кой знае колко дамите, твърде прясна и увлекателна бе темата „Елен Оленска“. И в края на краищата мисис Арчър бе споменала името на мисис Стрейзърс колкото да промълви: — Ами тази току-що явила се нова братовчедка на Нюлънд, графиня Оленска, и тя ли цъфна на бала?

При споменаването на титлата й прозвуча лека саркастична нотка; Арчър бе очаквал именно това. Мисис Арчър, която никога не изпадаше във възторг от хорските постъпки, общо взето, бе напълно доволна от годежа на сина си. („Особено след онази крайно глупава история с мисис Рашуърт“ — бе заявила тя на Джейни, намеквайки за онова, което на времето бе изглеждало трагедия, белегът от която завинаги щеше да остане върху сърцето му.) Както и да погледнеше човек, в цял Ню Йорк нямаше по-добра партия от Мей Уелънд. Разбира се, този брак бе просто подходящ за Нюлънд и нищо повече, но нали младежите са толкова неразумни — никога не знаеш какво да очакваш от тях, — а някои жени са толкова коварни и не подбират средствата, че направо е чудо как нейният син успя да преплава благополучно покрай Острова на сирените и да пусне котва в тихия пристан на безупречния семеен живот.

Такива бяха чувствата, изпитвани от мисис Арчър, синът й прекрасно ги знаеше, знаеше също, че е обезпокоена от преждевременното разгласяване на годежа или по-точно от предизвикалата го причина и именно поради това — макар че, общо взето, бе мек и снизходителен домакин — си бе останал в къщи тази вечер.

„Не че имам нещо против espirit de corps[2] на тези Мингът, но не виждам никаква връзка между годежа на Нюлънд и пристиганията и заминаванията на тази Оленска“ — троснато бе рекла тя на дъщеря си, единствена свидетелка на почти незабележимите отклонения от неизменното й добродушие.

При посещението у мисис Уелънд, мисис Арчър се бе държала безупречно — а нямаше равна по безупречно държание, — но Нюлънд бе сигурен (а годеницата му безспорно се бе досетила), че двете с Джейни непрекъснато седяха на тръни в очакване на възможната поява на госпожа Оленска, а когато всички бяха напуснали къщата на Уелънд, мисис Арчър си бе позволила да сподели със сина си: „Толкова съм признателна на Огъста Уелънд, че ни прие сами.“

Тези белези на вътрешна тревога трогнаха Арчър, — нали при това и той бе съгласен, че семейство Мингът попрекалиха. Но приетите в семейството им правила забраняваха на майката и сина дори да намекват за най-важното в мислите им, затова той само рече: „Е, нали след годеж се правят семейни посещения, но колкото по-скоро ги приключим, толкова по-добре.“

Вместо отговор мисис Арчър само сви устни под дантеления си воал, спускащ се от сивата кадифена шапка, украсена с матова чепка грозде.

Бе наясно, че отмъщението й — а то й се полагаше — ще се състои в „насъскването“ на мистър Джексън срещу графиня Оленска, а сега, когато пред очите на цялото висше общество той изпълни дълга си като бъдещ член на клана Мингът, младият мъж бе готов да послуша какво ще кажат за гореспоменатата дама в семейния кръжец — макар че темата вече доста му бе дотегнала.

Мистър Джексън си сложи къс възтопло месо, което главният лакей му поднесе със същия скептичен поглед, какъвто бе присъщ и нему, а сетне, като едва забележимо сбърчи нос, отхвърли соса от гъби. Изглеждаше умърлушен и гладен, затова Арчър си помисли, че сигурно ще компенсира калпавата вечеря, като заръфа Елен Оленска.

Мистър Джексън се облегна назад и вдигна очи към озарените от свещите Арчър, Нюлънд и Ван дер Лайден, окачени в тъмни рамки на стената.

— Дядо ви Арчър обичаше добре да похапне, драги ми Нюлънд! — рече той, като гледаше портрета на закръгления, плещест млад мъж със син редингот и шал, изрисуван на фона на извънградската си къща с бели колони. — Мдааа… какво ли би казал по повод на тези бракове с чужденци!

Мисис Арчър пусна покрай ушите си намека за кухнята на дядо си и мистър Джексън предпазливо продължи нататък:

— Не, нямаше я на бала.

— Ааа… — рече само мисис Арчър с тон, предназначен да изрази: „Поне този път й е достигнало чувството за приличие.“

— Може Бъфърт да не я познават? — с присъщото й наивно ехидство предположи Джейни.

Мистър Джексън преглътна едва забележимо, сякаш отпиваше невидима мадейра.

— Възможно е мисис Бъфърт действително да не се познава с нея, ала не може да се каже същото за мистър Бъфърт, защото днес тя се разхождала с него по Пето авеню пред очите на целия Ню Йорк.

— О, боже — изстена мисис Арчър, явно осъзнала колко е безсмислено да се търси деликатност в постъпките на чужденците.

— Интересно, каква ли шапка слага денем — широкопола или не? — замислено изрече Джейни. — Казват, че в операта била с тъмносиня кадифена рокля, съвсем права и гладка като нощница.

— Джейни! — намеси се майка й и мис Арчър, като се изчерви, се опита да изобрази дръзко предизвикателство върху лицето си.

— Така или иначе, постъпи тактично, като не дойде на бала — продължи мисис Арчър.

Желанието да й противоречи накара сина й да каже:

— Едва ли е било въпрос на тактичност. Мей каза, че искала да дойде, но сетне сметнала роклята си за неподходяща.

Тези думи само потвърдиха предположенията на мисис Арчър и тя се усмихна.

— Горката Елен — произнесе тя просто и съчувствено и допълни: — Не бива да забравяме колко ексцентрично я е възпитала Медора Менсън. Какво може да се очаква от момиче, на което позволяват да се яви на първия си бал с черна атлазена рокля?

— Възможно ли е? Изобщо не си я спомням с такава рокля! — възкликна мистър Джексън. — Клетото момиче — допълни с тона на човек, който, потънал в приятни спомени, в същото време си дава сметка какво зловещо значение се крие в тях.

— Странно, че е запазила толкова отблъскващото си име: Елен — отбеляза Джейни. — На нейно място щях да го променя в Елайн.

И огледа сътрапезниците, за да види какво впечатление са направили думите й.

— Но защо Елайн? — засмя се брат й.

— Не зная… звучи ми някак повече на полски — поруменяла отвърна Джейни.

— Звучи доста предизвикателно, а тя едва ли би искала да привлича вниманието — сдържано се обади мисис Арчър.

— А защо не? — намеси се Нюлънд, внезапно обзет от желание да спори. — Защо да не привлича вниманието, ако й е приятно? Защо трябва да се крие, сякаш се е посрамила? Разбира се, тя е „горката Елен“, понеже е имала лошия шанс да се омъжи несполучливо, но според мен това не е причина да навежда глава, сякаш е някаква престъпничка.

— Доколкото разбирам, тъкмо към такава линия на поведение ще се придържа семейство Мингът — замислено промълви мистър Джексън.

Младият мъж се изчерви.

— Не се нуждая от указания, ако това имате предвид, сър. Госпожа Оленска е нещастна, но не и отритната.

— Появиха се слухове — подхвана мистър Джексън, като погледна крадешком Джейни.

— Да, зная, за секретаря — намеси се младият мъж. — Стига с тези глупости, мамо, Джейни вече е голяма. Чух, че секретарят й помогнал да замине, да се измъкне от мръсника си съпруг, който в пълния смисъл на думата я държал заключена. Добре де, какво толкова? Надявам се, всеки от нас би постъпил по подобен начин.

Мистър Джексън се извърна леко, за да каже през рамо на печалния главен лакей:

— Дали пък… от този сос… съвсем мъничко — след което опита соса и отбеляза: — Казаха ми, че търсела да наеме къща. Явно има намерение да живее тук.

— Пък аз чух, че се канела да се разведе — храбро се обади Джейни.

— Чудесно ще постъпи! — възкликна Арчър.

В чистата, спокойна атмосфера на трапезарията тези думи направиха впечатление на избухнала бомба. Мисис Арчър вдигна тънките си вежди по особен начин, означаващ: „Тук е главният лакей!“ и младежът, понеже си даде сметка, че обсъждането на толкова интимни въпроси пред външни хора е лош вкус, бързо премина към разказа за посещението си у старата мисис Мингът.

След приключването на вечерята в съответствие със стария обичай мисис Арчър и Джейни оставиха джентълмените да пушат долу, а те прошумоляха с коприните си по стълбището за гостната на втория етаж и като се наместиха една срещу друга край работната масичка от махагон до лампата Карсел с гравиран объл абажур, под която бе закачено зелено копринено чувалче, се захванаха от двете страни да бродират полски цветя на гоблена, предназначен да украси „резервния“ стол в гостната на бъдещата мисис Нюлънд Арчър.

Докато в гостната се извършваше този ритуал, Арчър предложи на мистър Джексън креслото до камината в готическата библиотека и отвори кутията с пури. Мистър Джексън доволно се отпусна в креслото, без всякакви опасения запали хубавата пура (купуваше ги Нюлънд) и като изопна старите си кльощави крака към разпалените въглени, произнесе:

— Казвате, че секретарят само й помогнал да замине, нали така, момчето ми? Чуйте тогава — дори година по-късно все още продължавал да й помага, понеже ги срещали заедно в Лозана, където живели доста време.

Нюлънд се изчерви.

— Заедно ли? И какво от това? Защо я лишават от правото да започне нов живот? До гуша ми е дошло лицемерието, готово да погребе жива една млада жена само защото мъжът й предпочита да живее с платени любовници.

Замлъкна и сърдито обърна глава, защото пурата му щеше да угасне.

— Жените трябва да се ползват от свобода — от същата свобода, която имаме ние — заяви той, като по този начин направи откритие, а ядът му попречи да осъзнае страховитите му последици.

Мистър Джексън доближи още повече крака до въглените и сардонично подсвирна.

— Защо не — продума той след кратко мълчание, — граф Оленски явно споделя мнението ви, тъй като, доколкото ми е известно, не си е мръднал пръста, за да върне жена си.

Бележки

[1] Пълнота, дебелина (фр.) — Б.пр.

[2] Корпоративен дух (фр.) — Б.пр.